О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
[населено място] 06.04.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело №4319 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. П. от [населено място], чрез процесуален представител адв.С., срещу решение от 21.06.2016г., постановено по в.гр.д.№495/2015г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение от 23.12.2014г. по гр.д.№271/2014г. на Районен съд – [населено място], в частта, с която да отхвърлени предявените от П. С. П. искове с право основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД срещу предпочитания ответник И. Г. П.. С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от П. С. П. искове с право основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД срещу евентуалния ответник А. П. П..
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Постъпил е отговор на касационната жалба от ответника по жалбата И. Г. П., чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която да отхвърлени предявените от П. С. П. искове с право основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД срещу предпочитания ответник И. Г. П. за сумата от 16275 лв., получена на неосъществено основание – продажба на земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], общ.С. /нива от 39,095 дка и нива от 32,705 дка, ведно със законната лихва от датата на предяваване на иска – 11.04.2014г., както и сумата от 5015 лв. – мораторна лихва върху главницата, за периода 10.04.2011г. – 10.04.2014г. С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от П. С. П. искове с право основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД срещу евентуалния ответник А. П. П..
В. съд е приел за установено, че основанието, поради което страните по делото са били в преддоговорни отношения /договора за продажба на двата земеделски имота/ не се е осъществило.
За да отхвърли исковете срещу предпочитания ответник, въззивният съд е изложил съображения, че за да е основателен иска за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД е необходимо и да се установи размяната на блага между страните, в случая – че ответницата е получила от ищеца процесната сума от 16275 лв., с която да се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца, което въззивният съд е приел, че не е установено по делото. В. съд е изложил съображения, че в пълномощното ответницата не е упълномощила пълномощника да получи от нейно име продажната цена, поради което е приел, че дори пълномощникът /евентуален ответник по иска/ действително да е получил сумата /което той не оспорва/, това представлява фактическо действие, извън предмета на упълномощаването, поради което за него са неприложими последиците на чл.36, ал.2 ГПК. В. съд е приел, че до извод, че ответницата е получила от ищеца процесната сума от 16275 лв., не може да се достигне и при самостоятелната и в съвкупност с останалите доказателства преценка на доказателствената стойност на изявлението на ответницата, направено в пълномощното в т.7, че е получила уговорената цена, по съображения, че по делото липсват допустими доказателства, от които да се установява, че ответницата и ищецът, респективно ищецът и пълномощника й преди упълномощаването вече са били постигнали съгласие относно продажната цена на процесните имоти, поради което е прието, че предварителното изявление на ответницата, че тази цена е получена от нея още преди овластяването на пълномощника да преговаря за конкретните параметри на продажбата очевидно не може да е вярно. Същото въззивният съд е приел, че важи и относно изявлението в т.3 от пълномощното, че пълномощникът се освобождава от отчетна сделка, по съображения, че към този момент пълномощникът все още не е извършил никакви правни действия от името на пълномощника, за него не е възникнало задължението по чл.284, ал.2 ЗЗД, поради което предварителното освобождаване на пълномощника от отчетна сделка не може да произведе действие, още повече да доведе до обоснован извод за това, че упълномощителят е получил продажната цена още преди да са извършени действията по постигане на съгласие за всички основни елементи на сделката и по-конкретно продажната цена.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът сочи, че е налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение по въпросите: „какво трябва да е съдържанието на доклада на първата инстанция по чл.146 ГПК“; “ако в доклада по чл.146 ГПК първоинстанционният съд не е посочил обстоятелствата по: т.3 – кои права и кои обстоятелства се признават, т.4 – кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, т.5 – как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказаване факти и по ал.2 – съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, какви процесуални действия е длъжен да извърши въззивния съд“; “след като приема за неправилно /в случая за непълна/ правната квалификация на предявения иск, следва ли въззивният съд да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест“; “когато страната, издател на частно свидетелстващо изявление в нотариално заверено пълномощно за продажба на недвижим имот, е декларирала, че е получила напълно договорената продажна цена и с отговора на исковата молба е заявила, че това твърдение е невярно, върху кого лежи доказателствената тежест – върху оспорващия, който твърди, че не е получил продажната цена или върху ответната страна, която твърди, че е извършила плащане на упълномощителя /или на нейния представител/“; “следва ли да се приеме удостовереното изявление в нотариално заверено пълномощно за продажба на недвижим имот, за извършено плащане на продажната цена при подписването му, за обвързващо съда, при липса на други убедителни и категорични доказателства за факта на получаване или неполучаване на претендираната сума от упълномощителя“; “следва ли при упълномощаване за продажба на недвижим имот да се делегира правото за получаване на договорена продажна цена, в случай, че упълномощителят декларира в същото пълномощно, че към момента на удостоверяването му той я е получил“; “каква е същността на договора за поръчка, върху кого лежи доказателствената тежест и с какви доказателствени средства може да се установява неговото съществуване“.
Първите два от поставените от касатора въпроси не са разрешени от въззивния съд и не са стояли на разглеждане, тъй като във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Поради това неоснователно се твърди противоречие на въззивното решение с т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Със задължителните за съдилищата указания, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, като е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Третият от поставените от касатора въпроси не е от значение за конкретното дело. В практиката на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: решение от 20.02.2012г. по гр.д.№658/2011г. на ІІ г.о. на ВКС 08.03.2011г. по гр.д.№127/2010г. ІV г.о. на ВКС и решение от 23.07.2010г. по гр.д.92/2009г. ІV г.о. се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т.е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Първоинстанционният съд е определил предмета на делото въз основа на обстоятелствата, на които страната се е позовала. В първоинстанционното решение искът е квалифициран като такъв по чл.55, ал.1 ЗЗД и отхвърлен по съображения, че по делото не е установено, че ответницата е получила от ищеца процесната сума от 16275 лв., с която да се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца. Тези са съображенията за неоснователност на иска за връщане на сумата от ответницата и във въззивното решение, в което е посочено, че искът е с правно основание чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД. Доводите на касатора, че „това допълнително уточнение съществено размества доказателствената тежест в процеса“ са неоснователни, тъй като както се посочи по-горе първоинстанционният съд е определил предмета на делото въз основа на обстоятелствата, на които страната се е позовала, а така е определен предмета на делото и във въззивното решение.
По четвъртият от поставените от касатора въпроси също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В. решение не е в противоречие с посоченото от касатора решение №205 от 13.10.2014г. по гр.д.№2308/2014г. на ВКС, ІІІг.о., с което е прието, че пълномощното в частта, съдържащо изявлението на упълномощителя, че е получил цената съставлява частен свидетелстващ документ, материализиращ удостоверително изявление на своя издател за дадент факт, и като такъв може да бъде верен или неверен, т.е. може да се установява неистинността им /в този смисъл са изложени съображения и във въззивното решение/. В приложеното решение на ВКС е прието, че може да оспорва истинносттта на документ само заинтересованата страна; че по същността си оспорването представлява предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ и изисква наличие на правен интерес. В обжалваното въззивно решение не е прието нещо различно от посоченото в приложеното решение на ВКС. Доводите на касатора, че при събраните по делото доказателства оспорването е недоказано, не може да бъдат обсъждани в настоящото производство по допускане на касационно обжалване. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Петият от поставените от касатора въпроси не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно приетото в мотивите на т.1 на ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По шестия от поставените от касатора въпроси не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване.
По седмия от поставените от касатора въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Позоваването на приложените решение №33 от 11.01.2016г. по гр.д.№1729/2015г. на ВКС, ІVг.о. и решение №208 от 29.07.2013г. по гр.д.№916/2012г. на ВКС, ІVг.о. е неотносимо към конкретното дело, по което е прието за установено, че пълномощникът не е упълномощен да получи продажната цена.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПК на ответницата по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 850лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от21.06.2016г., постановено по в.гр.д.№495/2015г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА П. С. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на И. Г. П. с ЕГН [ЕГН] сумата 850лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: