Определение №920 от 18.12.2017 по гр. дело №957/957 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 920

[населено място] 18.12. 2017 год.

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА

разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело № 957 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Н. К. Г. от [населено място], Столична община, чрез процесуалния му представител адв.И., срещу решение от 15.11.2016г., постановено по в.гр.д.№7618/2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 10.03.2016г. по гр.д.№9438/2015г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. К. Г. срещу [фирма] иск с правно основание чл.49 ЗЗД за размера над 3 500лв. до претендирания размер 5 000лв. /предявен като частичен иск от 50 000лв./ и срещу Л. Л. П. иск за заплащане солидарно с [фирма] сумата от 5 000лв. /предявен като частичен иск от 50 000лв./. Обжалва въззивното решение и в останалата част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения иск срещу [фирма] и в останалата част за сумата 3 500лв.
К. счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба [фирма] и Л. Л. П. не вземат становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването, с обжалваем интерес над 1000лв. и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. К. Г. срещу [фирма] иск с правно основание чл.49 ЗЗД за размера над 3 500лв. до претендирания размер 5 000лв. /предявен като частичен иск от 50 000лв./ ./ и срещу Л. Л. П. иск за заплащане солидарно с [фирма] сумата от 5 000лв. /предявен като частичен иск от 50 000лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди във връзка с публикациите от 24.11.2014г., от 28.11.2014г., от 30.11.2014г., от 01.12.2014г., от 02.12.2014г., и от 20.01.2015г. в електронното издание на вестник „Вяра“. С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения иск срещу [фирма] и в останалата част за сумата 3 500лв., присъдена с първоинстанционното решение за обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикуване на снимка на ищеца в същите публикации, ведно със законната лихва от 23.02.2015г. до окончателното изплащане.
С обжалваното решение е прието, че поднесената информация в процесните публикации не представлява информация, уронваща престижа и доброто име на ищеца. Прието е, че предоставената на читателите информация в процесните публикации е в съответствие с изискванията на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ, в който е прокламиран принципа за свобода на словото. В. инстанция е споделила мотивите на първата инстанция относно това, че в случая се касае до обществена информация- не се спори по делото, че ремонта на площада в [населено място] е възложен по реда на обществената поръчка, т.е. касае се до дейност със сериозно обществено значение и въпрос, който има отражение върху по-голяма част от българското общество и е обект на обществено внимание относно това как се усвояват средствата. Прието е, че лице, което участва в осъществяването на тези дейности става обект на обществен интерес и по отношение на неговата личност допустимите коментари и оценки са повече от тези, които се налагат да търпи всеки друг гражданин, съответно журналистите и издателите имат основание да търсят данни за тази дейност и лицата, които я извършват, да дават информация за нея и да изразяват мнението си доколко действията на тези лица са благоприятни за обществото или му вредят. Изразните средства, с които мнението е обективирано, се избират свободно от автора му и той не е ограничен по никакъв начин, освен от разпоредбата на чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България. Прието е, че в случая нарушение на тази разпоредба няма, защото използваните изрази не са обидни, а са израз на оценката на дейността, която ищецът извършва и внушава мнението на автора на статията, че този процес е с неблагоприятен резултат за гражданите на [населено място], респ. за работниците, извършващи СМР по конкретната обществена поръчка. Отчетен е фактът, че фамилията на ищеца се свързва именно с дружествата, съдържащи тази фамилия в наименованието си, вкл. и тази, осъществяваща обществената поръчка за ремонт на площада в [населено място]. Изложени са констатациите на съда при служебно извършена проверка в Търговския регистър, че ищецът фигурира като управител, представител, член на съвета на директорите, на надзорен съвет, съдружник или ликвидатор в 41 дружества /част от които с променено наименование в течение на времето/ и същевременно е регистриран и като ЕТ. Посочено е, че като предмет на дейност е вписана и строителна дейност в страната и чужбина, а по делото се разбира, че на името на сина и дъщерята на ищеца също има регистрирани дружества с предмет на дейност – строителство като едно от дружествата извършва ремонта на площада в [населено място] /същото участва в „Обединение П. 2013 г.“, видно от доказателствата, представени на л.390 и следв. от [община] във връзка с обществената поръчка/. Регистриран е и [фирма], в чийто Съвет на директорите влизат К. Г., В. Г. и Р. Г.-В., от които обстоятелства съдът е направил извод, че действително се касае до „семеен бизнес“, както се твърди от представителя на ответниците /пред СРС/. Посочено е също, че седалището и адреса на управление на [фирма] се намира в бизнес сграда „Г. Холдинг“. Според съда буди съмнение, че ищеца не би оказал съдействие като консултант, какъвто твърди, че е, на дъщерята и сина си. Наред с това са изложени съображения, че в масовото съзнание на обикновените граждани отъждествяването на търговското дружество с лицето, което го управлява, е обичайно. Посочено е, че епитетът „строителен бос“ означава човек с влияние в строителния бизнес, което с оглед горе извършената служебна проверка в търговския регистър се оказва, че действително е така. Прието е за установено със свидетелските показания /на шофьора, който е откарал екипа на място на протеста- пред общината на [населено място]/, че самите работници, извършващи СМР на площада, са посочили на екипа на вестника, че работодател им е Н. Г., т.е. ищеца. Прието е, че с оглед информацията, изнесена в статиите, тази оценка за личността на ищеца е негативна, но изразяването й не е противоправно. Тази оценка може да бъде направена свободно съгласно чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България и тя не нарушава забраната по чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България, щом не са използвани обидни изрази. Посочено е от съда, че наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни – неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно позорни. Прието е от съда, че изнесените в статиите факти не са позорни, защото не предизвикват еднозначна отрицателна оценка на обществото. В този смисъл позорността е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение на определено лице към казаното за него. Щом изнесеното обстоятелство обективно не е позорно, е без значение дали ищецът се е почувствал засегнат. Чувствата са неговото субективно преживяване, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание, но в случая по реда на деликта те не могат да бъдат възмездявани, тъй като от изложеното по-горе е видно, че поведението на ответника-деликвент не може да се окачестви като противоправно по см. на чл. 45 ЗЗД. Позовавайки се на съдебната практика на ВКС, съдът е посочил, че когато журналист цели да насочи общественото мнение към злободневни теми, той може да използва крайни, шокиращи и провокативни изразни средства, без деянието да е противоправно, респ. надхвърлянето на добрия тон, не съставлява обида или клевета. Отчетен е и фактът, че статиите отразяват и мнението на длъжностни лица от общината в [населено място], вкл. и кмета, във връзка с качеството на изпълнение на строежа. Относно статията /л.15 по делото пред СРС/, обръщаща внимание на главния прокурор относно качеството на извършвания ремонт, са изложени съображения, че с оглед приетото в трайната съдебна практика, подаването на сигнали до институциите не осъществява елементите на престъпление; това е конституционно право на гражданите. Прието е, че допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личност е с по-широки граници. Колкото по-известна е една личност, толкова повече намесата в частноправната сфера се налага да понася. Самият ищец още в обстоятелствената част на исковата молба твърди, че е публична личност, т.е., че е известен в обществото. Прието е, че поместената снимка на ищеца /една и съща под всички статии/ нито сама по себе си, нито в съвкупност с изложеното в статиите, внушава обективно позорни за ищеца обстоятелства. Вижда се, че тази снимка е правена в офис, т.е. на място достъпно за редица хора и показва ищеца като делови човек. Същата явно се използува от ищеца като представителна. Позовавайки се на практиката на ВКС съдът е посочил, че показването на публикувана снимка на лице, заемащо публична позиция, направена на обществено или частно събитие, не е противоправно деяние. Прието е, че претенцията на ищеца е неоснователна и на друго основание освен липсата на противоправно деяние – не е установена и причинната връзка на твърдените от ищеца негативни преживявания.
К. сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване с доводи, че е нищожно, т.к. „съдържа два различни диспозитива и различни мотиви и от него не може да бъде установено какво е крайното решение на съдебния състав“. Доводите на касатора са неоснователни и не кореспондират със съдържанието на въззивното решение относно неговия диспозитив и мотиви /като в последните е възпроизведено съдържанието на диспозитива на първоинстанционното решение, което се обжалва/.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение по въпросите: 1 „следва ли да бъдат проверявани преди публикуване изнесените в статия за определено лице факти и противоправно ли е да се публикуват неверни и непроверени факти за отделна личност“ и 2 „следва ли съдебният състав да направи разграничение между твърдения за фактите и оценъчни изявления и следва ли да определи всяко засягащо личността твърдение какво е – факт или оценка“
К. сочи, че първият от поставените въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №85 от 23.03.2012г. по гр.д.№1486/2011г. на ВКС, с което е прието, че: „Неблагоприятните за другиго факти трябва да бъдат проверени от журналиста преди да бъдат разпространени. За изнесените факти журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Едва ако журналистът е извършил тази добросъвестна проверка, се изключва неговата вина и отговорност“. Счита също, че и по втория въпрос въззивното решение е противоречи на посоченото решение на ВКС, с което е прието, че в мотивите си съдът е длъжен да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка. В същото решение на ВКС е посочено също, че съдът е длъжен да изложи мотиви дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39, ал.1 К., а също, че фактическите твърдения могат да ангажират отговорността от журналиста само ако са неверни и позорят адресата. Във въззивното решение в съответствие с решението на ВКС е прието, че неистинността на приписваните обстоятелства има правно значение само ако те са обективно позорни. В конкретния случай е прието от съда, че изнесените в статиите факти не са позорни, защото не предизвикват еднозначна отрицателна оценка на обществото. Несъгласието на касатора с този извод на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. Доводите за неправилност на въззивното решение не могат да бъдат разглеждани в производството по допускане на касационно обжалване. Отделно от това, по делото е прието за установено, че самите работници, извършващи СМР на площада, са посочили на екипа на вестника, че работодател им е ищеца. Отчетен е факта, че фамилията на ищеца се свързва именно с дружествата, съдържащи тази фамилия в наименованието си, вкл. и тази, осъществяваща обществената поръчка за ремонт на площада в [населено място]. Изложени са съображения, че действително се касае до „семеен бизнес“, както се твърди от представителя на ответниците. Отчетен е и фактът, че статиите отразяват и мнението на длъжностни лица от общината в [населено място], вкл. и кмета, във връзка с качеството на изпълнение на строежа. По същите съображения не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: „относно необходимостта от проверка на изнесени в журналистическа статия факти“ и „относно границите на прокламираната в чл.40, ал.1 К. свобода на печата“. Не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „публикуването на непроверена и невярна информация за определено лице само по себе си представлява ли деликт и покрива ли състава на чл.45 ЗЗД“. На основание разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона” най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая касаторът само е посочил това основание, но не се е позовала нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна практика, но неправилна, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС /в случа обратно – самият касатор се позовава на наличие на такава практика – решение №85/ и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон.
К. счита, че по първите два от поставените в изложението въпроси въззивното решение е в противоречие с решение №443 от 19.07.2010г. по гр.д.№5059/2008г. на ВКС, Іг.о., и конкретно на прието от ВКС, че за уважаване на иска по чл.45 ЗЗД е достатъчно с публикацията да е засегнато доброто име на потърпевшия, като според касатора такова засягане в конкретния случай е налице. С въззивното решение е прието, че поднесената информация в процесните публикации не представлява информация, уронваща престижа и доброто име на ищеца. Т.е. с обжалваното решение не е прието нещо различно от приетото в посоченото от касатора решение на ВКС, а несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, както се посочи, не е основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „допустимо ли е съдебното решение да се мотивира с предположения и вероятности“, който счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. К. визира изречението: „Буди съмнение, че ищеца не би оказал съдействие като консултант, какъвто твърди, че е, на дъщерята и сина си“. Видно от съдържанието на въззивното решение поставеният от касатора въпрос не е относим към решаващите мотиви на въззивното решение /че неистинността на приписваните обстоятелства има правно значение само ако те са обективно позорни и приетото от съда, че в конкретния случай изнесените в статиите факти не са позорни, защото не предизвикват еднозначна отрицателна оценка на обществото/, а към добавъчни мотиви на решението.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение по въпросите: къде е границата между свободата на личността, пък дори и тя да е известна фигура и свободата на словото“ и „допустимо ли е заснемането и използването на снимки в статия, без съгласието на лицето от снимката“, като сочи, че по поставените въпроси липсва категорична съдебна практика. По първия от поставените въпроси има формирана съдебна практика, включително по реда на чл.290 ГПК – включително посочените от самия касатор съдебни решения на ВКС, а по втория – в относимата част от въпроса към разрешения във въззивното решение въпрос – за показването на публикувана снимка на лице, заемащо публична позиция, направена на обществено или частно събитие, на посочената във въззивното решение практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 369 от 26.11.2015 г. по гр. д. № 2098/2015 г. на ВКС., ІV г.о., която не се нуждае от промяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, а към основанията за неправилност на решението по чл.281, т.3 от ГПК, поради което не могат да бъдат разглеждани в производството по допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.11.2016г., постановено по в.гр.д.№7618/2016г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар