1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№289
[населено място], 25.06.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Стоев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 3393 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 393 от 11.12.2013г. постановено от Пернишки окръжен съд по гр.д. №787/2013г., с която е потвърдено първоинстанционното решение на Пернишки районен съд по гр.д. № 114/2012г. за отхвърляне на предявения от [община] против [фирма] иск за собственост на недвижим имот – трафопост „ТП-1”, панелно строителство, представляващ съвкупност от сграда на един етаж със застроена площ 79 кв.м. и енергийно съоръжение, заснети като обект с идентификатор 55871.507.268.22 , разположен в поземлен имот с идентификатор 55871.507.268 по кадастралната карта, с административен адрес [населено място],[жк].
Касационната жалба е подадена от [община] чрез адв.Х.. Като основание за допускане на касационно обжалване са формулирани няколко правни въпроса, които касаторът счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, а някои от тях са от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по жалбата [фирма] в писмения си отговор оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост върху сграда – трафопост. [община] е основала правото си на собственост на нормата на § 7, ал.1, т.7 ПЗР З..
Установено е, че трафопостът представлява площадков енергиен обект по т.41 ДР ЗЕ – сграда и трайно прикрепено към нея енергийно съоръжение; построен е през 1989г. и в заповедта за включването му под напрежение е посочено, че е собственост на „Електроснабдяване”-П.; за него има съставен акт за държавна собственост от 1995г., от който е видно предоставянето му на Н.-АД, клон „Електроснабдяване” – П.; през 2002г. е съставен акт за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1,т.9 З.. Според приетите експертизи и обясненията на вещите лица трафопостът се води в инвентарните книги на ответното дружество като сграда с дата на придобиване 01.06.1990г. и като машини и оборудване с дата на придобиване 01.05.1990г. По представения баланс на Н.-ЕАД, „Е.”-клон П. към 31.12.1991г. е видна само стойността на притежаваните дълготрайни материални активи, но липсва запазена оборотна ведомост за установяване на конкретните активи в баланса. Т., находящ се в[жк], попада в парцел І, кв.188 по плана на [населено място] и обслужва 216 потребители.
Установено е също така, че дружеството [фирма] е образувано с Разпореждане № 46/07.11.1991г. на Министерския съвет като еднолично търговско дружество с държавно имущество, в което са включени обединенията, комбинатите и другите предприятия от системата на Комитета по енергетика, съгласно Приложение № 1, включително и Предприятие “Електроснабдяване”- П.. Именно това предприятие към момента на влизане в сила на З. е държавното предприятие, извършващо производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия на територията на област П.. Със Заповед № ДВ-143-А от 24.04.2000г. на Държавната агенция по енергетика и енергийни ресурси [фирма] се преобразува, чрез отделяне на ново [фирма], което е правоприемник на активите, включително на електроенергийните съоръжения на територията на югозападната част на България. С Решение № 20/02.11.2007 г. по ф.д. № 6358/2000г. на СГС, е вписано преобразуване при условията на общо правоприемство на [фирма], чрез вливането му в [фирма], чието наименование е променено с Решение № 21/29.01.2008г. по същото фирмено дело на [фирма] /ответника по делото/.
Събрани са показанията на свидетеля С. Т. А., работещ от 1992г. в ответното дружество като “старши проучвател”. Той сочи, че процесният трафопост се поддържа и обслужва от служители на дружеството, които единствено имат достъп до него.
При горните факти и с оглед заявеното придобивно основание по §7, ал.1, т.7 З. съдът е приел, че от значение за приложението на сочената разпоредба са следните предпоставки: 1/ процесното съоръжение да е елемент на енергийната система; 2/ да обслужва територията на [община]; 3/ да не е включено в капитала, уставния фонд или се води в баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество към датата на влизане на З. в сила – 17.09.1991г.
За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че не е налице отрицателната предпоставка на § 7, ал.2 от ПЗР на З., а именно обектът да не е включен в баланса на търговско дружество. Според съда разпоредбата на § 7, ал.2 от ПЗР на З., макар и приета с изменението на закона от 1995г., следва да се прилага към момента на приемане на закона – 17.09.1991г., тъй като представлява допълнение към първата алинея и цели преценка на факти и обстоятелства, осъществени към датата на влизане в сила на закона.
Съдът е приел за установено по делото, че трафопостът е предоставен за стопанисване и управление на праводателя на ответното дружество. Основал е този извод както на държавния монопол върху енергийните съоръжения, така и на събраните доказателства, че още при въвеждането си в експлоатация трафопостът е посочен като собственост на електроснабдителното предприятие в [населено място] /видно от Заповед № 817 от 13.10.1989г./, вписан е в инвентарните книги и от тогава, включително и към 17.09.1991г., се води в активите на това предприятие, а след извършените преобразувания и трансформации – понастоящем е собственост на ответното дружество. Съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, в които е извършено проследяване на трансформациите на държавните предприятия и търговски дружества в сферата на електроснабдяването и електроразпределението, както и на правната регламентация на енергийните съоръжения.
К. [община] се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като поставя няколко правни въпроса:
1/Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на спор за собственост да формира свои изводи по всяка от сочените от ищеца предпоставки за придобиване на собствеността. Въпросът се основава на довода, че липсват мотиви по въпроса дали трафопостът представлява обект на общинската инфраструктура, обслужващ единствено територията на общината, каквито оплаквания е имало във въззивната жалба. По този въпрос се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и на конкретни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Пернишки окръжен съд изрично е посочил в решението, че не излага мотиви по тези предпоставки доколкото първоинстанционния съд е отхвърлил иска поради наличието на втората предпоставка по §7, ал.2, а не на първата такава.
2/Допустимо ли е съдът да приеме за осъществен положителният факт на предоставяне на трафопоста въз основа на ЗЕ/отм./ по презумпция, без да отдаде значение на вписването или невписването на трафопоста по баланса на предприятието. Поддържа се противоречие с Решение № 64/2010г. по гр.д. № 2612/2008г. на ІІІг.о. и решение № 987 по гр.д. № 3373/2007г. на І г.о. В случая съдът не е приел факта на предоставянето на трафопоста по презумпция поради качеството му на елемент от енергийната система. Изводите на съда са основани както на правната уредба на енергийните съоръжения, така и на установеното от приетите експертизи /основно и допълнително заключение/ за вписването на обекта в инвентарната книга и включването в баланса, също и на изричния запис в заповедта за поставяне под напрежение, че съоръжението е предоставено на предприятие „Електроснабдяване” П..
3/ Може ли съдът да обоснове съдебното решение само на избрана от него част от заключенията на допуснатите по делото съдебни експертизи и да не изложи съображения защо не възприема и не се съобразява с дадените констатации от експертите. Тук е поставен и въпроса за задължението на съда да даде отговор на доводите във въззивната жалба. Посочена е практика по чл. 290 ГПК. Повдигнатите въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. На първо място, не е ясно кои констатации на експертите не са възприети от съда. Видно, че в мотивите си съдът е извършил преценка на изнесеното от вещите лица, което е напълно в негов прерогатив. В допълнителното заключение вещите лица са дали отговор, че към 17.09.1991г. трафопостът е включен в актива на Предприятие ”Електроснабдяване” П.; към същата дата трафопостът не е бил включен в капитала и баланса на Н. АД, защото дружеството е създадено по-късно – през ноември 1991г. На базата на този извод, както и въз основа на данните за записванията към момента на построяване на трафопоста, съдът е градил изводите си. Що се отнася до задължението да се обсъдят доводите във въззивната жалба, независимо от препращането към мотивите на първата инстанция, това е сторено стриктно от въззивния съд – на стр. 6 и 7 от решението в отделни точки е даден отговор на доводите на жалбоподателя.
4/ За доказателствената сила на акта за държавна собственост, издаден за обект, спрямо който не са установени основания за актуването му. Поддържа се противоречие с решение № 269 от 03.08.2012г. по гр.д. № 643/2011г. на І г.о. Според него актовете за държавна/ общинска/ собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост; поради това в тежест на ползващия се от акта е да установи откога и на какво основание имотът е станал държавна собственост. В обжалваното решение въззивният съд, в съответствие с приетото в соченото решение, е изтъкнал, че актът за държавна собственост има констативен, а не конститутивен характер. Същевременно неправилно е посочил, че ищецът [община] е следвало да опровергава съдържанието на акта за държавна собственост от 1995г. Този извод обаче не е обусловил изхода на спора, тъй като при преценка на събраните доказателства съдът е намерил за доказано правото на собственост на държавата /съотв. на държавното дружество/ към момента на съставяне на акта, а не е отхвърлил иска поради неопровергаване на констатациите в акта .
5/ Каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях да установи, че са редовно водени; длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността им. Във въззивното решение не са изложени съображения по посочените въпроси, следователно въпросите не са разрешени в обжалвания акт и затова не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК е изведен следния правен въпрос: следва ли енергийните обекти да се считат за предоставени на съответните предприятия по силата на закона и без наличие на изричен акт за това. Както бе посочено по-горе тези съображения не са решаващи в мотивите на въззивния съд, поради което не могат са обусловят достъп до касационен контрол. В обжалвания акт въззивният съд е приел за доказано от съвкупната преценка на заключенията на вещите лица, обясненията им в съдебно заседание и писмените доказателства, че процесният трафопост е бил предоставен за стопанисване и управление на „Е.”- П. и се води в актива на дружеството при влизане в сила на З..
В хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е поставен и въпроса: Допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма – §7 ал.2 ПЗР З., създавайки задължителна практика по чл. 290 ГПК, след като обратното действие не е предвидено в закона – чл. 14, ал.1 ЗНА. Този конкретен въпрос не представлява правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като решаващият съд не е разсъждавал за правомощията на ВКС в решение по чл. 290 ГПК, а е приел, че нормата на §7, ал.2 ПЗР З. е тълкувателна и доизяснява ал.1 от същия параграф. С оглед на това релевантният правен въпрос, който може да се изведе е: дали §7, ал.2 ПЗР З., приет с изменение на закона от 1995г., има действие от момента на влизане в сила на закона през 1991г. По този въпрос касаторът изтъква противоречие между Решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр.д.№ 3541/2007г. на ВКС, Трето г.о., постановено по реда на ГПК-отм., съгласно което нормата на ал.2 на § 7 ПЗР З., приета през 1995г., е от материалноправно естество, няма обратно действие и не засяга минали правоотношения и Решение № 244 от 25.02.2010г. по гр.д.№ 99/2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което ал.2 на § 7 ПЗР З. поражда действие едновременно с ал.1 на същата норма. Същото разбиране – че нормата на § 7, ал.2 ПЗР З. има тълкувателен характер и като такава има обратно действие е прието и в други решения по чл.290 ГПК – решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 3122/2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 200 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 5293/2008 г. на ВКС, Второ г.о. Поради това, при наличие на практика по чл. 290 ГПК, която е непротиворечива и на която обжалваното решение съответства, не може да се допусне касационно обжалване.
В обобщение не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал.1 ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 393 от 11.12.2013г. постановено по гр.д. №787/2013г. на Пернишки окръжен съд по касационната жалба на [община].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: