5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
[населено място], 06.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на
двадесет и първи май, през две хиляди и осемнадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 629 по описа за две хиляди и осемнадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 213/01.11.2017 г. по т.д.№ 378/2017 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 26/23.03.2017 г. по т.д.№ 30/2016 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, в частта, с която е отменено решение на ОСА на [фирма] от 08.01.2016 г., взето на основание чл.221 т.10 от ТЗ, за освобождаване от отговорност на членовете на Съвета на директорите на дружеството, за дейността им през 2015 г. . Касаторът счита решението недопустимо, поради произнасяне на непредявено от ищеца основание, доколкото обстоятелствата, с които обосновава незаконосъобразност на взетите решения от ОСА от 08.01.2016 г. са напълно различни от съобразените от първоинстанционния и въззивния съд – основани на начина на гласуване и с прилагането на чл.229 т.2 ТЗ. В евентуалност оспорва правилността на въззивното решение, считайки неприложим чл. 229 т.2 от ТЗ в хипотезата на гласуване от ОСА на решение по чл.221 т.10 от ТЗ, изхождайки от буквалното съдържание на нормата и отричайки приложимост на същата по аналогия .
Ответната страна – П. Б. П. – не е депозирала становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът П. П. е предяви против [фирма] иск с правно основание чл.74 ТЗ, за отмяна решенията на ОСА от 08.01.2016 г., позовавайки се на обстоятелства, относими към извършени от членовете на СД разпоредителни сделки, във вреда на дружеството,вкл. в нарушение на чл.236 ал.2 т.2 ТЗ и в разрив със задълженията им по чл.237 ал.2 ТЗ . Конкретизирани са и самите сделки ,вкл. с допълнителна молба от 27.04.2016 г..Първоинстанционният съд е уважил иска – предмет на въззивно обжалване, отменяйки решението на ОСА от 08.01.2016 г. за освобождаване от отговорност членовете на СД, като е приел, че членове на СД – З. Й. и Й. Й. – недопустимо са гласували при вземането на това решение, в противоречие със забраната в чл.229 т.2 от ТЗ, която норма следва да се приложи по аналогия, доколкото не предвижда изрично хипотезата на решение по чл.221 т.10 ТЗ.Първоинстанционният съд изрично е посочил, че наведените от ищците обстоятелства по начало не са относими към иск по чл.74 от ТЗ. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение , съобразявайки че гласуването на членовете на СД – З. Й. и Й. Й. – е опорочило решението на ОСА, за освобождаване на членовете на СД от отговорност, тъй като мнозинството за вземането му е осигурено именно с техните гласове. Във въззивната си жалба ответникът не е противопоставил довод за недопустимо произнасяне на първоинстанционния съд, в разрив с диспозитивното начало в процеса , с оглед съдържанието на исковата молба , а е развил доводи в оспорване приложимостта на чл.229 т.2 ТЗ по аналогия в хипотеза на решение на ОСА по чл.221 т.10 ТЗ.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/ Процесуално допустимо ли е съдебно решение, с което съдът не е разгледал иска на предявеното основание, респ. когато се е произнесъл извън определения от страните спорен предмет и обхвата на търсената защита ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирана задължителна съдебна практика – ППВС № 1/ 1985 г. и решения по чл.290 ГПК на състави на ВКС и 2/ Налице ли са ограниченията по чл. 229 ТЗ, за гласуване от ОСА на решение по чл.221 т.10 от ТЗ, по отношение акционер и член на Съвета на директорите, в случай че в дневния ред на събранието не са включени точки за предявяване на искове срещу него и за предприемане на действия за осъществяване отговорността му към дружеството ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради „липса на достатъчно и категорична практика„. Поддържа се и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение,поради „неправилно приложение на материалния закон, неправилна и непълна преценка и интерпретация на събраните по делото доказателства от въззивния съд и оттам – достигане до погрешни и неправилни изводи относно крайния резултат на правния спор „.
Първият от въпросите касае преценка за вероятната недопустимост на въззивния акт, поради което и обосноваването му с някой от допълнителните критерии по чл.280 ал.1 ГПК не е било необходимо. Такава недопустимост не може да бъде споделена. Основанието на чл. 74 ТЗ предпоставя установяване на противозаконност или противоуставност на взетите решения и именно противозаконност,поради противоречие с императивна правна норма – чл.229 ТЗ, съобразяването на която съдът дължи служебно, е санкционирана с постановеното решение. Съдържанието на исковата молба изрично сочи вземането на решенията с гласовете и на членове на СД, освобождаване от отговорност на които е предмет на решенията, макар последното да не е ясно отграничено, като самостоятелно обстоятелство,обосноваващо незаконосъобразност, спрямо останалите посочени обстоятелства. Последните /конкретни разпоредителни действия на СД, извършени във вреда на АД / са неотносими към предмета на иск по чл.74 ТЗ , а към иск за последващо ангажиране отговорността на членовете на СД, за конкретно извършени от тях действия или бездействие, както изрично е посочил и първоинстанционният съд. Несъответствието на обстоятелствена част и петитум обективно предпоставя оставянето на исковата молба без движение, до отстраняване на нередовността, което в настоящия случай въззивният съд не е имал основание да стори, тъй като, както вече се посочи, е била съобразена императивна правна норма, с чието приложение, като основание за незаконосъобразност, ищецът вече е изразил съгласие, неатакувайки първоинстанционното решение, а самият ответник също не е оспорвал, доколкото въззивната му жалба е ограничена до атакуване правилността на приложението по аналогия на чл.229 ТЗ в конкретната хипотеза. Поради това и изпълнение задължението на въззивния съд, съгласно т.5 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, препращаща към ТР № 1/2001 по гр.д.№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, би било напълно безсмислено, тъй като би довело до идентичен резултат .
Вторият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като именно приложението по аналогия на чл.229 ТЗ, в хипотеза на решение по чл.221 т.10 ТЗ на ОСА, а не в стриктно визираните в т.1 и т.2 на чл.229 ТЗ хипотези, е обосновало решаващите изводи на въззивния съд. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена, твърдяната от самия касатор за „ недостатъчна и некатегорична„ – следователно съществуваща, съдебна практика по противоречиво прилагане на закона по аналогия – чл.229 ТЗ, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на еднозначна такава, но неправилна, с оглед изменение на законодателството или промяна в обществените условия.
Не е обосновано и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения от законодателя / извън тълкуването на неясна , противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма,дължима с оглед възприетата от съда фактическа обстановка.Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281 т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо,по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
Абстрактното посочване от касатора на нарушение на материалния закон и неправилна интерпретация на доказателства по делото не удовлетворява изискването за обоснованост на очевидна неправилност.
Независимо от предходно изложеното, следва да се съобрази, че касационните доводи в случая са ограничени до неправилното приложение на императивна правна норма – чл.229 ТЗ, а неправилна интерпретация на конкретно доказателство изобщо не е посочена. Относно решаващия извод на въззивния съд приложимо е единствено доказателството за броя акции, формирали мнозинството за вземане на решенията и съответно принадлежащите от тях на членовете на СД – З. Й. и Й. Й.. Възприетите от съда факти, относно този брой , не се оспорват от касатора. Напълно логично е и становището на съда, че неприлагането на чл.229 ТЗ в хипотеза на решение по чл.221 т.10 ТЗ би създало предпоставки за преграждане възможността за ангажиране отговорността на членовете на управителните органи на АД, като се съобрази невъзможността за превантивна защита,тъй като би било недопустимо ограничаването на акционер, като притежател на акции и с оглед броя на същите, да бъде избиран в състава на управленските органи на АД.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 213/ 01.11.2017 г. по т.д.№ 378/2017 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :