О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
гр. София, 13.04.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми април през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 2587 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1144 от 01.06.2015г. по т.д. № 732/2015г. на Апелативен съд – София в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Е. Н. М. по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителни искове за сумата над 115 180 лева до пълния предявен размер от 395 765.38 лева, просрочена главница и сумата над 37 931.04 лева до пълния предявен размер от 93 191.19 лева, наказателна лихва за периода от 20.04.2011г. до 25.02.2013г. по договор за овърдрафт и анекси към него, ведно със законната лихва, считано от 26.02.2013г., до окончателно й изплащане и в частта, с която банката е осъдена да заплати разноски по делото.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно и се иска предявените от [фирма] искове да се уважат изцяло. Касаторът сочи, че произнасянето на въззивния съд само по изискуемостта на вземането е несъвместимо с петитума на предявения иск. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че предсрочна изискуемост на задължение по кредит може да настъпи само след уведомяване на длъжника, въпреки наличието на клауза в анекс към договора, че такова волеизявление не е необходимо.
Ответникът по жалбата, Е. Н. М., счита жалбата за неоснователна и претендира присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че по силата на сключената между търговци абсолютна търговска сделка между страните е възникнала валидна договорна връзка. Съдът е приел, че в действащото законодателство не съществува пречка страните по договора за банков кредит да уговорят настъпването на автоматична предсрочна изискуемост, но в конкретния случай тази уговорка не е породила действие, щом банката не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това волеизявление не е достигнало до длъжника. Съдът е счел, че уговорената неустойка не противоречи на добрите нрави и с оглед настъпилите за ищеца вреди по никакъв начин не се явява прекомерна по отношение на ответника – физическо лице. Съдът е изложил съображения, че вземането по отношение на остатъка от вноските, които не са били падежирани към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не е изискуемо, независимо, че кредиторът се е позовал на предсрочна изискуемост на целия остатък по кредита. Според съда изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания, които са с падеж, настъпил към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Съдът е приел и за неоснователно направеното възражение за изтекла погасителна давност.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Касаторът поставя следния материалноправен въпрос, който счита, че е решаван противоречиво от съдилищата: /1/ „Следва ли да се счита, че волеизявлението на банката – кредитор до кредитополучателя за възползване от клаузата за автоматична предсрочна изискуемост е достигнало до солидарните длъжници с поканата за доброволно изпълнение от ЧСИ и исковата молба и предявеният от банката иск следва да се уважи в цялост?“. Следващите поставени процесуалноправни въпроси, според касатора, са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: /2/ Каква е същността на установителния иск по чл.422 ГПК, какво е правното основание за подаване при възражение на длъжниците, по който е постановено обжалваното частично решение – иск за съществуване на вземането или за изискуемостта на вземането?“. /3/ „Възможно ли е въззивният съд да прави констатации за изискуемост, предвид вече извършена проверка на актовете и основанията по чл.418, ал.2, вр. ал.3 ГПК?“
И трите формулирани въпроса на касатора са свързани с предсрочната изискуемост на вземането, необходимостта от уведомяване на кредитополучателя за настъпването й и правомощията на исковия съд в тази насока. По така формулираните въпроси са дадени разяснения в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, според които в хипотеза на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост; ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Дадените от въззивния съд разрешения относно поставените въпроси са в съответствие с цитираното тълкувателно решение, поради което не е налице релевираното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като уеднаквяването на практиката по реда на чл.292 ГПК изключва приложението, както на чл.280, ал.1, т.2 ГПК / т.3 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 по тълк.д. № 1 / 2009г. на ОСГТК на ВКС/, така и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото няма законодателни или обществени промени налагащи ново тълкуване на разпоредбите на закона. Ето защо, касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.
Въпреки изхода на спора, на ответника по касацията не се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като не се доказва такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1144 от 01.06.2015г. по т.д. № 732/2015г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.