О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 210
София, 21.03.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 2933 по описа за 2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат И. П. срещу решение № 188/10.04.2013 г. на Пловдивски апелативен съд /П./ по в.т.д. № 214/2013 г., с което е отменено отхвърлително решение на Старозагорски окръжен съд /С./ по иск на [фирма] срещу [фирма] за сумата 95770.43 лв. – стойност на извършени строително-монтажни работи /СМР/ и е постановено друго решение, уважаващо иска със законните последици.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване сочи разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взима становище по същата.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред СТОС е предявен иск от [фирма] срещу [фирма] по чл.79 ал.1 вр. чл.258 ЗЗД за сумата 95770.43 лв. – неизплатена стойност на извършени от ищеца и описани в протокол за установяване завършването и заплащането на СМР към 31.01.2007 г. Искът е отхвърлен от СТОС, чието решение е отменено изцяло от П. и е постановено друго, уважаващо иска със законните последици. П. е приел, че ответникът [фирма] е признал извършването и приемането на всички СМР, описани в протокол от 31.01.2007 г. като възраженията по предявения иск за заплащането им са, че плащане вече е извършено и евентуално, че претенцията е погасена по давност. П. е приел, че и двете възражения са неоснователни. Тези изводи са направени при обсъждане на представените доказателства: протокол от 31.01.2007 г., чиято вярност е оспорена единствено относно вписаната дата на първи лист с твърдение, че този протокол е съставен не на 31.01.2007 г., а по-рано – през 2006 година и приходо-касови ордери /ПКО/ за извършени плащания. Обсъждайки възраженията и доказателствата в тяхната цялост и с оглед извършеното оспорване относно верността на сочената в протокола дата, П. е приел, че процесният протокол е частен документ и формалната му доказателствена сила не се простира върху написаната в него дата, а при направеното оспорване тази дата трябва да е достоверна от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ /чл.181 ал.1 ГПК/. В протокола като изпълнител е вписан [фирма], а промяната в наименованието на тази фирма от [фирма] на [фирма] е извършена с решение № 40/09.01.2007 г. на Благоевградски окръжен съд. Следователно, при направеното оспорване единствено на верността на датата на протокола, датата в официалния документ 09.01.2007 г. на решение № 40/09.01.2007 г. на Благоевградски окръжен съд, когато за първи път е възпроизведено като наименование на фирмата на ищеца именно [фирма], е най-ранната възможна предходна дата на съставяне на протокола за удостовереното от страните „завършване” на описаните в протокола СМР и за „дължимостта” на посоченото възнаграждение за тях от 95770.43 лв. Щом това е така, според П. е невъзможно процесният протокол да е бил съставен през 2006 г. и в него като изпълнител да е вписано дружеството [фирма], каквото дружество с това наименование към този момент е нямало. По същите съображения е невъзможно погасяване чрез плащане по този протокол през 2006 година – годината на една от процесните квитанции към ПКО, всички подпечатани с печат на [фирма] и без обозначения кое точно вземане погасяват. П. е посочил, че доколкото са установени в процеса, тези плащания са свързани с предхождащо изпълнение на съвсем други СМР и нямат функционална връзка и погасителен ефект по отношение на процесното вземане – по делото има данни и за други правоотношения между страните във връзка с друг договор за строителство и други протоколи за извършени СМР. Относно второто възражение за погасяване на иска по давност е приета неоснователност все с оглед най-ранната възможна предходна дата – 09.01.2007 г. за съставяне на процесния протокол за завършеност на СМР и дължимост на сумата 95770.43 лв. При предявяване на иска на 30.12.2011 г. не е изтекъл петгодишния погасителен срок по чл.110 ЗЗД – този срок изтича на 09.01.2012 г. По тези съображения е отменено отхвърлителното решение на СТОС и е постановено решение, уважаващо предявения иск с лихви и разноски.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата, като значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК:
1. „При изрично признание на управителя на ищцовото дружество, че процесните ПКО имат характер на разписки за плащане, следвало ли е въззивният съд да приложи в съответствие с трайната практика на ВКС разпоредбите на чл.77 и чл.109 ЗЗД и да приеме, че разписката като частен документ е свидетелство за извършено плащане.” Въпросът не е относим към изхода на спора, представените доказателства и направените възражения от страните. Както се посочи по-горе страните не спорят, че има плащане по процесните ПКО, спорно е дали тези плащания се отнасят именно до описаните задължения по приети СМР в протокола от 31.01.2007 г. или касаят плащания на други задължения с оглед доказателствата по делото за договорни взаимоотношения между страните и плащания и за други СМР. В този смисъл съдът е приел, че плащанията по тези ПКО не касаят описаните СМР в протокола от 31.01.2007 г., чиято дата е оспорена при приета най-ранната възможна предходна дата 09.01.2007 г. и при обсъждане на доказателства във връзка с промяна в името на търговското дружество – изпълнител на процесните СМР. При тези доказателства и възражения на страните във връзка с датата на процесния протокол, плащания и за други СМР, П. не е обсъждал приложимостта на чл.77 и чл.109 ЗЗД към процесните ПКО, които са без пълна дата и без обозначение, кое вземание погасяват.
2. Като втори въпрос касаторът формулира следното: „Към кой момент, съгласно чл.258 и сл. ЗЗД се установява извършената работа при сключен договор за изработка и съответно възниква задължение за възложителя по плащане на изработения резултат, кой носи доказателствената тежест за установяване на извършените СМР при договора за изработка по вид, размер, количество, качество и стойността им?” И тези въпроси са неотносими към изхода на спора, доколкото ответникът и настоящ касатор не е оспорвал извършваните СМР, чието заплащане е предмет на иска по вид, размер, количество и качество, а както се посочи по-горе и както е прието изрично от П. е възразявал само, че е извършил плащането за СМР от протокола от 31.01.2007 г. и евентуално, че искът е погасен по давност. Касаторът няма възможност да формулира въпроси за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК във връзка с възражения, които не е направил пред решаващия съд и каквито възражения не са обсъждани от въззивния съд, поради което така формулираните въпроси са неотносими към изхода на спора.
Следва да се посочи още, че представените от касатора решения на ВКС са по обективно неидентични казуси и не навеждат по никакъв начин на противоречиво разрешаване на казусите по тях с казуса във въззивното решение /напр. р. № 19/23.02.2009 г. на ВКС по т.д. № 474/2008 г. касае материалноправен въпрос за вида недействителност на сключен договор за възлагане на обществена поръчка, р. № 586/31.11.2008 г. на ВКС по т.д. № 282/2008 г. касае СМР по договор за изработка и приемането им с двустранно подписани протоколи, но при различни възражения и оспорвания във връзка с тези протоколи и издадени фактури за плащане по тях/. Касаторът не мотивира наличие на някоя от хипотезите на 280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като такива не са поискани, нито има доказателства за направени разноски от тази страна пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188/10.04.2013 г. на Пловдивски апелативен съд по в.т.д. № 214/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.