О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 304
София, 14.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми април две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4568/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Д. Г., действаща лично и като законен представител на малолетната Л. В. Г., подадена чрез пълномощника – адвокат М. Т. П., срещу въззивно решение № 2075 от 08.09.2019г. на Софийски апелативен съд (САС), постановено по в.гр.д.№ 6577/2017г.
С това решение САС е отменил решение №5969 от 16.08.2017г., постановено по гр.д. №5358/2016г. от СГС, ГО, 9 състав, в следните части: 1. в частта, в която, на основание чл. 79, вр. чл. 82 от ЗЗД съдът е осъдил „Балкан Стар Аутомотив“ ЕООД да заплати на В. С. Г., сумата от 6661 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в обезценяване на лек автомобил „Мерцедес CLK 500“, с peг. номер С 1200 МР за периода от м. януари 2011г. до 31.03.2015г., поради незаконосъобразно упражненото право на задържане; 2. в частта, в която, на основание чл. 55, ал.1, предложение трето от ЗЗД, съдът е осъдил „Балкан Стар Аутомотив“ ЕООД да заплати на В. С. Г. сумата от 13 000 лв. – връщане на авансово платената сума по разваления договор за ремонт на лекия автомобил „ Мерцедес CLK 500“, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 28.04.2016г. до окончателното им изплащане; 3. в частта, в която, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, съдът е осъдил „Балкан Стар Аутомотив“ ЕООД да заплати на В. С. Г. сумата от 1401,18 лева – разноски за исковото и обезпечителното производства, и вместо него е постановил отхвърляне на предявените от В. С. Г. /починал в хода на въззивното производство и заместен на основание чл. 227 ГПК от своите наследници по закон – касаторите/ против ответното дружество искове с правно основание чл. 55, ал.1, предложение трето от ЗЗД за сумата от 13 000 лв. – връщане на авансово платената сума по развален договор за ремонт на лек автомобил „Мерцедес CLK 500“, и с правно основание чл. 79, вр. чл. 82 от ЗЗД за сумата от 6661 лв., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 28.04.2016г. до окончателното им изплащане; осъдил е настоящите касатори да заплатят на дружеството сумата от 3 720.50лв. – разноски пред СГС и сумата от 4 954лв. разноски пред САС, на основание чл. 81, вр. с чл. 78, ал.3 ГПК и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 79, вр. чл. 82 от ЗЗД за разликата над сумата от 6661 лв., до пълния предявен размер от 27 044,25 лв.
Решението на пъвата инстанция като необжалвано е влязло в сила в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на исковете.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат, че са налице предпоставките за допускане по чл.280, ал1, т.1 (и двете предложения) и т.3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), като едновременно с това са налице и основанията по чл.280, ал.2, предл. последно от ГПК – очевидна неправилност.
Считат, че очевидната неправилност на въззивното решение е в две насоки — фактическа и юридическа. Обосновават наличието на фактически основания за очевидна неправилност на въззивното решение с оплакването, че съдът не е оценил наличието на предходно дело между страните и обстоятелството, че това дело е именно по повод неправомерните действия на ответника да върне/предаде обратно автомобила; че ответникът е този, който действа при самоуправство – твърди право на задържане, каквото няма и се налага да подадат искова молба в съда, за да разреши спора; че в исковата молба по първото дело (януари 2011 г.) ищецът е направил искане до съда да постанови определение, с което да задължи ответника да върне автомобила, но съдът така и не се е произнесъл по това искане и автомобилът е предаден на ищеца едва след като последният е спечелил делото окончателно — че има право на обезщетение за вредите по автомобила и съответно, че ответникът (сервизът) няма право на възнаграждение, нито за ремонта, нито за гаражна такса; че тези обстоятелства правят необоснован и неправилен изводът на въззивния съд, че ищецът сам си е виновен, че не си е взел вещта, все едно, че не си е потърсил същата ; че другото основание да твърдят очевидна неправилност на решението е, че съдът е посочил, че липсва доклад на първата инстанция и е изготвил такъв, допускайки събиране на стари (не нововъзникнали) доказателства. Наличието на юридически основания за очевидна неправилност на въззивното решение обосновават с оплакването, че съдът превратно е приложил института на забава на кредитора в хипотезата на неоказване на необходимото съдействие – чл.95 и чл.96 от ЗЗД; допуснал е непоправимо смесване на правните понятия „задължение“ и „право“, „кредитор“ и „длъжник“ и корелативните връзки между тях, без изобщо да изведе разликите между тях; вместо разпоредбата на чл.90 от ЗЗД, съдът е квалифицирал случая по чл.95 от ЗЗД, въпреки, че ответникът не е заявявал възражения, че е налице забава на кредитора в хипотезата на неоказване на необходимото съдействие; че съдът е допуснал и грубо несъобразяване с разпоредбата на чл.298 от ГПК.
Касаторите поставят въпросите, обобщени и уточнени от съда: 1.) „за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен?“ и 2.) „за обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо“. Твърдят противоречие на въззивното решение по първия въпрос с приетото в т.2 на Тълкувателно решение (TP) № 1 от 2013 г. на ОСГТК по тьлк. дело № 1 от 2013 г. на ВКС; в решение № 412 от 02.12.2014 г. по т. д. № 1810/2014 г. на IV ГО на ВКС; в решение № 130 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 3424/2017 г., I ГО на ВКС; по втория въпрос с Решение № 179 от 26.01.2016 г. по гр. д. № 2207 от 2015 г., I ГО на ВКС, решение № 617 от 28.12.2010 г. по гр. д. № 1059/2009 г., IV ГО на ВКС, и Решение № 555 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 893/2012 г., IV ГО на ВКС, според които: „Моментът, към който силата на пресъдено нещо установява съществуването или несъществуването на спорното право, е денят на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция в качеството й на съд по същество.“
Касаторите поставят и втора група въпроси, които обобщени и уточнени от съда се свеждат до въпроса „за приложението на чл. 95 ЗЗД и в частност за възможността длъжникът по договор за изработка да се освободи от отговорност при наличие на предпоставките по чл. 95, ал. 1 ЗЗД“ и „При договор за изработка (ремонт на автомобил) неплащането на част от цената от страна на кредитора, равнозначно ли е на забава на кредитора в смисъл на неоказване на необходимото съдействие?“ Твъди се противоречие с Решение № 164 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г., I ТО ВКС, с решение на ВКС №156 от 01.03.1985г. на 1–во ГО, ТР№96 от 28.06.1966г. по гр.д.№65/1966г. на ОСГК на ВС, както и с решенията на ВКС по тд.№1128/2012г., тд.№1032/2016г. на 1-во ТО и т.д.№1135/2009г. на 2-ро ТО.
Считат също, че във връзка с въпросите е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК.
Ответната страна „Балкан Стар Аутомотив“ ЕООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат Р. Т. от САК, изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното обжалване в размер 2347лв. заплатен адвокатски хонорар с начислен ДДС.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо; че е неоснователно възражението на ответното дружество за недопустимост на същото в частта на произнасянето по иска по чл. 55, ал.1, предл. трето от ЗЗД, тъй като противно на твърдението му, в исковата молба се съдържа волеизявление на ищеца за разваляне на договора и искане за връщане на даденото по разваления договор; че е основателно възражението във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, тъй като същият е формален и като такъв е приравнен на липса на доклад, поради което и при съобразяване със задължителните разяснения, дадени в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, в свое определение, постановено в з.з. от 26.02.2018г., е дал указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие на доклад. Приел е също, че за да се претендира връщане на даденото при отпадане на основанието по чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД – поради разваляне на договора при неизпълнение, е необходимо ищецът да е установил, при условие на пълно главно доказване, надлежно упражнено право на разваляне на договора. Правното действие на волеизявлението за разваляне на договора може да настъпи само в случаите, когато са били налице законовите предпоставки на правото на изправната страна по чл. 87 ЗЗД, а именно: виновно неизпълнение на задължението от страна на длъжника, за което последният носи отговорност и изправност на кредитора. Последният следва да е изпълнил насрещното си задължение или да е бил готов да изпълни и съответно да е предложил изпълнение, респ. да е оказал необходимото съдействие за реализиране на дължимата престация. Преобразуващото право да се развали договора в хипотезите на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД се упражнява с едностранно волеизявление и при наличие на неизпълнение от страна на длъжника.
След анализ на събраните по делото доказателства и доводите и твърденията на страните, съдът е приел за безспорно установено наличието на действително възникнало договорно правоотношение между страните, породено от сключен помежду им неформален договор за изработка с предмет – отремонтиране на лек автомобил, марка „Мерцедес“; че на 27.04.2006г. ищецът е оставил процесния лек автомобил в оторизиран сервиз за извършване на ремонт за отстраняване на повреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие, като колата не е била в движение, същата е била приета от служител в ответното дружество, който е извършил оглед на лекия автомобил, предоставил е на собственика му оферта и по тази оферта ищецът е заплатил сумата от 13000лв.; че дружеството-ответник е извършило ремонта, който му е бил възложен в рамките на платеното възнаграждение от 13 000лв., тъй като месец август 2006г. колата е била отремонтирана и ищецът е отишъл в сервиза и си я е взел, като в продължение на два дни колата е била у него.
При така приетото за установено, съдът е обосновал извод, че ответното дружество е изпълнило дейностите по отремонтиране на лекия автомобил съобразно поръчката на възложителя и в рамките на платеното от ищеца – сумата от 13 000лв., поради което е налице изпълнение, съобразно поръчката, и в полза на ищеца – кредитор, не е възникнало потестативното преобразуващо право, чрез едностранно волеизявление да развали договора и да иска връщане на сумата от 13 000лв. Въз основа на горното, съдът формирал извод за неоснователност на претенцията с правно основание чл. 55, ал.1, предл. трето от ЗЗД, като предвид неоснователността на претенцията, посочил, че не дължи произнасяне по възражението за погасяване по давност на иска.
Във връзка с възражението на ищеца, че с предходно решение №6042 от 07.08.2013г., постановено по гр.д. №216/2011г., СГС, ГО, 7 състав,със сила на присъдено нещо е прието, че е налице неизпълнение на поръчката за сумата от 13 000лв., съдът е приел същото за неосноватено. За да обоснове извода си съдът е посочил, че съгласно чл. 236, ал. 1 т. 5 ГПК, диспозитивът съдържа какво постановява съда по спорното право, а мотивите се излагат към решението – чл. 235, ал. 2 ГПК и по съдържание съставляват анализ на доказателствата в тяхната взаимна връзка и зависимост при използване правилата на логиката, подвеждането на приетите за установени факти под правната норма и формиране на правни изводи от тях. Посочил е, че с т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, Р № 44/07.02.2012 г. по гр. д. № 1188/2011 г. ІV гр. о., Р № 133/26.10.2011 по т.д. № 133/2011 г. ІІ г.о., Р № 472/12.01.2012 г. по гр. д. 1712/2010 г. ІV гр. о. и Р № 610/09.12.2008 г. по т.д. № 391/2008 г. на ВКС І т.о. се приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на влязлото в сила съдебно решение; че с диспозитива на решението, СГС, 7 състав, е отхвърлил предявеният от „Балкан Стар Аутомотив“ ЕООД против В. Г. иск с правно основание чл. 266, вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 464.78лв., представляваща неизплатена част от дължимо възнаграждение за извършен ремонт на автомобила на ищеца. Обобщил е , че в диспозитива на това решение не се съдържа произнасяне подобно на твърдяното от въззивника-ищец, както и, че такова произнасяне не се съдържа и в мотивите на обсъжданото решение, съгласно които е било безспорно установено, че дължимото по договора възнаграждение е в размер на 13 000лв., че не се установява и не може да бъде направен извод, че след изплащане от възложителя на сумата в размер на 13 000лв., той е останал задължен за плащане на друго възнаграждение“. Приел е, че със сила на пресъдено нещо като недоказана е отхвърлена претенцията на дружеството за размера на извършения ремонт за горницата над 13 000 лева., а по въпроса дали е налице изпълнение на договора за сумата от 13 000лв. по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. трето от ЗЗД решението по предходното дело не е формирало СПН.
По отношение на исковата претенция с правно основание чл. 79, ал.1, вр. с чл. 82 ЗЗД, съдът е приел, че влязлото в сила решение по гр.д. №216/2011г. на СГС също не е формирало сила на присъдено нещо; че с това решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 29 225 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в обезценяване на процесния лек автомобил „Мерцедес CLK 500“, за периода от месец август 2006г. до месец януари 2011г., и не обвързва съда в настоящия процес да приеме за основателна и доказана претенцията за обезценяване на автомобила през последващия период – от м. януари 2011г. до 31.03.2015г . Приел е, че съдът изгражда своя извод за спорното субективно материално право, по отношение на което се формира сила на пресъдено нещо, вземайки предвид всички факти, които са се осъществили до приключване на устните състезания /чл. 235, ал. 3 ГПК/ или решението на съда отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на устните състезания. В случая по предходното дело в индивидуализацията на спорното право се включва времеви период от месец август 2006г. до месец януари 2011г., който съответно е отразен и в диспозитива на съдебното решение, но последващият период, представлява новонастъпил юридически факт, който нито би могъл да бъде предмет на спора по предходното дело, респ. нито да бъде обхванат от обективните предели на силата на пресъдено нещо по предходното решение. За този нов, последващ период ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на претенцията си, предвид възможността да са възникнали нови правопогасяващи факти. Предвид изложеното е счел възражението на ищците за наличие на сила на присъдено нещо за неоснователно.
Посочил е, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД, вр. с чл. 82 ЗЗД, следва да бъдат установени елементите на фактическия състав на договорната отговорност за обезщетение за вреди: валидно облигационно правоотношение, от което да възниква задължение за изпълнение; виновно неизпълнение /пълно или частично/ на договорното задължение на ответника; вреди, настъпили от неизпълнението, предвидими към момента на пораждане на задължението; пряка причинна връзка между неизпълнението и настъпилите вреди; че преки и непосредствени са вредите, които са нормален, безусловен и закономерен резултат от неизпълнението, а вредите, които се дължат на други фактори, независещи от волята и желанието на длъжника са косвени; че вредата е „пряка“ и „непосредствена“ последица от неизпълнението, когато то е „необходимо“ и „достатъчно“ условие за настъпването й „в обичайна среда“; че неизпълнението е „необходимо“ условие, когато без него вредата със сигурност не би настъпила, и е „достатъчно“ условие, когато само то би причинило вредата при обичайно стечение на обстоятелствата; че косвени са вредите, които са нетипичен резултат на неизпълнението – в конкретния случай са настъпили, но при обичайно стечение на обстоятелствата не настъпват /Решение № 296 по гр. д. № 48/2013 г. на ВКС, IV ГО/. В настоящия случай, твърдението на ищеца е, че въпреки влязлото в сила решение по гр.д. №216/2011г., ответникът е продължил неправомерно да задържа лекия автомобил и съответно е продължило обезценяването и увреждането му, което за ищеца са явява вреда. Съдът обаче обосновал извод, че твърдените от ищеца вреди се дължат на други фактори, независещи от волята и желанието на длъжника-ответното дружество. Счел е, че ищецът, проявявайки грижи на добър стопанин, е могъл още през 2011г. да отиде и да репатрира своя лек автомобил, така както е сторил през 2015г., а вместо това за времето от 2011г. до 2015г. той е бездействал, като това негово поведение е довело до увеличаване обезценката на лекия автомобил. Поради това намерил, че твърдените от ищеца за настъпили вреди не са пряка и непосредствена последица от поведението на ответника. Отбелязал също, че по делото не е установено и виновно неизпълнение от страна на дружеството-длъжник. За да обоснове този си извод посочил, че приема за установено, че при тестването на процесния лек автомобил като скрит недостатък се е появил проблем в ходовата му част, който не е могъл да бъде открит при първоначалния външен оглед на лекия автомобил и при направената първоначална оферта, за която ищецът е заплатил сумата от 13 000лв. ; че при така появилия се недостатък на ищеца е била предложена допълнителна оферта, за която е следвало да заплати допълнителна сума, за да бъде отстранен този дефект по автомобила; че изпълнението на ответника-длъжник да отстрани появилия се недостатък е било поставено в зависимост от определено поведение /съдействие/ от страна на ищеца-кредитор – да заплати цена за доставената част и за нейния ремонт; че с неплащането на определената от сервиза допълнителна сума ищецът със своето поведение не е оказал необходимото съдействие на ответника, поради което приема, че в случая е осъществена хипотезата на чл. 95 ЗЗД – налице е забава на кредитора и съгласно разпоредбата на чл. 96, ал.1 ЗЗД длъжникът се освобождава от последиците на собствената си забава. С оглед на това исковата претенция с правно основание чл. 79, ал.1, вр. с чл. 82 ЗЗД е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Не са налице и основанията по чл.280 т.1 и т.3 ГПК във връзка с поставените от касаторите въпроси.
Въпросът „за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен?“ е разрешен със задължителен за съдилищата акт – т.2 на ТР№ 1 от 2013 г. на ОСГТК по тълк. дело № 1 от 2013 г. на ВКС. С тълкувателния акт е разяснено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
Въззивното решение е съобразено с тази задължителна за съдилищата практика, която се споделя и от настоящия състав. Видно от данните по делото във въззивната жалба, подадена от ответника в производството, едно от основните оплаквания е било за допуснато нарушение на чл.146 ГПК от страна на първоинстанционния съд. Не е подаден отговор на тази въззивна жалба. С нарочно определение от 26.02.2018г. в подготвително заседание по делото, въззивният съд е счел доводът за нарушение на чл.146 ГПК, допуснато от първоинстанционния съд, за основателен, приемайки на практика, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно изискванията на чл.146 ГПК, поради което е посочил подлежащите на установяване факти по предявените искове, разпределил е доказателствената тежест, дал е изрични указания на страните относно подлежащите на доказване факти и е предоставил възможност и на двете страни по спора да изразят допълнителни становища по същество на спора и да представят доказателства. Препис от това определение е надлежно връчен и на двете страни. В представеното по делото на 20.04.2018г. становище, в отговор на дадените му указания, касаторите чрез адв. М. Т. е посочил също липсата на доклад по смисъла на чл.146 ГПК, но застъпил тезата, че въпреки това са събрани относимите доказателства по спора, противопоставил се на доказателствените искания на насрената страна и не е заявил искане за събиране на доказателства. В проведеното открито съдебно заседание ответникът не се е явил лично, не е изпратил представител, не е заявил и с писмена молба искане за доказателства, но за равнопоставеност му е допуснат един свидетел при довеждане – свидетелят Кр.Н., разпитан от въззивния съд. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос.
Съгласно задължителната за съдилищата практика, обективирана в т.18 на Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, и константно в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, силата на присъдено нещо се формира по предмета на решението, което трябва да съвпада с предмета на иска и установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричано от ищеца спорно материално право с белезите, в това число времеви период, които го индивидуализират /правопораждащи юридически факти, съдържание, субекти и правно естество/. Съобразно изрично разпореденото от законодателя, със сила на присъдено нещо се ползват още и разрешените искания и възражения за право на задържане и прихващане. Обвързани от силата на присъдено нещо по между си са насрещните страни по спора, третите лица-помагачи с противната главна страна, главно встъпилото лице с ищеца по първоначалния иск и с насрещните страни по неговия иск /ищец и ответник по първоначалния/, както и универсалните и частни правоприемници на упоменатите страни. Всички правни субекти /не само страните по делото/ са обвързани от решенията по искове за гражданско състояние. Мотивите на съдебния акт не се ползват със сила на присъдено нещо. Такава се формира само за спорното право, тоест до това с което съдът е сезиран и върху което трябва да се произнесе с решението си. Задължителната сила на мотивите /фактическите констатации на съда, правните му изводи, становището му по преюдициалните въпроси/ важи в полза и срещу подпомагащата и подпомаганата страна, между ответника по първоначалния иск и главно встъпилия в процеса, между другарите спрямо общите за тях факти. Произнасянето по преюдициално правоотношение, когато няма предявен нарочен инцидентен установителен иск, е част от спора, но не е част от предмета на иска. Следователно, по този въпрос не се формира сила на присъдено нещо, нито мотивите на съда имат доказателствено значение в отношенията между насрещните страни по иска. По друг спор, ако се позовават на съществуването или не на същото преюдициално правоотношение, страните следва да изложат фактическите си твърдения и правни доводи по новия спор, както и да проведат доказване с оглед доказателствените си задачи. Тези правни разрешения се възприемат и от настоящия състав, а въззивното решение е изцяло съобразено с тях и не им противоречи.
Втората група въпроси са правно разрешени от съда, но не са обуславящи решаващите му изводи по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като какъвто и отговор да се даде по тях няма да се обоснове различен резултат по спора. Това е така защото съдът е обосновал решаващия си извод за неоснователност на иска и поради липсата на пряка и непосредствена причинно следствена връзка между вредата и неизпълнението на ответника като кумулативен елемент от фактическия състав на претенцията, липсата на който е достатъчно основание за крайния резултат. Същевременно несъгласието на касаторите с този извод на съда е касационно основание по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато. В тази фаза на производството , по чл.288 ГПК, съдът не може да преценява фактите по спора, дори и релевантните. За пълнота на изложението следва да се посочи, че твърдението на касаторите за липса на произнасяне от страна на решаващия състав, постановил решението по предходното дело, не се е произнесъл по искането им за постановяване на нарочен съдебен акт за връщане на автомобила, не е от естество да обоснове извод, различен от обоснования от въззивния съд такъв за бездействие от тяхна страна. По делото липсват доказателства за проявена процесуална активност в хода на това предходно производство за произнасяне по искането, нито са ангажирани доказатества за конкретно предприети мерки и действия за вземане на автомобила и отказ от страна на ответника да го предаде преди приключване на делото с окончателен съдебен акт.
Не на последно място следва да се посочи и това, че отговорът на тази втора група въпроси е обусловен от конкретните факти по делото и от преценката на конкретните твърдения на страните и на ангажираните за това доказателства. Така поставени въпросите са фактически и не съставляват общо основание за достъп до касация. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Същите са привързани към собственото разбиране на касаторите за установената фактическа обстановка, която съдът не е приел да следва от доказателствата по делото, и изразяват по същество доводите на им за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, за допуснати процесуални нарушения и формиране следствие на това на грешни крайни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Липсата на обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
В заключение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени по делото разноски в размер на сумата от 2347лв. – заплатен адвокатски хонорар с начислен ДДС. Същият е към минимума по Наредата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което и релевираното от касаторите възражение за прекомерност е неоснователно. Разноски за касаторите не се следват.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2075 от 08.09.2019г. на Софийски апелативен съд (САС), постановено по в.гр.д.№ 6577/2017г.
ОСЪЖДА М. Д. Г., действаща лично и като законен представител на мал