О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
София, 30.01. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2791/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. К. И., подадена чрез адв.Св. Н. от АК [населено място], срещу решение № 16 на Варненски апелативен съд, постановено на 25.02.2019г. по в.гр.д.№ 8/2019г., в частта, с която е потвърдено решение № 1741/24.10.2018г., постановено по гр. дело № 1039 по описа за 2018г. на Окръжен съд-Варна, в частта му, с която е отхвърлен искът на Л. К. И. против Прокуратурата на Република България за разликата над дължимия размер от 3 000 лв. до предявения размер от 20 000 лв., претендирани като обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди: тревога, унижения, накърняване доброто му име в обществото и в работата му, уронване авторитета му като работодател, настъпили вследствие на повдигнато и поддържано на две съдебни инстанции обвинение, по което е оправдан с присъда № 1 от 10.01.2013г. по НОХД № 190 по описа за 2012 г. на Пазарджишкия ОС, потвърдена с решение № 87/07.05.2013г. по ВНОХД № 75/2013г. на Пловдивския апелативен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Въззивното решение в останалата част не е предмет на касационната проверка и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца – сега касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните правни въпроси, уточнени от съда: 1) „За задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?”; и 2) „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?” По отношение на тези въпроси, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение са били разрешени в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с ТР № 3/22.04.2005г. по т.д № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и с постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 261 от 27.09.2013г. по гр.д.№ 2300/2013г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 26/ 11.02.2019г. по гр.д.№ 1467/2018г. на ІV ГО на ВКС ; Решение № 230/ 04.12.2017г. по гр.д.№ 4874/2016г. на ІV ГО на ВКС; Решение № 276/ 06.11.2017г. по гр.д.№ 106/2017г. на ІV ГО на ВКС; Решение № 59/ 15.03.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ІV ГО на ВКС.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се сочи и във връзка с въпросите с номера съответно три и четири по изложението : 3)”При определяне на размера на обезщетението съдът ограничен ли е само до обстоятелствата, посочени в исковата молба, или следва да вземе предвид всички обективно съществуващи и установени по делото относими за обезщетението обстоятелства?” и 4) ” Допустимо ли е да се присъжда обезщетение за вреди, които не са заявени с исковата молба?” Поддържа се, че с въззивното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с актовете на ВКС, посочени по-горе във връзка с първите два въпроса, както и с приетото в Решение № 480/ 23.04.2013г. по гр.д.№ 85/2012г. на ІV ГО на ВКС. При условията на евентуалност във връзка с въпросите сочи и основанието по чл.280, л.1 т.3 ГПК, без да излага обосновка в тази насока.
Ответната страна Прокуратура на Република България не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че спрямо ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление, по което той е бил оправдан; че производството е продължило за период от 1 г., 5 мес. и 7 дни /от 21.12.11г. – първото му привличане като обвиняем и до влизането в сила на оправдателната присъда на 28.05.13г./; съобразявайки, че обвиняемите/подсъдимите са били двама, обвинени в извършването на престъпна дейност при условията на продължавано престъпление и в съучастие, както и необходимостта от извършването на множество процесуално-следствени действия /вкл. и в съдебната фаза на наказателния процес/ – събиране на писмени и гласни доказателства, разпознаване, претърсване, експертизи и очна ставка, смяна на докладчика поради одобряване на споразумение с единия от подсъдимите, е обосновал извод, че производството е било проведено в разумен срок. Съдът е счел за неоснователно възражението на ответника, релевирано с отговора на исковата молба, че отговорността на Прокуратурата не следва да бъде ангажирана за цялата продължителност на съдебната фаза на процеса, основано на съображението, че ръководно-решаващата функция на тази фаза от процеса е на съда /досъдебната фаза продължила само 6 месеца/. В тази връзка е посочил, че без повдигане на неоснователно обвинение от Прокуратурата на Република България, не биха настъпили каквито и да било вреди от съдебни актове /в тази връзка е препратил изцяло към мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 5/2013 г., ОСГК/. Посочил е също, че прокуратурата в рамките на наказателното дело против ищеца /вкл. и на досъдебната му фаза/ не е ангажирала достатъчно доказателства не само за обвинителната си теза, но и не е събрала доказателства за проверка на защитната теза на ищеца – в тази връзка се е позовал на мотивите на решението на въззивната инстанция в наказателното дело /относно изискана справка само от ГКПП-Лесово и МВР-П., а в съдебната фаза вече е била изискана и получена информация от МВР-Дирекция „М.“, потвърдила пътуването на ищеца до Турция на посочената дата, за което е било налице и отразяване в международните паспорти на ищеца и съпругата му; относно информацията за движението на автомобила на ищеца в [населено място] и за разговори от телефонния му № също от [населено място] на инкриминираните дати и т.н./. Отчел е и обстоятелството, че в случая е налице оправдателна присъда за ищеца поради това, че същият не е извършил деянието, за което му е било повдигано обвинение, а не е налице някоя от другите хипотези, уредени в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за отговорност на държавата чрез правозащитните органи.
При определяне размера на обезщетението съдът е отчел и това, че и двете престъпления, за които е бил привличан ищецът като обвиняем – това по чл. 244а, ал. 2 вр. ал. 1 от НК /първите две привличания като обвиняем/ и това по чл. 244, ал. 1 от НК /по което е било внесено и поддържано обвинението пред съда/, са тежки умишлени престъпления, като за първото е предвидено наказание лишаване от свобода до 8 г., а за второто – от 2 до 8 години; че против ищеца е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000 лв., която не е ограничила съществено неговите права – нито на придвижване, нито за упражняване на търговската му дейност; че към момента на провеждане на наказателното производство в двете фази на процеса, ищецът е бил на 40-41 годишна възраст, женен и с две деца, не е бил осъждан, развивал е търговска дейност чрез учредени дружества по ЗЗД и е имал 6 наети търговски обекта за продажба на дрехи в [населено място], вкл. и чрез наети служители за осъществяване на продажбите ; че е участвал лично в наказателното производство – в досъдебната му фаза при предявяването на обвиненията и на материалите по следственото дело, а така също и в съдебната му фаза – в общо 5 с.з. пред първоинстанционния съд и в 1 с.з. пред въззивната инстанция, което също се явява своеобразна репресия върху неосъждания до този момент ищец в качеството му обвиняем/подсъдим, който е бил заплашен с налагането на наказание; че наличието на негативно отражение на тези участия в съдебните заседания се потвърждава и от показанията на неговата съпруга, разпитана като свидетел. Счел е за неоснователни и доводите на Прокуратурата на РБ, изложени във въззивната жалба, че чистото съдебно минало на ищеца и съдебната практика по подобни казуси, щели да предопределят прилагането на разпоредбите на чл. 66 от НК, поради което и ищецът не е бил реално заплашен от налагането на ефективно изтърпяване на наказанието, ако е бил признат за виновен. В тази връзка е посочил, че дори и да се допусне, че предвид ангажирането на защитници от ищеца, то този институт му е бил разяснен, все пак следва да се съобрази, че това е само предвидена в закона възможност и условното осъждане се прилага от съда само при наличието на съвкупност от посочените от закона предпоставки. Заплахата от налагане на ефективно наказание на ищеца в наказателното дело не следва да бъде безусловно изключена и това също следва да се отчете в настоящото дело.
Съобразявайки постановките на т. 3 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и приетото в Решение № 112 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 372/2010 г., IV г. о., ГК, според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, и релевираното от ответника възражение в тази насока, съдът е приел, че преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай; че такава причинно-следствена връзка е налице когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение; че такива действия са недобросъвестно направени неистински признания; въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление, или когато пострадалият недобросъвестно се е набедил в извършване на престъпление; когато лично се е явил пред органите на досъдебното производство и е направил неистински признания за авторство на престъплението ; че в настоящия случай не е налице нито една от хипотезите на чл. 5 от ЗОДОВ, тъй като ищецът не е допринесъл нито изцяло, нито частично за образуването и провеждането срещу него на наказателното производство, вкл. и за продължителността на наказателния процес; че в настоящия случай е налице еднократно отлагане на делото по причина на ищеца в съдебната му фаза, но това е забавило процеса само с 14 дни, което не може да се приеме като съществено, нито пък като обстоятелство, налагащо извода за съпричиняване на вредите, оценено през призмата на гореизложеното.
След анализ на доказателствата съдът е приел за установено и това, че от воденото против ищеца наказателно производство са последвали неимуществени вреди за него – преживял е остър първоначален стрес – бил е призован да бъде разпитан като свидетел по дело на брат си, но е бил привлечен като обвиняем; чувствал се объркан и не е могъл да приеме обвинението, вкл. и да даде отговор на въпросите къде е бил на посочената дата. Първоначалното убеждение за допусната спрямо него грешка с времето е било заменено от страха, че някой лъже злонамерено и заради това самият той ще бъде осъден. Ищецът е преживял срам от случващото се и не е споделял с широк кръг от своите познати, колеги и служители, а само на тези, които е помолил да му свидетелстват в наказателния процес. Самият той се променил – станал по-затворен и разсеян, изгубил и желание за осъществяване на търговската си дейност. Нарушен бил сънят му и същият станал напрегнат и тревожен. Отчитайки заинтересоваността на свидетелите, съдът е кредитирал показанията им като вътрешно безпротиворечиви, последователни и резултат от непосредствени впечатления, подкрепени и от заключението на експертизата по делото, а установените от тях факти за доказани. По отношение на експертизата съдът е посочил, че действително същата е извършена единствено въз основа на снетата анамнеза от ищеца и за здравословното му състояние липсват медицински документи /например за констатирани повишени стойности на кръвното налягане, за проведени прегледи при психолог и др./, но заключението не е било оспорено от страните по делото пред първата инстанция. Посочил е, че дори и да не се приеме наличието на посочената от вещото лице диагноза, то и съобразно изложеното от експерта в с.з. и от показанията на свидетелите следва да се приеме, че при ищеца са били налице редица от симптомите, характеризиращи наличието на тревожно-депресивно разстройство – невротично състояние, чиято симптоматика в първия 1 месец след привличането му като обвиняем е била силно изразена, но с времето е намаляла и към момента е изразена в умерена степен със следните прояви – чувство за напрежение, лесна раздразнителност, нарушено внимание, понижено настроение и песимизъм за бъдещето, безсъние и намалени удоволствени изживявания. Приел е, че тези негативни изживявания не са се отразили на ищеца по начин, който да увреди сериозно неговото здравословно състояние, същите са преодолими при своевременното предприемане на съответните мерки и адекватно лечение. Съобразил е и обстоятелството, че наказателното производство е станало достояние само на тесен кръг от близки приятели и на малка част от служителите на ищеца, поради което е приел, че не е било некърнено неговото добро име в обществото .
По тези съображения е обосновал извод, че на ищеца се дължи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, но неговият размер с оглед посочените по-горе критерии, относими към принципа на справедливостта, следва да бъде определен на сумата от общо 3 000 лв. – размер, който адекватно ще обезщети неимуществените вреди на ищеца от воденото срещу него наказателно производство, по което той е бил оправдан.Отчитайки съдържанието на претърпените неимуществени вреди, техния интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за неотклонение, характера и тежестта на незаконното обвинение, въззивният съд приел за съответстващ на търпените болки и страдания и вида на упражнената процесуална принуда размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 3000 лв.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, както и в установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв, а възражението за съпричияване обосновано е счетено за неоснователно. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Не се установява твърдяното противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика и по останалите два въпроса. По поставените за разглеждане въпроси с трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в други, освен посочените от касатора, постановени по реда на чл.290 ГПК решения : решение от 12.05.2014 г. на ВКС, по гр. д. № 7025/2013 г., II г. о., решение от 30.04.2010г. по т.д.№741/2009г. І т.о. на ВКС, решение от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г., ІV г.о. на ВКС и решение от 15.07.2013г. по гр.д.№14/2013г. на ІІ г.о. на ВКС, се сочи, че съдът трябва да изгради изводите си въз основа на факти, които страните са имали възможност да обсъдят, съдът не може да обсъжда факт, чийто правни последици не се претендират от страната и да прави от него доказателствени изводи. Направен е извод, че когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то е разгледан непредявен иск в нарушение на диспозитивното начало.Предвид тези разрешения, които се възприемат от настоящия състав, следва да се заключи, че съдът при преценка основателността на доводите и възраженията на страните следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила. Въззивното решение е съобразено с тези правни разрешения и не им противоречи.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
При този изход на спора ответникът в производството има право на разноски, но същият не е претендирал присъждането на такива. Разноски на касатора не се следват.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16 на Варненски апелативен съд, постановено на 25.02.2019г. по в.гр.д.№ 8/2019г., в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: