О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
С.,16.06.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2490/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма], [населено място] срещу решение № 551 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 4287/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-10 състав решение от 04.07.2013 г. по гр. д. № 4476/2012 г., допълнено с решение № 1105 от 03.06.2014 г. по същото дело. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от Б. Ю. Я. от [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 226 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания от травматични увреждания, получени в резултат на пътно-транспортно произшествие от 19.04.2007г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2012 г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Счита, че отговорността му за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение не следва да бъде ангажирана предвид недоказването на валидно действаща застраховка „Гражданска отговорност” и наличие на застрахователен интерес. Освен това, изразява несъгласие с обема на приетото съпричиняване от страна на ответника, както и с размера на присъденото обезщетение, което преценява като прекомерно и несъответстващо на претърпените от ищеца вреди. Касаторът релевира изрично оплакване и във връзка с отказа на съда да съобрази факта, че вредата е причинена от водачите на двата автомобила, участвали в процесното пътнотранспортно произшествие, като твърди, че поради това не дължи заплащане на цялото претендирано от ищеца обезщетение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, като обосноваващи допускане на касационното обжалване са поставени въпросите: „1. За критерия за определяне на „справедливо” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди; 2. Следва ли при прилагането на чл. 52 ЗЗД съдът да се съобразява с ответника по иска дали е делинквент, застраховател, държавата по ЗОДОВ, работодател по КТ и т. н., или обезщетението се определя по общия принцип според вредата, а не според ответника; Защо срещу застрахователите се присъждат в пъти по-високи обезщетения отколкото срещу работодателите и лицата, извършили умишлени престъпления; 3. Как да се тълкува с оглед прилагането на чл. 52 ЗЗД израза „икономическата конюнктура в страната”, използван в р. № 59/29.04.2011 г. на ВКС-ІІ-ТО и израза „конкретните икономически условия”, използван в р. № 83/06.072009 г. на ВКС-ІІ-ТО, като обуславящи намаляване или увеличаване размерите на обезщетенията, с оглед глобалната икономическа и финансова криза, свиването на застрахователния пазар и тежкото състояние на икономиката, при увеличаваща се безработица и спадане на доходите на хората; 4. Защо и трябва ли съдилищата да присъждат по-малки суми срещу държавата по чл. 52 ЗЗД във връзка със ЗОДОВ и делинквентите по чл. 45 ЗЗД, на какъв принцип на правото почива това; 5. Как се определя процента на съпричиняване, тъй като не е посочен нито в закона, нито в тълкувателната практика; 6. Допустимо ли е застрахователите да отговарят като солидарни длъжници за целия дълг пред увредените лица при извършен деликт от няколко делинквенти при условията на чл. 53 ЗЗД; На кой закон почива схващането, че увреденият може да търси цялата сума за обезщетение от всички застрахователи на солидарно отговорните съизвършители, след като според практиката на ВКС тези искове могат да бъдат предявени и разделно за частта на всеки извършител от неговия застраховател; 7. Задължителни ли са указанията на ВС, дадени в ППВС № 7/78 година т. 3. и т. 4, неспазването им нарушение ли е на указания на ВС съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; 8. Може ли, без да са спазени изискванията на т.р. № 7/78 година на ВС, съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение, без да са изследвани изрично посочените в т. 3 и т. 4 въпроси, неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото тълкувателно решение, как се свързва това с разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ”.
Касаторът поддържа, че поставените от него въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВС/ВКС. Като такава посочва, съответно: по въпросите, свързани с прилагането на чл. 52 ЗЗД – ППВС № 4/68 г., решение № 93 от 23.06.2011 г. по гр. д. № 43/2010 г. на ІІ т. о.; решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г. о. ; решение № 59 от 29.04.2010 г. на ВКС, ІІ т. о. (без посочен номер на делото); решение от 04.10.2007 г. по гр. д. № 1182/2006 г. на ІV г. о.; решение № 633 от 01.11.2010 г. на ІV г. о. (без посочен номер на делото) и решение № 558 от 28.10.2010 г. на ІІІ г. о. (без посочен номер на делото); по въпроса за определяне процента на съпричиняване на вредата – т. 7 от ППВС № 17/63 г.; по въпроса за застрахователния риск и застрахователния интерес – т. 4 от ППВС № 7/78 г. По отношение на въпроса, свързан с отговорността на застрахователя поради причиняването на вредата от повече от един делинквент се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с твърдението за отсъствие на изрично законово разрешение досежно разпределението на отговорността между застрахователите на причинилите вредата и солидарно отговорни за нея лица.
Ответникът по касация – Б. Ю. Я. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 07.07.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът на Б. Ю. Я. от [населено място] по чл. 226 ал. 1 КЗ е уважен в пълния му предявен размер 50 000 лв., въззивният съд е споделил изцяло изводите на първата инстанция, че в случая са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника Застрахователно дружество [фирма], [населено място] за причинените на ищеца неимуществени вреди за претърпените от него болки и страдания от травматични увреждания, получени в резултат на пътно-транспортно произшествие от 19.04.2007 г., а именно: наличие на действителен застрахователен договор между застрахователя и прекия причинител на вредите В. Ф. В.; извършено противоправно деяние от страна на застрахования делинквент-водач на товарен автомобил /управление на МПС в нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 25, ал. 2, чл. 37 ЗДвП – предприемане на маневра „ляв завой”, свързана с навлизане в съседната пътна лента и причиняване на ПТП и телесни увреждания на ищеца/; вредоносен резултат /претърпени неимуществени вреди от ищеца – болки и страдания от травматичните увреждания/; причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат; виновност на застрахования деец.
Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на ответника за липса на застрахователно правоотношение между него и собственика на товарния автомобил. Наличието на такова е прието за доказано от представената по делото справка от Гаранционния фонд и от протокола за ПТП, в който е цитиран застрахователят, номерът на застрахователната полица и периодът на действие на застраховката. Като извънсъдебно признание на това обстоятелство е преценено и отправеното от застрахователя уведомление изх. № 644/20.02.2012 г. Съществуването на валиден застрахователен договор е прието за доказано и по реда на чл. 161 ГПК, с оглед неизпълненото от ответното дружество задължение по чл. 190, ал. 1 ГПК за представяне на процесната застрахователна полица.
Преценката на въззивния съд, че сумата 50 000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените от него неимуществени вреди, е аргументирана с оглед на: броя и тежестта на получените травматични увреждания; продължителността на лечебния и възстановителен период; интензитета на търпените болки, особено силни през първите няколко месеца; причинените неудобства от пълното обездвижване на десния крак през първите два месеца след инцидента, довело до трудности в придвижването и обслужването на ищеца; негативните последици за здравето му – трайно ограничение при движението на лявата тазобедрена става (отвеждане с 20 градуса встрани) и в движението на лявото стъпало („шляпаща походка”); преживените допълнителни негативни психични изживявания – депресивни и тревожни разстройства с нарушения на съня и апетита; обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието.
Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция както за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан, така и за обема на същото – 10%, с оглед обстоятелството, че допуснатото нарушение на чл. 137а ЗДвП е допринесло за причиняването само на една от травмите (увреждането на дясната раменна става). Като основателно е преценено и възражението на застрахователя, че произшествието е причинено не само от застрахования при него водач на товарния автомобил, но и на водача на лекия автомобил, участвал в инцидента. Доколкото, обаче, отговорността на съпричинителите по чл. 53 ЗЗД спрямо увредения е солидарна и увреденият може да претендира плащане на цялото дължимо обезщетение срещу един от делинквентите, а отговорността на застрахователите е функционално обусловена от тази на делинквента, съдът е приел, че увреденият разполага с възможността да предяви пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за цялото обезщетение срещу един от застрахователите на солидарно отговорните делинквенти. В тази насока е застъпено становището, че в отношенията между застрахователите отговорността им зависи от степента на причиняване на вредоносния резултат от застрахованите делинквенти. Поради това, според решаващия състав, при определяне размера на дължимото обезщетение е без значение наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от водача на лекия автомобил, в който е пътувал ищецът.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Въпросите, свързани с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди не могат да обосноват допускане на касационния контрол предвид отсъствие на твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Видно от мотивите на въззивния акт, съдът е определил размера на дължимото на ищеца обезщетение в съответствие с указанията, дадени в цитираното постановление на ВС, като е съобразил и обсъдил задълбочено специфичните за случая обстоятелства, а също и конкретните икономически условия в страната към момента на процесното ПТП, които съгласно формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ІІ т. о., решение № 60 от 29.04.2013 г. по т. д. № 3049/2013 г. на ІІ т. о. и др.) са един от критериите при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Що се отнася до обстоятелството, че при един и същи критерии съдилищата определят различни размери на обезщетенията (в т. ч. в хипотезите, когато отговорността е на държавата по ЗОДОВ, на работодател по КТ или на делинквент по чл. 45 ЗЗД), следва да се отбележи, че това е резултат от разликата във фактите при всеки отделен случай, а не с оглед личността на длъжника, както неоснователно се твърди от касатора.
Не са налице поддържаните основания (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК) за допускане на касационния контрол и по въпросите, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В случая въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложението задължителна съдебна практика (ППВС № 17/63 г., т. 7), указваща на съдилищата да изследват причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия за него вредоносен резултат. Напротив, именно в съответствие с тези указания, както и с формираната при действието на новия ГПК обилна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, решаващият състав е отчел конкретните факти относно приноса на ищеца за час от получените от него травматични увреждания, като е определил същия в минимален размер (10%). Правилността на този извод, обаче, не може да бъде проверявана в настоящото производство, тъй като тя е предмет на самия касационен контрол.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационното обжалване и по въпроса за отговорността на застрахователя при наличието на повече от един делинквент. Наличието на поддържаното в тази връзка основание (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) е изключено поради съществуващата съдебна практика по посочения въпрос. В постановеното по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен характер за долустоящите на ВКС съдилища решение № 121 от 18.09.2014 г. по т. д. № 2859/2013 г. на ВКС, І т. о. е прието, че: При съпричиняване по чл. 53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност”, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент”. Доколкото въззивният акт е в съответствие с цитираната практика, която се споделя напълно и от настоящия състав, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Що се отнася до въпросите, касаещи формата на застрахователния договор и наличието на застрахователен риск и застрахователен интерес, същите нямат характер на обуславящи изхода на делото по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са били предмет на правния спор и по тях липсва произнасяне в обжалваното решение. Ето защо, не подлежи на обсъждане поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 2 650 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане е удостоверено в представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 459933.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1067 от 03.06.2013 г. по гр. д. № 142/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Застрахователно дружество [фирма], съдебен адрес: [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на Б. Ю. Я. от [населено място], съдебен адрес: [населено място], бел. „В.” № 40, ет. 5, ап. 10 направените по настоящото дело разноски в размер на сумата 2 650 (две хиляди шестстотин и петдесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: