О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
гр. София, 11.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1934/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. П. от [населено място] срещу решение № 59 от 23.02.2016 г., постановено по в. гр. д. № 780/2015 г. на Плевенския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 163 от 23.07.2015 г. по гр. д. № 435/2014 г. на Кнежанския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Т. В. К. срещу касатора С. И. П. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС и вместо него е постановена ревандикация на недвижим имот, представляващ дворно място с площ 41,5 кв.м., оцветени в светло зелено на скицата на л. 98-І инст., съставляваща неразделна част от решението, заключени между регулационната линия по дворищнорегулационен план от 1959 г. на изток, изградената масивна ограда на запад, съвпадаща с регулационната линия по дворищнорегулационните планове от 1968 г. и 1987 г., [улица]на юг и масивна жилищна сграда на Т. В. К. на север, представляващи част от УПИ ХХІ – 3931 в стр. кв. 126 по плана на [населено място].
За да постанови решението си въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът в първоинстанционното производство Т. К. е собственик на УПИ ХХ-3930 в кв.126, а ответникът С. П. притежава съседния УПИ-3931в кв. 126 по действащия план на [населено място] от 1999 г. Според първия регулационен план на града от 1959 г. спорните 41, 5 кв.м. са били част от имота на ищеца, като по следващия план от 1968г. са придадени към имота на ответника. Установено е, че дворищната регулация от 1968 г. в частта относно регулационната линия между двата урегулирани имота е приложена частично, тъй като за да се приложи изцяло е следвало да се разруши съществуваща сграда /мотвак/ на ответника по касация, ситуирана до западната граница на имота му. Без да си заплащат обезщетение помежду си собствениците на имотите са изградили масивна каменна ограда между тях около 1970 г., която съществува и към момента на завеждане на иска и не е променяна. След изграждане на оградата Т. К. е заел 5 кв.м. от имота на ответника в северозападната му част, а ответникът е заел 41,5 кв.м. от имота на ищеца. През 1987 г. е прието ново изменение на дворищнорегулационния план, при което двата имота са получили сегашните си номера. Съгласно одобреното изменение на застроителния и регулационен план за кв.126 от 1999 г. границата между имоти ХХІ – 3931 и ХХ-3930 е променена и следва фактически изградената масивна ограда между тях.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че дворищнорегулационният план от 1999 г., който установява регулационна линия между имотите на страните, съответстваща на фактическата граница между имотите, но различна от тази по предходния дворищнорегулационен план от 1987 г., не е приложен по смисъла на закона, независимо от направеното отбелязване в този смисъл от служителя на [община] върху скиците от 2014 г. и 2015 г., представени по делото. В подкрепа на този извод са изложени съображения, че към датата на влизане в сила на регулационния план от 1999 г. дворищната регулация в населените места се урежда от разпоредбите на ЗТСУ /отм./. Дворищнорегулационният план, одобрен по правилата на ЗТСУ /отм./ има непосредствено отчуждително действие по отношение на имотите, придадени със същия към съседни парцели на други лица, като прехвърляне на собствеността настъпва с влизане в сила на плана. Прехвърлянето на собствеността по силата на регулацията обаче е условно и се трансформира в безусловно от деня, когато регулацията е приложена. Съгласно тълкувателно решение № 3/93 г. на ОСГК на ВС дворищнорегулацинният план следва да се счита приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл. 33 ал. 1 и ал. 2 от ЗТСУ/отм./, т.е. ако към датата на откриване на производство за изменение на дворищната регулация придадените имоти са заети по законоустановения ред /чрез доброволно отстъпване по чл. 111 от ЗТСУ /отм./ или чрез въвод във владение след снабдяване с титул за изпълнение – нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване на вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик по давност съгласно чл. 134 ал. 3 от ЗТСУ /отм./ или чрез заплащане на парично обезщетение за придаваемите се части. В решението е прието, че независимо от различието, касаещо предпоставките за стабилизиране на последиците от отчуждителното действие на отменената регулация – по ал. 2 на чл. 33 от ЗТСУ /отм./ е необходимо само изпълнение на условията за заемане на придаваемия имот, а по ал. 1 на чл. 33 от ЗТСУ /отм./ – заемане на придаваемата част и нейното владение, продължило минимум 10 години, превръщането на парцелните граници по отменения план в имотни граници по новия план дефинира дворищнорегулационния план като приложен. Прието е също, че понятието „приложена регулация“ следва да бъде възприето и в хипотезата, при която към датата на влизане в сила на ЗУТ дължимото обезщетение за придадените към парцела части от съседен имот не е заплатено, но придадените части са били заети и от заемането им са изтекли повече от 10 години преди влизане в сила на последващия регулационен план. В този случай хипотезата на § 8 ал. 1 ПР на ЗУТ не намира приложение и се счита, че придаването на тези части по силата на дворищнорегулационния план получава значение на безусловно придобивно основание и последиците от отчуждителното действие на регулационния план се стабилизират. С влезлия в сила дворищнорегулационен план от 1999 г. за квартал 126 в [населено място] не е предвидено придаване на реални части между имотите на страните, независимо, че регулационната граница между двата имота е променена, не е заплащано обезщетение между собствениците и не е налице 10 годишно владение след заемане на реално придадените части от имоти съгласно новата регулация, поради което въззивният съд е приел, че не са налице основанията на чл. 33 ал. 1 и ал. 2 от ЗТСУ /отм./, респ. дворищнорегулационният план от 1999 г. не е приложен към датата на влизане в сила на ЗУТ. Изложени са съображения, че дворищнорегулационният план от 1987 г. в частта, в която установява регулационна линия между имотите на страните също не е приложен по смисъла на закона към влизане в сила на ЗУТ, тъй като с него не е предвидено придаване на реални части между имотите на страните, не е заплащано обезщетение между собствениците и не е налице 10 годишно владение след заемане изцяло на реално придадените части от имоти съгласно новата регулация, поради това, че същата е преминавала през сграда на ищеца, която не е разрушена и съществува, следователно не са налице основанията на чл. 33 ал. 1 и ал. 2 от ЗТСУ /отм./, т.е. владението върху придадените части следва да е изцяло съобразно новия дворищнорегулационен план, а не частично. Прието е, че дворищнорегулационният план от 1968 г., в частта, в която установява регулационна линия и придадени части към парцели между имотите на страните също не е приложен по смисъла на закона, тъй като страните не са заплащали обезщетение помежду си за придадените части от парцелите им и не са се съобразили изцяло с влезлия в сила план при доброволното предаване на част от придадените части от парцелите и изграждането на оградата между имотите през 1970 г.
Въззивният съд е формирал решаващ правен извод, че по отношение на страничната регулационна линия между имотите на страните последната приложена дворищна регулация е тази от 1959 г., а регулацията от 1968 г., по силата на която процесните 41,5 кв.м. от имота на ищеца са придадени към имота на ответника не е приложена и към момента ищецът се легитимира като техен собственик, тъй като към момента на влизане в сила на ЗУТ – 31.03.2001 г. не е налице приложен дворищнорегулационен план след плана от 1959 г., поради което отчуждителното действие на влезлия в сила, но неприложен дворищнорегулационния план от 1968 г. е прекратено автоматично при условията на § 8, ал. 1 ЗУТ и процесните 41,5 кв.м. от имота на ищеца, се владеят от ответника без основание след 31.09.2001 г.
Направеното от касатора в писмената защита пред въззивната инстанция възражение за придобиване на процесните реални части от УПИ по давност при условията на чл. 79 ЗС въз основа на непрекъснато и необезпокоявано давностно владение, установено през периода 01.01.2001 г. – 25.09.2014 г. не е разгледано като несвоевременно направено. Прието е, че с отговора на исковата молба съгласно разпоредбата на чл. 131, ал. 2 т. 5 ГПК ответникът е имал възможност да заяви всички възражения срещу иска и обстоятелствата на които те се основават, поради което съгласно разпоредбата на чл. 133 ГПК по отношение на ненаправените възражения същият е загубил възможността да ги направи по-късно. В тази връзка са изложени съображения, че в отговора на исковата молба, депозиран от ответника по делото в първата инстанция са изложени фактически твърдения за продължило необезпокоявано владение върху имота в границите, в които се намира и към завеждане на иска повече от 50 години чрез присъединяване владението на ответника към това на неговите родители, но липсва искане въз основа на тези фактически обстоятелства да се приеме, че същият е собственик на претендираните реални части от имота въз основа на давностно владение, т. е. липсва своевременно заявено възражение за собственост върху процесните реални части от имота въз основа на давностно владение, продължило повече от 10 години през периода 2001 -2014 г., а направеното пред въззивната инстанция се явява късно направено.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси: 1. за възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост; 2. могат ли да се правят за първи път пред въззивната инстанция възражения за придобивна давност, за да се избегне преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на решението по отношение на това отбранително средство 3. задължен ли е съдът да се произнесе по направен довод от страната, който е от значение за спора; и по материалноправните въпроси: 1. кумулативно или алтернативно са дадени предпоставките, за да се счита приложена регулация, а именно: заплащане на придаваемите по регулация части и/или тяхното фактическо заемане; 2. може ли да се придобива собственост върху предаденото по регулация място, чрез владение в продължение на 10 години; 3. кога следва да се счита приложен предходния дворищнорегулационен план; 4. кога са налице условията за прилагане на пар. 6, ал. 2 и ал. 3 и пар. 8 ПЗР ЗУТ; 5. дали спорните реални части от УПИ ХХІ-3931 от кв. 126 по плана на [населено място] имат статут на придадени съгласно действащия дворищнорегулационен план и приложимо ли е спрямо тях правилото на пар. 8, ал. 1 ПЗР ЗУТ, след като с действащия план не се предвижда придаване по регулация; 6. в производство почл. 108 ЗС може ли да се изследва действителната граница на процесния имот или този иск се провежда за пространствените предели на имота, така както е очертан по действащия план; 7. счита ли се регулацията за приложена, когато придаденият с нея имот /спорната реална част е бил завладян, по определената с дворищнорегулационния план от 1968 г. на вътрешната регулационна линия с поставена трайна ограда и това състояние е продължило повече от 10 г. и парцелните граници по отменения план са се превърнали в имотни по новия план като е възпроизведено и отразено при изработването на следващия план 1987 г. и същото фактическо положение продължава след още 10 г. при изработването на следващия план 1999 г. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационнта инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационното обжалване в случая не са налице.
Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е поставен в основата на решаващите му мотиви, поради което не представлява основание за допускане на касацията по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос е налице задължителната постановка на т. 3 от ТР № 4/17.12.2012 г. на ВКС по т.д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която е възможно да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл.79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост, но тази хипотеза не е въведена като предмет на конкретния правен спор.
Вторият процесуалноправен въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но същия е разрешен изцяло в съответствие със задължителните указания на т. 4 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви пред първата инстанция, каквато хипотеза не е налице в конкретния случай. С отговора на исковата молба, макар да е направено твърдение за непрекъснато владение на процесните реални части от имота, не е въведено възражение за придобиването им по давност. Такова е направено за първи път едва с писмените бележки пред въззивната инстанция и се явява преклудирано като несвоевременно направено.
Третият от формулираните от касатора процесуалноправни въпроси- относно задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по направените искания, възражения и доводи на страните при постановяване на решението, по съществото си не представлява принципен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касатора оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на релевираното от страната възражение за придобивна давност и в този смисъл същият има отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба. Независимо от това, приетото от съда във връзка с това възражение не се явява в противоречие със задължителните постановки на ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, както се посочи по-горе.
Първият формулиран от касатора материалноправен въпрос дали кумулативно или алтернативно следва са дадени предпоставките, за да се счита приложена регулация, а именно: заплащане на придаваемите по регулация части и/или тяхното фактическо заемане, се явява неотносим съобразно указанията на т.1 от ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като произнасянето по този въпрос не е формирало решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Решаващият правен мотив, с оглед на който въззивният съд е формирал извода си за основателност на предявения ревандикационен иск, се свежда до констатацията, че регулацията от 1968 г., по силата на която процесните 41,5 кв.м. от имота на ищеца са придадени към имота на ответника не е приложена, тъй като не е налице нито едно от алтернативно предвидените изисквания, а именно страните не са заплащали обезщетение помежду си за придадените части от парцелите им и не е налице заемането на част от придадените части от имотите от собствениците на двата съседни парцела за повече от 10 години. В този смисъл въззивното решение е изцяло съобразено със задължителната съдебна практика.
Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че останалите шест материалноправни въпроси са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същите не предполагат даване на принципни отговори относно тълкуването и приложението на приложими по делото материалноправни норми, а правна преценка на правнорелеватни факти по делото, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК, а към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касацията. Формулираните такива представляват общо заявени доводи и твърдения за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, според които по отношение на страничната регулационна линия между имотите на страните последната приложена дворищна регулация е тази от 1959 г., а регулацията от 1968 г., по силата на която процесните 41,5 кв.м. от имота на ищеца са придадени към имота на ответника не е приложена, тъй като към датата на влизане в сила на ЗУТ дължимото обезщетение за придадените към парцела части от съседния имот не е заплатено и придадените части не са били заети за срок повече от 10 години преди влизане в сила на последващия регулационен план, а е налице само частично заемане, поради което отчуждителното действие на влезлия в сила, но неприложен дворищнорегулационния план от 1968 г. е прекратено автоматично при условията на § 8 ал. 1 ЗУТ, които имат отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Тази преценка е релевантна във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество след допускането й до разглеждане.
Относно тези въпроси и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че изводите на съда са съобразени с дадените с ТР № 3/10 г. на ОСГК на ВКС разяснения, според които с изтичането на посочените в § 8, ал.1 ЗУТ срокове отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждане на административна процедура за изменение на неприложения дворищнорегулационен план.
С оглед изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответника по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 59 от 23.02.2016 г., постановено по в. гр. д. № 780/2015 г. на Плевенския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: