О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
София, 17.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 15 януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 782 /2012 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. К. К. против решение № VІ-ІІІ/27.07.2012г. по гр.д.№ 1648/2011г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 40-А от 21.06.2011г. по гр.д.№ 80/2009г. на РС-Царево. С последното е отхвърлен иска за делба, предявен от Л. К. К. и И. К. К. против М. С. М., Е. М. С., К. П. Е., Т. П. Е., С. П. Е., Д. П. К., З. Д. К. Я. Л. Я., А. Л. Я., И. Л. Я., И. Л. К., Л. Б. С., Ц. Б. С., Я. Г. Т., Г. Г. Я., Д. П. Д., С. П. С., З. Т. М., С. П. А., З. П. М., А. Н. М., В. Т. П. и К. Т. Г. на земеделски имот в землището на [населено място], с площ от 5,400 дка, местността “Пясъка”, имот № 056003 по картата на землището, възстановен по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К. Г. К..
В касационната жалба се прави оплакване за противоречие с материалния закон – чл. 54 и 55 от Закона за лицата /отм/ във вр. с чл. 5 и 6 от Закона за българското поданство /отм/ във вр. с чл. 54 от Т. конституция, за нарушение на процесуалните правила, защото въззивният съд е отказал да вземе предвид косвените доказателства за наличие на осиновяване и за необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси: кой е приложимият правов ред за осиновяванията, извършени между лица с български произход и самосъзнание, но с местожителство – териториите, останали извън Княжество България в рамките на О. империя за периода 1978-1912г., задължен ли е съдът да посочи какъв правен ред е приложим и по какъв начин се доказват тези осиновявания, към кой момент следва да се докаже наличие на осиновяване по иск за делба на възстановени земеделски земи. По тази група въпроси се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Втората група въпроси са: когато ищците са наследници на осиновен син на общия наследодател , но разполагат само с удостоверение за наследници, издадено въз основа на декларация и не се пазят регистрите за населението преди 1890г. следва ли съдът да се позове приоритетно на косвените писмени доказателства за осиновяването, или е правилно да отрече наследственото правоприемство поради недоказаност поради противоречие в свидетелските показания за събития, случили се преди 120 г. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 1105 от 07,11.2008г. по гр.д.№ 4398/2007г. І гр.о., постановено по отменения ГПК и Р № R-4-46 от 13.05.2008г. на ОС-Бургас по гр.д.№ 15/2008г. поради което твърдяното основание за допускане е по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК. Третия въпрос е приложим ли е чл. 54 и 55 от Закона за лицата /отм/ за осиновените деца, или се отнася за лица, чийто биологичен произход е установен, но липсва акт за раждане. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 383 от 22.06.2010г. по гр.д.№ 486/2009г. на І гр.о. по гр. 290 ГПК.
Ответниците по касация П. Д. К. и З. Д. Д., конституирани заедно със Ж. П. К. на местото на починалия в хода на възивното производство Д. П. К. оспорват допустимостта на касационната жалба поради това, че процесния имот има данъчна оценка 58,30 лв. и заявяват искане за недопускане до касация, тъй като формулираните въпроси са неотносими, защото не е доказано твърдяното осиновяване нито като обичай, нито като факт.
Останалите ответници също правят доводи за недопустимост и не допускане до касация.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, тъй като по исковете за делба не се посочва цена на иска, първата фаза преминава като при неоценяем иск, а във втората фаза се определя пазарната цена на имота. По тези дела данъчната оценка се представя само за да се определи местния данък при извършване на делбата. Поради изложеното, съдът преценява жалбата за допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Установена е следната фактическа обстановка: Процесният имот № 056003 е възстановен по ЗСПЗЗ с Р № 28 от 15.12.1999г. на наследници на К. Я. К., починал на 29.07.1933г. Основният спорен въпрос е кои са неговите наследници. Безспорно е, че З., К. и П. са негови деца, респективно, че техните наследници наследяват общия наследодател. С влязло в сила решение по гр.д.№ 76/28.03.2007г. по гр.д.№ 71/2004г. с предмет спор за собственост за същия имот, но по предявен иск на наследници на З., К. и П. К. К. против останалите ответници без ищците по настоящото дело, е установено, че само ищците са собственици на процесния имот, като е прието, че наследниците на Я. К. К., починал на 20.09.1953г. и Д. К. С., починала на 01.06.1965г. не са наследници на К. Г. К.. Ищците по настоящото дело не са били страни по посоченото дело, защото не са били посочени като такива в издаденото тогава удостоверение за наследници, поради което по отношение на тях това решение не създава сила на пресъдено нещо.
И по настоящото дело основният спорен въпрос е дали Я. К. и Д. К. са осиновени от К. Г. К. деца. Безспорно е, че те са деца на М. П. П. от първия и брак с П.. След смъртта на първия си съпруг, тя сключила брак с К. К., но видно от представеното удостоверение от храма „Св.Св.К. и М.” в П., не се съхраняват регистри от преди 1899г., а в тези, които се съхраняват няма данни за венчание между двамата, но те са записани като родители на детето П. К., роден 1899г. Отразено е, че в периода 1880-1899г. хората и храма са били в нестабилно светско и църковно състояние. Територията на П. остава в О. империя и след съединението на Княжество Б. с Източна Р. до 1912г. Ищецът твърди, че втория съпруг на М. – К. е осиновил двете деца на съпругата си от предходния брак и обяснява, че това станало в църква от свещеник когато Д. била бебе, а Я. – малко дете. Я. е роден 1884г., а Д. – 1888г. Установено е, че децата на М. от първия брак са били отглеждани в семейството на К. К.. В акта за венчавката на Я. К. и в смъртния му акт той е записан като син на К. К.. Съдът е приел, че в тази част актовете нямат обвързваща съда доказателствена сила относно произхода и евентуално осиновяване. В регистрите за населението от 1947г. всички деца на баба М. – и праводателите на ищците и тези на ответниците са записани като братя и сестри, тъй като всички са били деца на една и съща майка От у-ние от Централен военен архив е установено, че Я. К. Г. е служил в армията като редовен войник набор 1906г. и е взел участие в Първата световна война. В картата за домакинството на П. К. К. като негов роднина към друго домакинство е записани Я., Д., Злата и К., но и без осиновяване, те са братя и сестри, защото са деца на М.. По приложеното гр.д.№ 71/2004г. е приложено и печатно издание „Миналото на [населено място]” – Част втора. „Родове и съдби” издадено 1979г., което потвърждава изложеното за родствените връзки и женитбата, но също не установява осиновяване. В него е отразено, че К. К. отгледал децата на М. от първия й брак с П.. Разпитаните свидетели поради отдалечеността на времето нямат преки впечатления от твърдяното осиновяване, като момент на извършване и процедура.
Въз основа на изложеното, съдът е приел, че. не е доказано твърдяното осиновяване на Я. К. и Д. К. от наследодателя К. К., тъй като от свидетелските показания не се установява кога е станало това, за да може да се прецени и кое е приложимото право.
Според Закона за припознаването на незаконородените деца, за узаконяването им и за усиновяването, утвърден с указ от 17.12.1889г. /ДВ бр.9/12.01.1890г./, осиновяването се извършва със съдебна процедура, а по делото няма данни такава да е била проведена. В съответствие със събраните доказателства по настоящото дело, съдът е приел, че не е установено кога е извършено осиновяването. В теорията и съдебната практика от първите десетилетия на двадесети век се приема, че до приемането на Закона за припознаването на незаконородените деца, за узаконяването им и за усиновяването се прилага обичайното право. Според него осиновяването ставало със специална молитва в църквата, а доказването можело да стане и със свидетели. Тъй като в същия момент обаче българското обичайно право познава и института на храненичеството и с оглед разликата в правните последици между двете следва по безспорен начин да бъде доказано осиновяването като момент на извършване и спазване на религиозната процедура за това, за да се приеме, че е извършено именно осиновяване. По делото не е доказано кога точно е станало осиновяването, не е установена религиозната процедура за това, поради което съдът е приел, че не е доказано осиновяването. Допуснати са били свидетели за доказването му, т.е. спазена е и по-старата съдебна практика на ВКС / Р № 425/28.10.1929г. Р № 1044/1925г., Р № 976 от 1930г. Р № 965 от 1930 г., всички на І гр.о. на ВКС, но те не са установили извършване на религиозната процедура по осиновяването.
По тези съображения по първата група поставени въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Те са изяснени в теорията – „Курс по българско гражданско право” дом ІІ „Семейно право” стр.262 проф. Д-р Л.Д.. Съдът е дал отговор съобразно приетото в нея и е процедирал съобразно съдебната практика, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Втората група въпроси са процесуални. Действително удостоверението за наследници е официален документ, който установява наследствено правоприемство, но то се издава въз основа на актовете за гражданско състояние. Когато то е оспорено като официален документ и е установено, че не е издадено въз основа на актове за гражданско състояние или акт за осиновяване, е оборена и доказателствената му сила като официален документ. По делото е спорно дали ищците са наследници на осиновен син на общия наследодател и този факт е подлежал на доказване. Той не е установен с удостоверение за наследници, издадено въз основа на клетвена декларация, оспорено от другата страна и оспорването е доказано, защото е установено, че няма произход по закон, а не е доказано и осиновяване. Действително не се пазят регистрите за населението от преди 1890г., но от факта, че Я. и Д. са записани с бащино име К. и е посочено в акта им за смърт, че са деца на К. К. не може да се прави извод, че е имало осиновяване, защото в тази част актовете за смърт и за женитба не доказват осиновяване а тези данни служат за идентифициране на лицето. С Р № 1105 от 07,11.2008г. по гр.д.№ 4398/2007г. І гр.о., постановено по отменения ГПК е прието, че при наличие на официални неоспорени документи, свидетелствуващи за станало осиновяване, съдът е бил длъжен да приеме за доказано извършването на осиновяване. По същото дело са представени удостоверение от селски народен съвет от 1953г. за вписано в регистрите осиновяване и декларация на самия наследодател от 1940г. за членовете на семейството му, които съдът, въпреки, че не са били оспорени не ги е възприел. Настоящия казус е различен от разгледания в това решение и относно фактология и относно доказателства, поради което това решение е неприложимо, поради което не е налице твърдяното основание за допускане – чл. 280, ал.1 т.2 ГПК по втората група формулирани въпроси.
Въззивният съд е приел, че е неприложим чл.54 от Закона за лицата от 1907г. по отношение произхода на Я. и Д., тъй като този текст урежда произход по закон, когато не е съставен акт за раждане, но роденото дете действително произхожда от лицето, което го възприема за свое и демонстрира това пред обществото. Приложеното Р № 383 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 486/2009 г. на ВКС, I г. о. разглежда казус, различен от настоящия, тъй като в казуса по него не е установен произход от друго лице и затова съдът е приложил чл. 54 от Закона за лицата от 1907г., тъй като не е имало и данни за извършено осиновяване, т.е. не е имало нито установен произход от баща, нито осиновяване. По настоящото дело е безспорно, че К. К. не е рожден баща на Я. и Д., а се твърди осиновяване, каквото не е доказано. Затова обстоятелството, че те са записани с бащино име К. като негови деца не е аргумент за прилагането на чл. 54 от Закона за лицата. Предвид изложеното не следва да се допуска касационен контрол и по третата група въпроси, защото са неотносими към спора.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № VІ-ІІІ/27.07.2012г. по гр.д.№ 1648/2011г. на Бургаски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Л. К. К..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: