О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
гр. София, 11.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2037/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. К. и К. М. К. от [населено място] срещу решение № 4234 от 07.06.2013 г., постановено по в. гр. д. № 12827/2009 г. на Софийския градски съд, IV- Б състав с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение, постановено по реда на чл.196 и следв. ГПК /отм./ във връзка с П.. 2, ал. 1 ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, въззивният съд е отменил изцяло решение от 05.07.2009 г. по гр. д. № 13172/2007 г. на Софийския районен съд, с което е уважен предявеният от касаторите срещу А. Г., Е. Г. и Н. Б. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС – за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответниците да им предадат владението върху ателие № 31, находящо се в [населено място], ъгъла на [улица]с [улица]на седми подпокривен етаж със застроена площ по документ за собственост от 24,64 кв. м., състоящо се от стая и сервизни помещения, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху УПИ ХІІІ-1049 от кв. 13 по плана на [населено място], м. „К. село-С.” и са отменени на основание чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ нотариален акт № 63/2002 г. от 12.09.2002 г. и нотариален акт № 66/2002 г. от 16.09.2002 г. и вместо него е постановено отхвърляне на ревандикационния иск.
За да постанови решението си въззивният съд е приел от фактическа страна, че с нотариален акт № 141/2000 г. от 05.05.2000 г. касаторите са придобили правото на строеж за процесния недвижим имот като строителството е реализирано във фазата на груб строеж през 2001 г., когато същите са станали и собственици на ателието. След завършване на строителството на ищците не са предадени ключовете и владението на имота. С нотариален акт № 63/2002 от 12.09.2002 г. имотът е продаден от М. В. К. и К. М. К., действали чрез пълномощника си С. Г. Г. на Г. Б. Ч., която от своя страна с нот акт № 66/2002 г. от 16.09.2002 г. го е продала на ответника Н. Б.. Установено е, че подписите върху пълномощното, с което е извършена първата разпоредителната сделка с имота, не са положени от касаторите. С договор от 15.09.2007 г. Н. Б. е отдал под наем процесното ателие на А. Г.. Първоначално искът е насочен срещу А. Г. и Е. Г. като с последващо субективно съединяване на исковете с искова молба по чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./ депозирана пред първоинстанционния съд на 19.03.2008 г., ревандикационната претенция е насочена и срещу Н. Б., който е направил възражение за придобиване на имота по давност като добросъвестен владелец.
При тези фактически данни, въззивият съд е приел, че касаторите са станали собственици на процесното ателие по силата на реализираното им право на строеж и че договорът за покупко-продажба от 12.09.2002 г., обективиран в нотариален акт № 63/2002 г. е сключен без съгласието на собствениците, предвид липсата на валидно учредена представителна власт, а с предявяването на исковата молба е налице отказ за потвърждаването му по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, поради което същият не е породил вещнотранслативен ефект. Прието е, че Н. Б. също не е станал собственик на ателието по силата на договора за покупко-продажба от 16.09.2002 г., тъй като и продавачът по договора не е бил собственик, но е придобил правото на собственост по давност. Във връзка с това възражение са изложени съображения, че същият е започнал да упражнява фактическата власт върху имота от 16.09.2002 г. по силата на правно основание, годно да го направи собственик, а именно договор за покупко-продажба и владението му продължава и понастоящем, включително и чрез неговите наематели. Прието е, че презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС не е оборена, поради което петгодишния давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, макар да не е бил изтекъл към дата на предявяване на първоначалния иск 05.06.2007 г., е изтекъл на 16.09.2007 г., т.е. преди датата на предявяване на исковата молба по чл. 117, ал. 4 ГПК /отм./ на 19.03.2008 г. Тъй като с предявяването на иск придобивната давност се прекъсва, а съгласно чл. 117, ал. 5 ГПК /отм./ исковата молба срещу този ответник се счита предявена от постъпването й в съда, а не с подаване на исковата молба срещу първоначалните ответници, въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл.79, ал.2 ЗС е осъществен и ответникът Н. Б. понастоящем е собственик на имота по давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. не представлява ли процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК отказът на въззивния съд да допусне събиране на доказателства по чл. 114, ал. 1 ГПК /отм./, изразяващи се в явяване и отговор на въпроси от жалбоподателя Б., поискани от ищеца и ответник по въззивната жалба К. К. с оглед доказване на обстоятелството, че Н. Б. е недобросъвестен владелец, при условие, че по делото е представен протокол от наказателно дело № 3452/2010 г. на СРС, 115 с-в, с показания на подсъдимата Г. Ч. и свидетеля по наказателното дело Н. Б., доказващи, че двамата са се познавали и са поддържали приятелски отношения към момента на извършване на сделката, с която Н. Б. е закупил процесното ателие; 2. не представлява ли процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК уважаването от съда на отказа на Г. Ч. да свидетелства пред съда; 3. не представлява ли процесуално нарушение по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК обстоятелството, че съдът е кредитирал показанията на свидетеля С. Г., при условие, че те са в явно противоречие с другите събрани по делото доказателства; 4. изпълнени ли са условията на чл. 70, ал. 1 ЗС за придобиване на имота на основание добросъвестно владение при наличие на вписана искова молба с правно основание чл. 108 ЗС преди изтичане на петгодишния давностен срок, имаща за предмет процесния имот, насочена първоначално само срещу наемателите, чрез които признатият от съда за собственик чрез добросъвестно владение упражнява фактическата власт върху имота, което вписване изключва наличието на предпоставките за уважаване на иска за придобиване на имота чрез добросъвестно давностно владение съгласно закона и утвърдилата се съдебна практика; 5. може ли да се приеме, че ответникът е придобил по давност целия процесен имот, при условие, че същият е закупен при условията на съпружеска имуществена общност, а възражението за придобиването му по давност е направено само от ответника Н. Б. – собственик на ? идеална част от имота.
Поддържа се че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулирани са още два въпроса, които преповтарят по смисъл и съдържание първите два, посочени по-горе, по отношение на които също се поддържа, че е налице второто посочено основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Н. Б. счита, че касационно обжалване не следва да бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/, при което произнасянето на въззивния съд по него да е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационното обжалване в случая не са налице.
По първият поставен от касаторите процесуалноправен въпрос не е налице твърдяното противоречие с т. 6 и т. 7 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В задължителната постановка на т. 6 изрично е прието, че за да бъдат допуснати от въззивния съд, освен допустими, доказателствата трябва да бъдат относими и необходими като съдът има право да откаже събирането на доказателства, за които приеме, че не са необходими. С протоколно определение от 29.04.2013 г. е отказал да допусне събирането на гласни доказателства по реда на чл. 114 ГПК /отм./, изразяващи се в личното явяване на ответника Н. Б. и даване на обяснения по въпроси формулирани в писмена молба от 14.11.2011 г. Съдът е приел, че се касае за доказателства неотносими към предмета на спора като се цели установяването на факти, които не могат да бъдат установени с такова доказателствено средство. Съгласно чл. 70, ал. 1 изр. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, като същата се предполага до доказване на противното – чл. 70, ал. 1 изр. 2 и ал. 2 ЗС. От формулираните в молбата по чл. 114 ГПК /отм./ въпроси към ответника, дори на тях да бъде даден положителен отговор или същият да откаже да отговори не би могло да се направи обоснован извод, че към момента на разпоредителната сделка Н. Б. е знаел, че Г. Ч. не е собственик на процесното ателие. При липсата на обосновка от страна на ищците, че посочените доказателствени средства са необходими и относими, следва да се приеме, че не е налице противоречие с посоченото разрешение в ТР № 1/04.01.2001 г., нито с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 16 от 07.02.2014 г. по т. д. № 1187/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. С оглед изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Тъй като не се налага тази практика да бъде променяна, не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, по отношение на което релевантни доводи не са изложени.
Вторият процесуалноправен въпрос относно уважаването от съда на отказа на Г. Ч. да свидетелства пред съда, по съществото си не представлява принципен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Задължението на съда да уважи отказа от свидетелстване на лицата, които със своите отговори биха причинили на себе си наказателно преследване следва от пределно ясната формулировка на чл. 135, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. На практика въпросът е поставен в контекста на релевираните от касаторите оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при събиране на доказателства по делото, и в този смисъл същият има отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба.
Третият от формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси по същество навежда доводи за необоснованост на въззивното решение предвид възприемането на свидетелските показания на С. Г. по делото, като аналогично на предходния, и този въпрос би бил релевантен единствено при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящото производство във фазата на преценка на основанията за допускане на касационното обжалване, което е предпоставено от формулиране на общ и принципен правен въпрос, отговарящ на уредените в чл. 280, ал. 1 ГПК алтернативни предпоставки за ангажиране компетентността на ВКС по спора.
Формулираният от касаторите материалноправен въпрос дали са налице предпоставките на чл. 70, ал. 1 ЗС за придобиване на процесния имот по давност чрез добросъвестно владение при наличие на вписана искова молба с правна квалификация чл. 108 ЗС преди изтичане на петгодишния давностен срок, макар и насочена първоначално само срещу наемателите, чрез които добросъвестният владелец упражнява фактическата власт върху имота, има обуславящо изхода на спора значение, но произнасянето на въззивния съд по него кореспондира с константната съдебна практика, според която релевантно обстоятелство за добросъвестността на владението е същата да е съществувала към момента на възникване на правното основание годно да направи владелеца собственик. Вписването на исковата молба по осъдителния иск за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС има оповестително действие и се цели да се даде гласност на съдебния спор относно имота. В конкретния случай исковата молба за ревандикация на процесното ателие е вписана след сключване на договора за покупко-продажба от 16.09.2002 г., обективиран в нотариален акт № 66/2002 г., към който момент не е установено Н. Б. да е знаел за недостатаците в легитимацията на праводателя си, което е правнорелевантният
факт за твърдяното от него добросъвестно владение по смисъла чл. 70, ал. 1 ЗС. Предвид изложеното не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване като касаторите не са обосновали необходимост от произнасяне на ВКС по този въпрос с оглед осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото.
Последният формулиран от касаторите материалноправен въпрос дали следва да се приеме, че ответникът е придобил по давност целия процесен имот, при условие, че същият е закупен при условията на съпружеска имуществена общност, а възражението за придобиването му по давност е направено само от ответника Б. – собственик на ? идеална част от имота също не може да обоснове допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Допустимостта на касационната жалба е обусловена от наличието на правен интерес от обжалването, при което касаторът може да релевира като касационни основания само такива пороци на въззивния акт, които накърняват неговите собствени права, следва да се приеме, че посоченият от него правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед на който се иска разглеждане на спора от касационната инстанция, трябва да е свързан с интереса от обжалването и от решаването на делото по начин, изгоден за обжалващата страна. Като се изхожда от тези принципни положения относно допустимостта на касационното обжалване, следва да се приеме, че в дадения случай формулираният от касаторите правен въпрос, независимо дали отговаря на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК алтернативни предпоставки за допускане на касационното обжалване, не е в състояние да обуслови този резултат, тъй като същият е свързан с твърдение за нарушаване правата не на касационните жалбоподатели, които не се легитимират като собственици на процесното ателие независимо дали същото е придобито от ответника в индивидуална собственост или в съпружеска имуществена общност.
В допълнение следва да се отбележи, че по отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси не са налице.
С оглед изложеното обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответника по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като такива не се претендират и по делото липсват данни да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на решение № 4234 от 07.06.2013 г., постановено по в. гр. д. № 12827/2009 г. на Софийския градски съд, IV-Б състав.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: