7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
С. 16.05.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
Е. В.
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 970/ 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и по касацион -на жалба на Н. Т. П., Н. Б. П. и Д. К. К. – всички от [населено място] срещу Решение № 293 от 1.VІ.2010 г. по гр.д. № 3212/ 2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 495 от 29.V.2009 г. по т.д. №617/ 2007 г. на СГС, поправено за очевидни фактически грешки с Решение № 783 от 29.Х.2009 г., с които [фирма] – [населено място] е осъден да плати на Н. Т. П., на Н. Б. П. и на Д. К. К. – всички от [населено място] по 74 954.55 лв. – възнаграждение за използване на изобретение ”метод за алкилиране на изобутан с бутени при недостиг на изобутан”, регистриран с Патент № 64449/28.ІІ.2005 г., дължимо за периода от 17.ІV.2002 г. до 1.ІІІ.2004 г., на основание чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ, и е отхвърлил исковете за разликата до предявените размери 146 829.33 лв., като погасени по давност за периода от 1.ІІІ.2001 г. до 17.ІV.2002 г. Касационната жалба на ответника е срещу решението в частта, с която исковете са уважени, с оплакване за недопустимост на решението, с което са разгледани искове след изтичане на преклузивния срок по чл. 61 ал. 4, вр. ал. 3 ЗПРПМ, както и за неправилност. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи, че решението е недопустимо, като постановено по недопустими искове, предявени след изтичане на преклузивния срок по чл. 61 ал. 3 ЗПРПМ, като по въпроса: приложим ли е преклузивният срок по чл. 61 ал. 3 ЗПЗПМ по отношение на искове по чл. 61 ал. 4 ЗПЗПМ, е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите: за какъв период от време е дължимо възнаграждението по чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ и за неговия характер – кога е началният момент на задължението на работодателя, крайният му срок, периодично или еднократно е вземането на изобретателите и коя погасителна давност е приложима – тази по чл. 111 ЗЗД или общият 5-годишен срок, по които въпроси изразява несъгласие с приетото в обжалваното решение, като поддържа, че е налице съдебна практика – въззивно решение (невлязло в сила), с което е прието, че вземането се дължи от датата на поканата. Жалбоподателят излага, че в закона не е посочено, че възнаграждението се дължи за целия период на действие на патента, нито е указано как се изчислява възнаграждението, когато искът е предявен преди изтичането на 20-годишния период на действие на патента и въз основа разпоредбите на чл. 15 ал. 5 т. 1 и ал. 6 ЗПРПМ извежда довода, че възнаграждение се дължи еднократно, съобразно печалбата, която е реализирана към момента на предявяване на иска. Жалбоподателят поддържа, че за да се приложи съответният давностен срок и да се определи лихвата за забава, следва да се определи характерът на задължението по чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ и тъй като задължението е еднократно, давността започва да тече от внедяване на изобретението 1998 г. и е изтекла към датата на предявяване на иска 2007 г., а ако се приеме, че е периодично, исковата молба е подадена на 17.ІV.2007 г. и са погасени с изтичане на 3 годишна давност вземанията за периода до 17.ІV.2004 г. и исковете също са неоснователни. Касационната жалба на ищците е срещу решението в частта, с която исковете им са отхвърлени, като погасени по давност, с оплакване за неправилност и необоснованост, като ищците поддържат, че давността е прекъсната с назначаването на 17.ХІ.2005 г. от ответника на комисия за определяне на дължимото възнаграждение. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите сочат, че въпросът за прекъсване на погасителната давност, е решен в противоречие с практиката на ВКС – Р. №1055/17.Х.2008 г. по гр.д.№ 4458/2007 г., Р. №25/13.ІІІ.2009 г. по т.д.№ 715/2008 г. и Р.№432/20. V.2009 г. по гр.д.№270/2008 г.
[фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането на ищците за допускане на касационно обжалване, както и по същество касационната им жалба, а Н. Т. П., Н. Б. П. и Д. К. К. – всички от [населено място] не изразяват становище по искането на ответника за допускане на касационно обжалване, нито по съществото на жалбата му.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което съответно са уважени и отхвърлени осъдителни искове, както и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв. (чл. 280 ал. 2 ГПК, редакция Д.в. бр.59/2007 г.) затова приема, че касационните жалби са допустими, подадена са в срок и са редовни.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете на всеки от ищците по чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ за по 74 954.55 лв., като трима от авторите на служебно изобретение ”метод за алкилиране на изобутан с бутени при недостиг на изобутан”, регистриран в ПВ с Патент № 64449/ 28.ІІ.2005 г., дължимо за периода от 17.ІV.2002 г. до 1.ІІІ.2004 г. и да ги отхвърли за разликата до предявените размери 146 829.33 лв., като погасени по давност, съдът е изложил, че ответникът е притежател на патента, част от авторите на който са ищците, като изобретението има служебен характер по чл. 15 ЗПРПМ. Съдът е посочил, че от Заповед за внедряване № 60-002465/3.ХІ.1998 г., Разпореждане за назначаване на работна група за определяне ефективността от използването на патента № 15-00-50-Р/17.ХІ.2005 г., Протокол от 27.ІІІ.2006 г. за определяне на база за изчисляване на икономически ефект и от констатациите на съдебно – оценителна патентна експертиза, се установява, че от 1998 г. ответникът е внедрил и използвал до 2006 г. метода в производствената си дейност, заявен през 2001 г. и патентован през 2005 г. По съображения, че страните не са сключили договор за дължимото на авторите възнаграждение, каквото ответникът не е плащал, съдът е определил възнаграждението съгласно чл. 15 ал. 5 т. 1 – т. 3 ЗПРПМ, с оглед заключението на тройната съдебно – оценителна патентна експертиза, в което е съобразена реализираната печалба, ценността му и приноса на работодателя за инвестираните средства за създаването му, предоставените оборудване, материали, знания, опит, персонал и друга помощ. В същата експертиза общият икономически ефект от използване на изобретението през процесния период, е определен като разлика между цената на действително произведеното количество, съгласно финансовите отчети на ответника, и тази, ако е било внесено произведеното количество, който начин на определяне на икономическия ефект е в съответствие с критериите по чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ и методологията на ответника, посочена в Протокола от 27.ІІІ.2006 г. Съдът е възприел заключението на експертизата за определено справедливо възнаграждение, което ответникът дължи на всеки от ищците за използване на изобретението през периода 1.ІІІ.2001 г. – 1.ІІІ.2004 г., съобразно приноса на всеки от тях в създаване на изобретението (33%) и приноса в реализацията на икономическия ефект (25%), което за всеки от ищците за посочения период е 145 361 лв. и частично е уважил исковете с оглед възражението на ответника за погасяването им по давност. Съдът е приложил чл. 110 ЗЗД и е приел, че давността тече от внедряване на изобретението през 1998 г. и с оглед датата на предявяване на исковете 17.ІV.2007 г. и претендирания период, като погасени по давност, са отхвърлени исковете за периода от 1.ІІІ.2001 г. до 17.ІV.2002 г. Съдът не е уважил довода на ищците за прекъсване на давността по чл. 116 б. ”а” ЗЗД, по съображения, че не съставлява признаване от ответника на вземането за възнаграждение на ищците действието на ответника по определяне на икономическия ефект от изобретението във връзка с искането за възнаграждение.
По касационната жалба на [фирма] – [населено място]:
Обжалваното решение не е допустимо, като постановено по недопустим иск – предявен след изтичане на срока по чл. 61 ал. 3 ЗПРПМ. Спорът между страните за възнаграждение по чл. 15 ЗПРПМ, съгласно чл. 61 ал. 4, вр. ал. 1 ЗПРПМ, се решава от Софийския градски съд, като нормата на чл. 61 ал. 4 ЗПРПМ, препраща към ал. 1, предвиждаща компетентния съд, пред който се предявяват исковете и не препраща към ал. 3, в която е предвиден срок за предявяване на иска. Не е налице спор между страните по делото дали изобретението или полезният модел са служебни по смисъла на чл. 15 ЗПРПМ, в който случай, съгласно чл. 61 ал. 3 ЗПРПМ искът следва да се предяви най-късно до една година от узнаване за издаването на патента или свидетелството за регистрация. Правото на изобретателите на възнаграждение по чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ съществува през целия период на действие на патентната защита, който период продължава и след изтичане на срока по чл. 61 ал. 3 ЗПРПМ, затова правото на иск не може да се погаси с изтичането на срока по чл. 61 ал. 3 ЗПРПМ. Като е разгледал предявените искове и не е уважил възражението на ответника за недопустимост поради предявяването им след изтичане на преклузивен срок, съдът не е разгледал недопустими искове, поради което решението не е недопустимо.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса: приложим ли е срокът по чл. 61 ал. 3 ЗПРПМ за искове за възнаграждение по чл. 15 ал. 5 и ал. 6 ЗПРПМ, с оглед създадената по този въпрос съдебна практика – Р. № 205/20.ІV.2010 г. по т.д.№ 17/ 2010 г. на САС и др.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите за какъв период от време е дължимо възнаграждението по чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ и кой е началният момент на задължението на работодателя и крайния му срок и за неговия характер. Изобретател, който е създал служебно изобретение, съгласно чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ, има право на справедливо възнаграждение, ако такова не е било предвидено в договора, като законът сочи критериите, по които да се определи възнаграждението: печалбата, реализирана от използване на изобретението по време на действието на патента, ценността на изобретението, приносът на работодателя, изразяващ се в инвестираните средства, предоставеното оборудване, материали, знания, опит, персонал и друга помощ. Когато така определеното или уговореното с договора възнаграждение е несправедливо с оглед реално получената печалба и ценността на изобретението, в чл. 15 ал. 6 ЗПРПМ е предвидена възможност възнаграждението да се увеличи по искане на изобретателя. Затова въпросът за размера на възнаграждението и за периода, за който може да се присъди (който започва от ползването на изобретението, тъй като същото зависи от реализираната от ползването печалба и не може да е по-дълъг от 20-годишния срок на действие на патента), е специфичен за всеки отделен случай, който въпрос следва да се реши по конкретното дело с оглед вида на изобретението, в съответствие с фактите по делото и твърденията на страните, при съблюдаване на правилата, съдържащи се в закона, за определяне размера на възнаграждението. Правната уредба за определяне размера на възнаграждението не е неясна, нито може да се приеме, че прилагането й създава затруднения, налице е и съдебна практика по приложението на чл. 15 ал. 5 ЗПРПМ – Р.от 10.ІV.2003 г. по гр.д.№ 2346/2002 г. на САС, Р. № 205/20.ІV.2010 г. по т.д.№ 17/2010г. на САС, Опр. № 915/3.V.2010 г. по гр.д.№ 452/2010 г. на САС, Опр.№1225/9.VІІ.2010 г. по ч.гр.д.№ 1055/2010 г. на САС и др.
По касационната жалба на ищците:
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на решението в частта, с която исковете са отхвърлени, като погасени по давност за периода 1.ІІІ.2001 г. – 17.ІV.2002 г., като постановено в противоречие със съдебната практика по въпроса за прекъсването на погасителната давност на основание чл. 116 б.”а” ЗЗД. Трайноустановена е съдебната практика за прекъсването на давността с признаване на вземането от длъжника, което може да се извърши с изрично волеизявление или с други действия. Дали действието съставлява признаване на вземането, е въпрос, конкретен по отделното дело и който факт подлежи на доказване, но съдът, като е приел, че само с назначаването на 17.ХІ.2005 г. от ответника на работна група за определяне ефективността от използването на патента и изчисляване на икономическия ефект от внедряването му в редовна експлоатация до 31.ХІІ.2005 г., не е налице признаване от длъжника на вземането за възнаграждение, не е решил въпроса в противоречие със съдебната практика по чл. 116 б. ”а” ЗЗД. Посочените от жалбоподателите Р. №1055/17.Х.2008 г. по гр.д.№ 4458/2007 г. и Р.№432/20.V.2009 г. по гр.д.№270/2008 г., се отнасят за признание, направено с изрично изявление на длъжника, а в Р.№25/ 13.ІІІ.2009 г. по т.д.№ 715/2008 г. е прието, че липсва признание, направено в декларация, защото в нея не се съдържа основанието или размера на задължението.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК. С оглед из – хода на делото по касационните жалби, разноските следва да останат за страните така, както са направени. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 293 от 1.VІ.2010 г. по гр.д. № 3212/ 2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: