О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
София, 21.06. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1604/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 15.11.2018 г. по в. гр. д. № 14499/2017 г. Софийският градски съд потвърдил решение № 125656 от 22.05.2017 г. по гр. д. 21868/2014 г. на С. райнен съд, в частта, с която предявените от З. К. Д. и В. Г. Д. срещу Р. Н. Д. искове по чл. 38а ЗЖСК за предаване фактическата власт на ателие № 2 /идентично с апартамент № 29/ в блок 2 /Б/ в построената от ЖСК «А.» кооперация с административен адрес: [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] са отхвърлени.
Касационна жалба е подадена от ищците, които поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация – ответник по делото, счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване; ЖСК «А.» и «Елм» ООД [населено място], конституирани като трети лица-помагачи на ищеца и съответно – на ответника, не са взели становища.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, като не е налице ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол, поради което е допустима.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
Предмет на спора е ателие в сграда, чието построяване е възложено от ЖСК «А.» на «Елм» ООД. Член-кооператор на жилищно-строителната кооперация за апартамент № 25 и ателие № 2 е бил Г. Д. – наследодател на ищците /сега касатори/, признато за установено и с влязло в сила на 05.08.2011 г. съдебно решение. Не е спорно между страните, че апартамент № 29 е идентичен с /част от/ ателие № 2.
Не е спорно и това, че ответникът Р. Д. осъществява фактическа власт върху обекта, предмет на спора. Тъй като не е доказан доводът процесното ателие да е било разпределено на ответника, е разгледано противопоставеното възражение за изтекла в негова полза придобивна давност.
В тази насока въззивният съд кредитирал показанията на свидетелката Л. Б., които оценил като достоверни, тъй като не съдържат вътрешни противоречия, а изводимата от тях информация не се опровергава от останалите доказателства по делото. От тях се установява, че свидетелката живее в апартамент № 28, а в съседния апартамент № 29 от 2003 г. живее ответникът Р. Д., като свидетелката не знае някой да е отправял претенции към него във връзка със собствеността на апартамент № 29. От писмените доказателства: талон за узаконяване на водомери и касови бележки за заплащане на електрическа енергия се установява, че на 30.06.2004 г. е извършено узаконяване на водомерите в апартамент № 29, като в съставения за това талон е посочен като абонат Р. Н. Д., както и, че партидата за апартамент № 29 е с титуляр Р. Д., като касовите бележки за заплащане на електрическа енергия се отнасят за периода 2003-2006 г.
Въззивният съд приел, че възражението за придобивна давност е основателно, като на основание чл. 272 ГПК препратил към мотивите на първоинстанционния съд, които споделил изцяло, като добавил, че разрешението за ползване на сградата е издадено през 2000-та година, което означава, че тогава сградата е била в степен на завършеност „груб строеж”, т. е. съществувал е годен обект на собственост. Ответникът живее в спорния апартамент от 2003 г., включително и към датата на исковата молба – 24.04.2014 г., като няма доказателства осъществяваното от него владение да е било обезпокоявано от други лица. Установен е както обективният елемент /corpus/ на придобивната давност, така и изискуемият от закона субективен елемент /animus/, като осъществяваното владение е било непрекъснато, спокойно и явно, доколкото няма данни същото да е било установено по скрит начин, било е с намерение за своене на вещта, тъй като в случая намира приложение установената в чл. 69 ЗС презумпция, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Установено е, че ищците са участвали при провеждане на общи събрания на ЖСК, а и при полагане на необходимата грижа са могли да се информират за това кой владее апартамент № 29, с оглед на което са имали възможност да предприемат необходимото, за да прекъснат течащата в полза на ответника придобивна давност, но не са сторили това своевременно.
Въззивният съд намерил за неоснователен довода, че до момента на постановяване на влязлото в сила на 05.08.2011 г. съдебно решение ищците не са имали възможност да узнаят кой е владял процесния имот, тъй като нямали достъп до същия. Действително, с решението е признато, че те са в членствени правоотношения с ЖСК „А.”, но това не означава, че преди този момент не са имали възможност да узнаят кое е лицето, което владее спорния имот, още повече, че са участвали в някои общи събрания на ЖСК, което се установява от показанията на свидетелката Б..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
На първо място се поддържа противоречие с практиката на ВКС, че началният момент на придобивната давност за имот на ЖСК е от извършване на разпределението на обектите с изготвяне на необходимия за това протокол. В противоречие с тази практика въззивният съд приел, че давността тече от момента на завършване на сградата в груб строеж. В разглеждания случай, при който касаторите са били поставени в ситуация да установяват правата си по отношение на жилищно-строителната кооперация, давност следва да тече от момента, в който е влязло в сила съдебното решение, заместващо разпределителния протокол /05.08.2011 г./. Противоречието се обосновава с позоваване на решение № 527 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 1136/2009 г. на ВКС, І-во г. о. Този съдебен акт е по въпрос, различен от поставения: може ли да се придобива по давност обект на правото на собственост, построен от ЖСК, от членовете й и от трети лица, като в него са разгледани хипотези, които не стоят пред страните по настоящото дело: за придобиване по давност от член-кооператор на обект, който е определен за него, и придобиване по давност от членовете на ЖСК, кандидатстващи за един обект в съсобственост. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
На следващо място се поддържа противоречие с практиката на ВКС за постановяване на решението на база всички събрани по делото доказателства, което означава не само в мотивите да бъдат изброени доказателствата и кое от тях на кой лист е, но да бъде направен задълбочен анализ на същите. Касаторите сочат, че не са кредитирани показанията на свидетеля адв. М. Г., че няма анализ и съпоставка на всички представени по делото доказателства; как същите кореспондират едни с други и до какви изводи могат да доведат, разгледани в съвкупност. Действително, в мотивите към обжалвания съдебен акт показанията на св. М. Г. не са посочени изрично. Прегледът им обаче показва, че те не съдържат обстоятелства, относими към въпроса, върху който се е концентрирал спорът по делото, а именно елементите на противопоставеното от ответника Р. Д. възражение за придобивна давност. Свидетелят установява, че никой не е възразявал срещу участието на ищците в общите събрания на жилищно-строителната кооперация, че не си спомня на тези събрания да е присъствал Д., както и че се говорело Д. да се е отказал от членствените си права в кооперацията; доколкото ответниците по първоинстанционното дело са Р. Д. и баща му Н. Д., свидетелят не е уточнил за кого от двамата свидетелства, като е пояснил, че не познава Н. Д. – обстоятелства, от които не могат да се направят изводи по отношение елементите на придобивната давност. Ето защо не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на трайната съдебна практика, според която, за да формира вътрешното си убеждение, като признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, а също и доводите на страните, които имат значение за решението по делото, както и да спазва логическите, опитните и научните правила. Твърдения за други конкретни доказателства, които са останали неанализирани, касаторите не са въвели. Ето защо не се разкрива противоречие и с решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, І-во г. о., видно от което касационното обжалване е допуснато по въпросите: „дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи” и „с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалният закон” – прието е, че при преценката за достоверността на гласните доказателства следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката; а дали е основателно позоваване на придобивна давност, съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене.
На трето място се твърди, че въззивният съд е нарушил трайната съдебна практика, че владението следва да е явно и несмущавано; следва да е демонстрирано, че вещта се владее за себе си; до 2011 г. касаторите водят дело с жилищно-строителната кооперация, за да установят по отношение на кой обект имат членствени права, но дори да се приеме, че не това е датата, от която може да започне да тече давност, то тогава този момент е 26.11.2007 г., когато на събрание на кооперацията за пръв път претенция за спорния имот, но само на думи, предявил Н. Д.. Поставяйки този въпрос, касаторите не са посочили съдебна практика, на която според тях обжалваното решение противоречи. Така основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е останало недоказано. Освен това – обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите поставят въпросите: 1. какви са правните последици /на съдебно решение за установяване на членствени права/ при спор с една жилищно-строителна кооперация по отношение разпределението на обектите в кооперацията; 2. може ли да тече давност в полза на трето лице в периода, в който член-кооператор води дело за установяване на членствените си права; 3. как следва да се процедира в случаите, когато има един разпределителен протокол, но впоследствие се установява дублиране и трябва да бъде изготвен друг, който да направи разпределение на обектите; от кой момент ще започне да тече давността по отношение на тези обекти. Поставяйки тези въпроси, касаторите изхождат от правилото, че не може да се води иск срещу този, който е в невъзможност да защити правото си. С други думи – до момента, до който не е определено за кой от обектите на ЖСК ищците имат валидно възникнали членствени права, те не могат да се защитят, поради което и спрямо тях не тече придобивна давност. Тази теза е израз на защитната им позиция, която не може да бъде споделена. Не е съществувала пречка и при висящността на спора за членствените права касаторите да заведат иска с правно основание чл. 38а ЗЖСК и да поискат спиране на производството по него до приключване на делото по установителния иск. Следователно, през посочения период давност е могла да тече спрямо касаторите, защото те са разполагали с правото на иск за защита на собствеността си. Изложеното налага извода, че по тези въпроси основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Следващите въпроси, поставени при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са: 1. доколко съставянето на партиди за комунални услуги доказва право на собственост, придобита по давност; 2. как съдът е приел, че е налице явно владение, след като се установи, че цялото общо събрание и управата на ЖСК не е установило, че това лице владее имота. Въпросите са поставени във връзка с твърдението на касаторите, че в случая е налице скрито владение. Те не са обуславящи крайния резултат по делото, защото въззивният съд не е приел, че ответникът е упражнявал скрито владение върху обекта. Напротив, съобразявайки събраните по делото писмени и гласни доказателства относно ползването на имотите за периода от 2003 г. до завеждане на делото през 2014 г., въззивният съд е направил извод, че владението е непрекъснато, спокойно и явно, доколкото няма данни да е било установено по скрит начин; било е с намерение за своене на вещта, поради което е довело до оригинерно придобиване на правото на собственост на основание придобивна давност. Заплащането на консумативни разходи за жилището е преценено от въззивния съд като действия, обективиращи намерението на ответника да свои имота за себе си, а при полагане на необходимата грижа ищците са могли да се информират кой владее жилището, така че са имали възможност да предприемат необходимото, за да прекъснат течащата в полза на ответника придобивна давност.
В обобщение на изложеното, не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
При този изход на спора и с оглед направеното искане, разноските на ответника за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лева по фактура № [ЕГН]/13.03.2019 г. следва да се възложат в тежест на ищците /касатори/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 15.11.2018 г. по в. гр. д. № 14499/2017 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА З. К. Д. с ЕГН [ЕГН] и В. Г. Д. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят на Р. Н. Д. сумата 1 200 /хиляда и двеста лв./ лева – разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: