О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. София, 11.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Стоилова ч.гр.д. № 2505 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 278 във вр. с чл. 274 ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба вх. № 2747/13.ІІ.2019 г. на С. Г. С. лично и като процесуален представител на С. И. С., и двамата от София, срещу определението на Софийския апелативен съд от 29.І.2019г. по ч.гр.д. № 275/2019г.
Частната касационна жалба е допустима като подадена в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
С обжалваното определение САС е потвърдил определението на СГС от 15.ХІ.2018г. по гр.д. № 5294/2016г. в частта, с която жалбоподателите не са освободени от заплащането на държавна такса в размер на 1000лв. по предявените от двамата срещу „Уникредит Булбанк” АД, К. Г.И., Д. М., Д. Д. и М. П.С. искове за присъждане на обезщетения за имуществени вреди от непозволено увреждане /173000 евро и 140000 евро/. Въззивният съд е приел, че не са налице предвидените в чл.83 ал.2 ГПК предпоставки за това. Ищците са декларирали, че: притежават общо: апартамент в [населено място], 28% ид.части от дворно място в София – възбранени, поземлен имот 8 дка в землището на [населено място] чифлик, земеделски земи с площ 26 дка в землището на [населено място], [община], ид.част от апартамент в [населено място][жк], 1/4 ид.част от дворно място в село до [населено място]; С. притежава етаж с площ 23 кв.м от вила без покрив, необитаема, в [населено място], землището на [населено място], с 1/2 ид.част от дворното място; ищцата притежава и земеделски земи в землището на [населено място], С.. област; двамата нямали никакви доходи – издържали се от пенсиите на родителите си и от заеми от познати, а ищцата за м.февруари 2018г. имала епизодични малки приходи от работа като адвокат под размера на М.. Взето е предвид, че ищците са на 54 и 55 годишна възраст, че единственото им дете е пълнолетно и че не са декларирали състояние на неработоспособност поради здравословни причини. При тези обстоятелства е направен извод, че те не са в невъзможност да заплатят частта от дължимата се държавна такса по предявените искове /за разликата над 1000лв. от нея С. са освободени с определението на първоинстационния съд/. Дори имотите да са възбранени, както жалбоподателите твърдят, това възпрепятства само извършването на разпоредителни сделки с тях, но не и сделките за управлението им – например отдаване под наем. Освен това, ищците са в трудоспособна възраст, работоспособни и нямат непълнолетни деца, които да издържат. Липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса следва да се преценява не само спрямо наличието на парични активи, а спрямо цялото имущество на лицата. Алогично е освобождаването от заплащане на държавна такса, ако лицето притежава активи, от които може да реализира доходи, които да са достатъчни за покриване на такъв разход.
В частната касационна жалба се сочи неправилност на изводите: че жалбоподателите нямат задължение за издръжка към детето си, тъй като то, макар и пълнолетно, продължавало да учи, в подкрепа на което се представя копие от бележник; че можело да отдават под наем имотите си – те били длъжни, ако получават такива доходи, да ги внасят над секвестируемия размер при ЧСИ по образуваните срещу тях изпълнителни дела; че са работещи, че възрастта им е младежка – възрастта им показвала, че е много трудно да имат постоянна работа, а ако С. започнела работа по трудов договор, нямала право да претендира, че не е заличавана като адвокат и да търси дължимото й обезщетение; внасяните от нея през годините осигурителни вноски в държавния бюджет им давало морално и законно право за освобождаване от такса. Изложени са съображения за невъзможност за заплащане на определената държавна такса. Сочи се и че жалбоподателите са освобождавани по много други дела, примерно по ч.гр.д. № 1931/2015г. на ВКС.
В изложението, представено след дадено от въззивния съд указание, се сочи, че атакуваното определение е очевидно неправилно и недопустимо. Съдът следвало да събере допълнителни данни и служебно, тъй като производството по освобождаване от такси било акт на съдебна администрация; от данните в декларацията била видна масирана атака за изземване на имуществото на жалбоподателите и било необходимо освобождаването им изцяло или до 200лв. например; съдът се произнесъл по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – макар чл.83 да изглеждал ясен, не давал ясни критерии на съда, практиката била хаотична и възлагала преценката на съда, на личното мнение на съдиите, което ги поставяло в затруднено от морална гледна точка положение, както и в положение да поставят в риск личните си интереси за сметка на тези на жалбоподателите, защото при неясни критерии твърде голяма отговорност се възлагала на съда.
ВКС на РБ намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Твърдението за недопустимост на определението е бланкетно. При преценката в тази насока, дължима от съда и служебно, се налага извод, че твърдението е неоснователно. Недопустим е съдебен акт, постановен без съдът да е сезиран или въпреки десезирането му, при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване, при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, при разглеждане на непредявен иск. Нито едно от тези условия не е налице по отношение на атакуваното определение.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. В разглеждания случай касаторите не са обосновали и това си твърдение. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Изложените от тях в частната им касационна жалба и в изложението съображения са такива за процесуално нарушение, за необоснованост и за незаконосъобразност, които не са видни пряко от съдържанието на атакуваното определение, а преценка дали такива са допуснати касационният съд може да се извърши, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
Не са налице и предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса по приложението на чл.83 ал.2 ГПК. Тази разпоредба не е неясна. Напротив, тя изрично и ясно посочва предпоставката за освобождаване от заплащането на държавна такса – липсата на достатъчно средства за заплащане на такава, както и обстоятелствата /критериите/, които съдът следва да вземе предвид, за да признае или да отрече наличието й. По приложението на разпоредбата има многобройна трайна и непротиворечива практика на ВКС, изразена например в определенията по ч.гр.д. № 4789/2018г. ІV ГО, по ч.гр.д. № 4491/2018г. ІV ГО, по ч.гр.д. № 4320/2018г. ІІІ ГО, по ч.гр.д. № 736/2019г. ІV ГО, по ч.гр.д. № 3361/2018г. ІV ГО и други, според която преценката за освобождаване от заплащане на държавна такса се основава на данните за доходите и имущественото състояние на подалото молба за това лице, за семейното и здравословното му състояние, възрастта, трудовата заетост и други конкретно установени по делото релевантни в тази насока обстоятелства. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с тази практика, предпоставки и необходимост от изоставянето на която касаторите не сочат и не обосновават. Тъй като преценка по приложението се дължи във всеки отделен случай въз основа на установените по него обстоятелства, е без значение освобождаването на касаторите от заплащането на държавна такса по друго дело преди четири години.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд, ТО, 11 състав, № 301 от 29.І.2019г. по ч.гр.д. № 275/2019г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: