Определение №584 от 10.7.2019 по гр. дело №4522/4522 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 584
гр. София 10.07.2019 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.02.2019 (двадесети февруари две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4522 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 22 324/25.07.2018 година, подадена от Д. М. Д., срещу решение № 1170/27.06.2018 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 1280/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 3741/20.09.2017 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, XLIX състав, постановено по гр. д. № 6302/2017 година, с което са отхвърлени предявените от Д. М. Д. срещу „Черно море” АД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението му от длъжността „машинен оператор на ММ с ЦПУ”, извършено със заповед № 015/17.03.2017 година на изпълнителния директор на дружеството, на основание чл. 17, ал. 1 от КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждането на дружеството да му заплати сумата от 1780.00 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение за период от шест месеца, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на иска 12.05.2017 година до окончателното плащане.
В подадената от Д. М. Д. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него срещу „Черно море” АД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т 2 и т. 3 КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Черно море” АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 30 032/17.10.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1170/27.06.2018 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 1280/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Д. М. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.07.2018 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 22 324/25.07.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е приел, че от трудов договор № 057/31.10.2016 година, се установява, че на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 70, ал. 1 от КТ Д. е бил назначен в „Черно море” АД [населено място] на длъжността „машинен оператор на ММ с ЦПУ“, считано от 01.11.2016 година със срок на изпитване шест месеца до 01.05.2017 година, уговорен в полза на работодателя. Това трудово правоотношение било прекратено заповед № 015/17.03.2017 година на изпълнителния директор на дружеството, считано от 20.03.2017 година, на основание чл. 71, ал. 1 от КТ. Установено било също така, че за периодите от 14.03.2017 година до 02.04.2017 година, от 03.04.2017 година до 10.04.2017 година и от 15.04.2017 година до 05.05.2017 година Д. М. Д. е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност.
Въз основа на горното съставът на Окръжен съд Варна е постановил решението си по иска по чл. 344, ал. 1, т.- 1 от КТ, като е приел, че трудовият договор на Д. М. Д. у сключен на основание чл. 70, ал. 1 от КТ, като е уговорен шест месечен срок за изпитване в полза на работодателя „Черно море” АД [населено място]. При това е посочил, че съобразно трайно установената съдебна практика, обективирана и в решения, постановени на основание чл. 290 от ГПК, трудовият договор със срок за изпитване не бил срочен трудов договор, а самостоятелен вид трудов договор. Според разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от КТ, когато работата изисквала да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа можело да се предшества от договор със срок за изпитване до шест месеца. С включването на клауза за изпитване страните по трудовото правоотношение имали възможност да преценяват в определен срок доколко е уместно окончателното им обвързване от трудов договор. Срок за изпитване можело да се уговори при сключване както на договор за неопределено време, така и при всички видове срочни трудови договори. Видът на трудовия договор бил без значение за валидността на клаузата за изпитване. Освен това въззивният съд е отбелязал, че договорът със срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 от КТ се сключвал с цел да се провери годността на работника да изпълнява възложената му работа, както и с цел работникът да провери дали работата е подходяща за него; в срока на изпитване работодателят извършвал преценка за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, която преценка не подлежала на съдебен контрол, а до изтичане на срока за изпитване разполагал с правото да прекрати трудовия договор без предизвестие при условията на чл. 70, ал. 1 КТ във всеки момент от изпълнението му. За да възникнела валидно уговорката за изпитване, в съдържанието на трудовия договор, освен задължителните реквизити по чл. 66, ал. 1 от КТ, следвало по ясен и недвусмислен начин да се посочи че трудовото правоотношение е със срок за изпитване – да се отрази, че договорът се сключва при условията на чл. 70, ал. 1 от КТ или да се възпроизведе текстово основното съдържание на текста. Съставът на Окръжен съд Варна е приел, че трудовият договор на Д. М. Д. отговаря на установените в съдебната практика изисквания: в него изрично била посочена законовата разпоредба (чл. 70 от КТ), уреждаща възможността за възникване на договор със срок за изпитване, а също така изрично било посочено, че той ще се счита за окончателно сключен, ако не бъде прекратен по чл. 71, ал. 1 от КТ в срок до шест месеца в полза на работодателя. Същият бил прекратен на 20.03.2017 година, т. е. преди изтичането на уговорения изпитателен срок на 01.05.2017 година. Затова „Черно море” АД [населено място], в качеството си на работодател, имало законово основание и договорено право да прекрати договора в срока на изпитване. Разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от КТ по категоричен начин предвиждала, че до изтичане на срока за изпитване, страната, в чиято полза бил уговорен, можела да прекрати договора без предизвестие. Отрицателната преценка за изпитването от страната, в чиято полза било уговорено, била окончателна и на нея се основавало едностранното изявление на изпитващата страна да прекрати трудовия договор от този момент за в бъдеще. Във връзка с възражението, че прекратяването на договора е извършено по време, в което Д. се е намирал в отпуск поради временна неработоспособност, въззивният съд е посочил, че следва да се има предвид, че според константната съдебна практика договорът със срок на изпитване можел да бъде прекратен от работодателя и до изтичане на срока, когато срокът е уговорен в негова полза дори и в случаите, когато работникът е в отпуск поради временна нетрудоспособност. Разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от КТ по категоричен начин предвиждала, че до изтичане на срока за изпитване, страната, в чиято полза е уговорен, можела да прекрати договора без предизвестие. Затова е прието, че обстоятелството, че към датата на прекратяване на трудовия договор – 20.03.2017 година Димитров е бил в отпуск поради временна неработоспособност, не води до незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Д. М. Д. не се ползвал и с предварителната закрила съгласно разпоредбата на чл. 333, ал. 1 от КТ, тъй като основанието, на което било прекратено трудовото правоотношение чл. 71, ал. 1 от КТ, не било сред тези, ползващи с такава.
С оглед на горното съставът на Окръжен съд Варна е направил извод, че волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с Д. М. Д. на основание чл. 71, ал. 1 от КТ не страда от твърдените от него пороци. Прекратяването на трудовото правоотношение било извършено законно, поради което искът му за отмяна на уволнението на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явявал неоснователен и следвало да бъде отхвърлен. Съответно следвало да бъдат отхвърлени и акцесорните искове за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ и за заплащане на обезщетение за оставане без работа по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. М. Д. не е формулирал конкретни правни въпроси, които са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на състава на Окръжен съд Варна при постановяване на решението му. Това само по себе си е достатъчно основание, за да не се допуска касационно обжалване на решение № 1170/27.06.2018 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 1280/2018 година, съгласно дадените в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК указания по прилагането на разпоредбата на чл. 280 от ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че по делото са били спорни два въпроса, като първият от тях е може ли срокът за изпитване по чл. 70 от КТ да бъде включен в срочен трудов договор. По отношение на него даденото от състава на Окръжен съд Варна разрешение, а именно, че това е възможно, е съобразен с установената съдебна практика, намерила израз в решение № 325/21.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1539/2010 година, решение № 11/27.01.2015 година, постановено по гр. д. № 4911/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 10/25.02.2011 година, постановено по гр. д. № 1479/2009 година и решение № 376/26.10.2011 година, постановено по гр. д. № 1405/2010 година, двете по описа на ВКС, ГЩ, ІV г. о. Вторият от спорните въпроси е за това намира ли приложение предварителната закрила приуволнение по чл. 333 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 71 , ал. 1 от КТ. Приетото по този въпрос, а именно, че в този случай предварителната закрила по чл. 333 от КТ не намира приложение е съобразено с установената съдебна практика, намерила израв в решение № 118/04.06.2015 година, постановено по гр. д. № 6968/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 109/27.06.2017 година, постановено по гр. д. № 3302/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. П. това по отношение на релевантните за спора правни въпроси не на налице предвиденети в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна. Наличието на установена съдебна практика изключва допускането на въззивното решение до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Димитров не е обосновал твърдения, че тази практика е неправилно, поради което следва да бъде изоставена,, вито пък че следва да бъде осъвременена с оглед промени в законодателството или в обществения живот.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1170/27.06.2018 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 1280/2018 година по подадената срещу него от Д. М. Д., касационна жалба с вх. № 22 324/25.07.2018 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1170/27.06.2018 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, втори състав, постановено по гр. д. № 1280/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.

Оценете статията

Вашият коментар