4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
С., 21.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 804/ 2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение №1762 от 14. 03.2012 г. по гр.д. №14 953/2011 г. на СГС, с което е потвърдено Решение № ІІ-54-39 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 10 148/2010 г. на СРС, 54 с., с което [фирма] – [населено място] е осъдено да плати на [фирма] – [населено място] 23 898 лв. – възнаграждение по Договор от 24.06.2009 г., със законната лихва от 05.03.2010 г. и 293.38 лв. – обезщетение за забавено плащане от 21.10.2010 г. до 05.03.2010 г. и са отхвърлени насрещните искове: за 2389.80 лв. – неустойка за забавено изпълнение и за 5875 лв.- обезщетение за лошо изпълнение. Жалбоподателят в жалбата и в Уточняваща молба поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т.1 и т. 3 ГПК, като счита, че решението противоречи на съдебната практика за приемане на работата по договор за строителство по въпроса: следва ли да се приеме, че с подписването на протокол обр.19, възложителят е обективирал съгласие за приемане, като сочи, че без протокол обр.15 не възниква възможност за издаване на разрешение за ползване, без каквото възложителят не може да използва обекта, и в този случай не може да има предаване, без да е подписан протокол обр.15, императивен по чл.176 ЗУТ – специалния закон, макар и подписването му да не е залегнало като задължение на изпълнителя. Жалбоподателят излага, че въпросът: може ли да се приравни осчетоводяването от възложителя на данъчна фактура с приемане на работата, е решен в противоречие със съдебната практика. Представя копия от решения и определения на ВКС и на други съдебни инстанции, и поддържа, че допускането до разглеждане на настоящия случай пред ВКС е с оглед значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като няма изрично произнасяне от ВКС, а само отделни изводи в мотивите към решения по друг тип казуси.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, оспорва и по същество жалбата, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са разгледани предявени от ищеца осъдителни искове, цената на първия от които не е до 10 000 лв., намира, съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК, че касационната жалба в тази част е допустима, подадена е в срок и е редовна. Недопустима е касационната жалба срещу решението в частта, с която е потвърдено решението, с което са разгледани насрещните искове:за 2389.80 лв. – неустойка за забавено изпълнение и за 5875 лв. – обезщетение за лошо изпълнение – цената им е до 10 000 лв. и делото е търговско, поради което в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.
По посочените от жалбоподателя материалноправни въпроси, решени от въззивния съд: за приемането на работата от поръчващия по договор за изработка и може ли да се приравни осчетоводяването от поръчващия на данъчна фактура с приемане на работата, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с оглед създадената съдебна практика. По първия въпрос не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като трайноустановена е съдебната практика по приложението на чл. 266 ал. 1 ЗЗД, която е в смисъл, че възнаграждение се дължи за изпълнена и приета работа, работата се счита за приета, ако поръчващия при приемането й не направи възражения за неправилно изпълнение и приемането по смисъла на чл. 264 ал.1 ЗЗД е не само едно фактическо, но и правно действие, както и че може да се извърши изрично, и с конклудентни действия (плащане на възнаграждение за изпълнените СМР, въвеждане на обекта в експлоатация и т.н.). При преценката налице ли е приемане, съдът следва да обсъди всички доказателства и фактически извършени действия от страната, дължаща приемане. При прегледа и приемането на работата страните могат да подпишат протокол, в който да удостоверят количеството и обема на изпълненото, който като частен свидетелстващ документ не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти, може да бъде оспорен от страните и съдът следва да го прецени с оглед всички доказателства по делото. В този смисъл е и постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№65/16.07.2012 г. по т.д.№333/ 2011 г. на ВКС, ІІ т.о., в съответствие с която практика е постановено въззивното решение. За да уважи иска за възнаграждение за СМР, съдът е основал изводите си на двустранно съставения протокол обр.19, за забележката на възложителя върху който относно непредставяне за подпис на задължителни строителни книжа и протоколи по ЗУТ, е приел, че това не съставлява отказ или неприемане на изпълнените СМР, тъй като забележката не е свързана с неодобрение на извършеното. Посочил е, че въпросът за предаване от изпълнителя на тези книжа и протоколи, изискуеми по ЗУТ, не означава, че не са изпълнени възложените СМР или че са изпълнени некачествено, както и че страните не са уговорили в договора плащане стойността на СМР в зависимост от такова ”предаване”. Съдът е приел, че издадената от възложителя данъчна фактура за остатъка от дължимото възнаграждение, е допълнително основание да се заключи, че е налице приемане на изпълнените СМР. Така въззивният съд не е разрешил въпроса за приемането на работата в противоречие със съдебната практика, като изложеното от жалбоподателя несъгласие с извършената от съда преценка на доказателствата и изведените въз основа на тях правни изводи, включително по въпроса има ли приемане, са доводи за неправилност на решението – основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване. За да е решен релевантен материалноправен въпрос в противоречие с постоянната съдебна практика, трябва изводите на въззивния съд да не са съобразени със задължителна съдебна практика, което в случая не е налице.
По въпроса за значението на фактурата, счетоводните книги и усвоения ДДС под формата на данъчен кредит, като доказателство за възникналото между страните правоотношение, за признание на задължението на страната, която ги е съставила и за доказателстве – ната им сила, ВКС се е произнесъл с решения, постановени по чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р. №138/17.10.2011 г. по т.д.№728/2010 г. на ВКС,ТК,ІІ т.о., Р.№42/15. 04.2010 г. по т.д.№593/2009 г. на ВКС,ТК,ІІ т.о., Р.№166/26.10.2010 г. по т.д.№ 991/2009 г. на ВКС,ТК, ІІ т.о., която е в смисъл, че отразена в счетоводните регистри на възложителя фактура за изпълнени СМР, издадена от изпълнителя, за която възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, води до извод, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, които по настоящото дело са посочени в съставения протокол обр.19.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1762 от 14.03.2012 г. по гр.д. №14953/2011 г. на СГС, в частта, с която са разгледани предявените от ищеца искове, което определение не подлежи на обжалване.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на [фирма] – [населено място] 1578 лв. – разноски за касационната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба срещу решението в частта по насрещните искове, като недопустима, което определение може да се обжалва пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: