О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
[населено място], 26.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№869/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №262/ 04.12.2017г. по т.д.н.№487/17г. Варненски апелативен съд е потвърдил решение №38/13.04.2017г. по т.д.№140/16г. на Окръжен съд Силистра в частта,с която е обявена неплатежоспособността на [фирма] и е открито производство по несъстоятелност на дружеството; отменил е решението на СОС в частта,относно определената начална дата на неплатежоспособност,като е определил за такава датата 31.12.2013г.; отменил е определение №203/11.05.2017г., постановено по реда на чл.248 ГПК,поправено с определение №273/27.06.2017г. в отхвърлителната част за сумата 700 лв.,които е присъдил в полза на [фирма] като допълнително дължими над присъдените от СОС 300 лв. разноски за платено адвокатско възнаграждение; потвърдил е определението в останалата му част,с която е отхвърлено искането за присъждане на още 5000 лв. от общо платеното адвокатско възнаграждение, поради прекомерност и е осъдил [фирма] да понесе заплатените от противната страна разноски за въззивното производство в размер на 140 лв.
Недоволен от така постановеното решение , длъжникът [фирма] е подал касационна жалба срещу него. В същата са изложени оплаквания за неправилност,поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон,както и за необоснованост на въззивния съдебен акт.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не е взел становище по нея в писмен отговор.
Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав на Първо отделение на Търговска колегия на ВКС съобрази следното:
За да потвърди решението на първоинстанционния съд,с което е обявена неплатежоспособността на дружеството-касатор и по отношение на него е открито производство по несъстоятелност, ВАпС е отказал да сподели доводите на въззивника [фирма] за липса на материално-правна легитимация на ищеца и на установено с надлежни доказателства състояние на неплатежоспособност.Констатирал е,че с влязло в сила решение от 15.02.13г. по в.т.д.№673/12г. на ВАпС по реда на чл.422 ГПК е признато за установено,че [фирма] дължи на [фирма] сума в размер на 71 620,54 лв.,което задължение произтича от запис на заповед, издаден от длъжника в полза на това дружество и за събирането на което последното се е снабдило със заповед за незабавно изпълнение.Посочено е,че задължението произтича от абсолютна търговска сделка по смисъла на чл.1 ал.1 т.8 ТЗ и този му характер не би могъл да бъде променен в зависимост от вида на каузалното правоотношение,за обезпечаване на вземането по което той е издаден.Въз основа на безспорния факт,че така възникналото вземане е цедирано в полза на [фирма], съдът е достигнал до извод,че по силата на осъщественото частно правоприемство това дружество /молител в производството/ е титуляр на вземане,което има характеристиките на съдебно установено и негов правопораждащ юридически факт е именно записът на заповед.С прехвърлянето цесионерът, върху когото е преминало вземането с всичките му привилегии, обезпечения и принадлежности, се явява, според съда, активно легитимиран да го събере както по пътя на индивидуалното принудително изпълнение /включително като се ползва от издадения в полза на цедента изпълнителен лист/, така и да инициира производство по универсално принудително изпълнение,с каквото субективно право разполага всеки кредитор,носител на парично вземане.
При формирането на изводите си за наличие на неплатежоспособност на [фирма] при по-ранна от определената от ОС Силистра начална дата 30.09.2016г./ апелативният съд е съобразил като обвързващо със задължителна сила съда и страните постановеното предходно решение от 09.08.13г. по в.т.д.№208/12г. по описа на СОС,с което е отхвърлена молбата на същия кредитор за постановяване на решение по чл.630 ТЗ по отношение на същия длъжник.Приел е,че това решение отрича със сила на пресъдено нещо само състоянието на неплатежоспособност на дружеството-длъжник и то към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция – 05.11.2013г., но не и вземането на кредитора,доколкото последното не е част от спорния предмет,върху който се разпростират обективните предели на задължителната сила на решението. Поради това ВАпС е разгледал по същество въведените твърдения на кредитора относно финансово-икономическото състояние на длъжника само за периода, следващ балансовата дата 31.12.2013г. За да направи изводите си относно това състояние на [фирма] към съответен следващ тази дата момент съдът е анализирал направените констатации от съдебно-икономическата експертиза, обективирани както в основното,така и в допълнителното й заключения,които страните не са оспорили в съдебно заседание и съдът е приобщил към доказателствения материал. Съобразил е установения от вещото лице факт,че в счетоводните книги на длъжника не е било отразено вземането в размер на 71 620,54 лв.,установено с влязлото в сила съдебно решение от 15.02.13г. по в.т.д.№673/12г. на ВАпС,което към релевантния период е имало характеристиките на изискуемо такова, нито това,в размер на 146 500 лв.,което е било съдебно присъдено с решение от 04.01.16г. по в.т.д.№675/15г., с настъпил падеж за плащането му още на 30.06.09г. Поради това и , съобразявайки трайната и последователна практика на ВКС,приемаща,че анализът на финансово-икономическото състояние на търговеца следва да се определи според действителните, а не счетоводно отразените негови права и задължения, съдът е отказал да възприеме дадените в основното заключение на вещото лице финансови показатели за ликвидност,автономност и задлъжнялост на дружеството-ответник, които са били изчислени само въз основа на счетоводните отразявания. Допълнително се е обосновал с това,че съдебно признатите вземания е следвало да бъдат включени в балансите като текущи /краткосрочни/ пасиви /доколкото към 31.12.2013г. изискуемостта им е била настъпила/, като с този си характер същите са пряко отразяващи се върху коефициентите на ликвидност. Изготвеното при съобразяване на тези обстоятелства допълнително заключение въззивният съд е кредитирал като годно да установи реалното финансово положение на дружеството-длъжник [фирма]. Тъй като същото /и в трите му варианта на изчисления – при включване на двете вземания и на всяко от тях поотделно/ сочи на драстично понижаване на финансовите показатели за ликвидност и автономност и повишаване на тези за задлъжнялост за целия период от 31.12.2013г. до 2016г. вкл. – дружеството не е разполагало с активи,които да го поставят в състояние да обслужва текущите си задължения,било е декапитализирано и зависимо от своите кредитори, съдът е заключил, че след 31.12.2013г. е налице трайно и обективно състояние на неплатежоспособност. Извършваните през този период спорадични плащания не са отчетени като способстващи формирането на друг извод,доколкото те са извършвани избирателно при наличие през целия период на изискуеми и непогасени задължения както към молителя,така и към други доставчици. Съобразявайки и това,че от значение за началната дата на неплатежоспособност е обективната невъзможност да се изпълняват задълженията,а не спирането на плащанията към отделен кредитор, съдът е определил като такава 31.12.2013г.
За обосноваване допустимост на касационното обжалване в приложеното писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са поставени въпросите: 1.За доказване наличието на задължителната материално-правна предпоставка на закона за подаване на молба по чл.625 ТЗ молителят трябва ли да докаже съществуването на задължение по сделка, която да е сключена между него и ответника,т.е. задължението по търговската сделка трябва ли да е възникнало между молителя и ответника?; 2.Цесионерът по договор за прехвърляне на вземане материално-правно легитимиран ли е да подаде молба по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение длъжника на цедента или правото на предявяване на молба по чл.625 ТЗ е лично и непрехвърлимо с договора за цесия и принадлежи само на първоначалния кредитор по вземането,предмет на договора за цесия?; 3.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?; 4. Как се определя размерът на адвокатското възнаграждение за процесуалната защита на ищеца при възможно най-благоприятна за него фактическа и правна сложност на делото и в частност как се определя размерът на адвокатското възнаграждение за молителя в производството по разглеждане на молба по чл.625 ТЗ при възможно най-благоприятна за него фактическа и правна сложност на делото,при своевременно заявено от ответника възражение за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК?
Първият и третият от въпросите касаторът сочи като разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС , цитирайки решение №134/08.12.09г. по т.д.№141/09г. на първо т.о. /във връзка с първия/, решения по гр.д.№6605/13г. на четвърто г.о., по т.д.№1106/10г. на второ т.о., по гр.д.№891/10г. на първо г.о., по гр.д.№1321/09г. на четвърто г.о., по т.д.78/12г. на второ т.о., по гр.д.№546/12г. на четвърто г.о.,по гр.д.№1285/12г. на трето г.о., по т.д.№2388/14г. на второ т.о., по т.д.№2220/15г. на второ т.о., по гр.д.№2526/15г. на трето г.о. /във връзка с третия/.
Искането за допускане на обжалване пред ВКС по втория въпрос е направено евентуално /в случай , че съставът не намери основания за допускане по първия/ и е обвързано с твърдения за наличие на предпоставки за приложимост на допълнителното селективно основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Последните се обосновават от страната с доводи за липса на формирана практика на ВКС по въпроса,а създаването на такава ще допринесе за разглеждане на делата според точния смисъл на закона и за развитието на правото,“тъй като при последващи аналогични казуси ще бъде ясно дали цесионерът по договор за прехвърляне на вземане е материално-правно легитимиран да подаде молба по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника на цедента или правото на предявяване на молба по чл.625 ТЗ е лично и непрехвърлимо с договор за цесия и принадлежи само на първоначалния кредитор на вземането … ,като чрез настоящото тълкуване бъдещите аналогични казуси биха се решавали еднакво,съобразно вече формираната практика по този въпрос… и това разрешаване би дало принос в правото…“.
Четвъртият въпрос касае частта от решението,с която съдът се е произнесъл по разноските,поради което няма отношение към преценката за допускането му до разглеждане по същество.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за необосновани изискуемите от закона предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК в степен,позволяваща да бъде осъществен достъп до касационен контрол на постановеното от въззивния съд решение.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Като обуславящи в посочения смисъл съставът преценява първите два зададени от касатора въпроси,предвид това,че материално-правната легитимация на молителя [фирма] е обоснована от апелативния съд с носителството на вземане по запис на заповед,цедирано му от страната по търговската сделка,в която молителят не е пряк участник. Представеното в обосноваване наличието на допълнителна предпоставка в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК решение на ВКС по т.д.№141/09г. на първо т.о. обаче не съдържа противно на възприетото от въззивния съд разрешение,което да би обусловило приложимост на същата към поставения първи въпрос. Със соченото от касатора решение на ВКС е дадено разрешение по различен от поставения първи правен въпрос, а именно, че не съществува пречка оспорването на вземането да бъде разгледано в самото производство по чл.625 ТЗ. Дори да би било прието,с оглед съдържащото се в обосноваването на дадения от ВКС отговор съждение, че съдът постановява решение по чл.630 ал.1 ТЗ, когато се установи неплатежоспособност на длъжника не по принцип,а само при положение,че молителят е доказал съществуването на задължение,възникнало по търговска сделка,която да е сключена между него и ответника, че това е в противоречие с възприетите във въззивното решение изводи, допускането на касационното обжалване не може да се счете за обосновано,доколкото различието в разрешенията е пряко продиктувано от наличието на нова редакция на чл.608 ал.1 ТЗ /изм. ДВ бр.20/13г./, имаща отношение към легитимацията на кредитора.С посоченото изменение обхватът на паричните задължения , неизпълнението на които е предпоставка за приложението на института на неплатежоспособността , е разширен с включването освен на тези,пряко произтичащи от търговска сделка,също и на такива, които се отнасят до такава. Изменението е съобразимо от съда,постановяващ решението по чл.630 ТЗ,в случай,че новата редакция е налице към момента на приключване на устните състезания по делото /в т.см. реш. №216/29.11.16г. по т.д.№448/16г. на второ т.о. на ВКС/,какъвто е и настоящият случай. При действието на това изменение на законовата разпоредба е постановена задължителна съдебна практика – реш.№143/16.10.15г. по т.д.№937/15г. на първо т.о., приемаща,че вземането по смисъла на чл.608 ал.1 т.1 ТЗ може да бъде и последица от факти,осъществени след сключването на търговската сделка; може да е породено от друг вид сделка,която по своето предназначение и желани от страните последици да е свързана със сключването и изпълнението на дадената абсолютна или относителна търговска сделка,като не е необходимо и да е налице идентичност между страните по тези сделки. Така постановената съдебна практика,която настоящият състав споделя, дава отговор на поставения от касатора първи въпрос, с който е съобразено и възприетото от въззивния съд по настоящото дело разрешение.Съществуването на вземането на молителя-цесионер при валидна и надлежно съобщена цесия е функционално обусловено от наличието на валидно възникнало и непогасено главно задължение по абсолютната търговска сделка,а това е достатъчно да легитимира молителя като кредитор с парично вземане,оправомощен да поиска откриване на производство по несъстоятелност на длъжника му.
Наличието на посочената практика е пречка да бъде допуснато обжалването и в хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК по втория от поставените въпроси.Още повече,че касаторът не е обосновал необходимост от произнасянето на ВКС по причините и с целите,посочени в приетите постановки на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Не съществува нито празнота,нито неяснота,нито неправилно, противоречиво или остаряло тълкуване от съдилищата на разпоредбите,уреждащи института на цесията,при която вземането преминава върху цесионера с всички привилегии,обезпечения и принадлежности.Доколкото предметът на цесията е смяна на носителя на материалното право, транслирането му не променя неговия характер,който се определя от вида на самата сделка,а цесионерът придобива всички свързани с упражняването му права, включително тези за неговото събиране по пътя на индивидуалното изпълнение или за удовлетворяване в универсално такова,каквото е производството по несъстоятелност.Изрична забрана за последното законодателят не е предвидил.
Поставеният на трето място процесуално-правен въпрос касаторът поддържа с твърдения за липса на произнасяне на въззивния съд по своевременно релевирани от него доводи и възражения – за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение,което няма търговски характер; за липса на спиране на плащанията през периода 2013г. -2016г.; за липса на други кредитори,освен молителя; за възможност вземането да бъде удовлетворено по пътя на индивидуалното принудително изпълнение; за недопустимост и неоснователност на изводите в допълнителното заключение. Няма основание този въпрос да се приеме за обуславящ по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,доколкото съдържащите се в него твърдения за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд,водещо до постановяване на неправилен правен резултат, не се констатира.В мотивите на решението ВАпС изрично е посочено /с позоваване и на съществуваща практика на ВКС/,че характерът на записа на заповед на абсолютна търговска сделка не се променя от вида на обезпеченото с него каузално правоотношение,поради което е било безпредметно обсъждането на каузата,обусловила издаването му. Наличието на плащания в ревизирания период е съобразено от съда като факт,който не би могъл да формира друг извод,след като посрещането на задълженията е извършвано избирателно,при положение,че от значение за неплатежоспособността е обективната невъзможност да се изпълнят текущите задължения към всички кредитори. Констатирано е въз основа на заключението на вещото лице /приложение №4 към основното такова/ наличието на непогасени задължения и към други кредитори , освен молителя , чиито вземания са отразявани по сметки 401“Доставчици в лева“, 412 „Клиенти по аванси“ и 499 „Други кредитори“. В мотивационната част на решението си въззивният съд е съобразил както основното,така и допълнителното заключения на експертизата /неоспорени от ответника при приемането им/,като подробно и аргументирано /включително при съобразяване на съществуваща практика на ВКС/ се е обосновал защо за изводите си относно коефициентите,даващи реална картина на финансовото състояние на дружеството кредитира допълнителното заключение,а не основното.Направените едва в писмената защита на ответника възражения срещу възприемането на констатациите и изчисленията в допълнителното заключение не са от естество да доведат до постановяване на друг правен резултат.Длъжникът не би могъл да черпи права от неправилното неотчитане счетоводно на изискуемите още към 2013г. задължения към молителя,които е бил длъжен да включи в балансите като краткосрочни задължения, независимо от спорния им характер, поради което доводите,че техническото приобщаване на тези вземания само към пасивите,без съответно изравняване на актива е правно ирелевантно.Отделно от това начинът,по който се извършва изравняването на баланса между активите и пасивите в подобни случаи не предвижда благоприятно за длъжника повишаване на коефициентите на ликвидност,доколкото не би променило стойностите на релевантните за изчисляването им активи. Липсата на обоснован с правния въпрос общ критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК е достатъчна да обоснове недопускане на касационно обжалване без да се обсъжда сочената като допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК съдебна практика.
В изложението към жалбата си срещу въззивното решение касаторът се позовава и на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК,като твърди наличие на очевидна неправилност на същото.Последната е обоснована чрез препращане към изложените в касационната жалба съображения,които касаторът е счел за ненужно да преповтаря в изложението си. Доколкото въвеждането от законодателя на понятието „очевидна неправилност“ на въззивния акт като критерий,подлежащ на преценка във фазата за произнасяне по допускането на касационното обжалване, предпоставя обосноваване, различно от изложените в касационната жалба основания за касиране на решението,липсата на такова не позволява на състава да извърши необходимата преценка и да формира извод за допустимост на касационната жалба.
Предвид изложеното, настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС намира,че на касатора следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на въззивното решение по същество.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК,състав на Първо търговско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №262/ 04.12.2017г. по т.д.н.№487/17г. по описа на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.