О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 348
гр. София, 24.07.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 674 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 1962 от 21.10.2016 год. по в. гр. д. № 2356/2016 год. на Софийски апелативен съд, при повторното разглеждане на делото след отмяната на предходното въззивно решение, е потвърдено решението от 05.11.2013 год. по гр. д. № 4881/2013 год. на Софийски градски съд. С него са уважени предявените в условията на обусловеност обективно съединените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД от [фирма] срещу Д. М. В. за признаване собствеността и предаване на владението върху дворно място с площ от 660 кв.м., представляващо имот пл. № 664 в кв.7 по плана на [населено място], м. „В.-ВЕЦ С.“, ведно с построените в него жилищна сграда и гараж и за осъждане на ответника да заплати сумата от 24 990 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на имота в периода от 13.03.2009 год. до 23.01.2012 год.
Решението се обжалва с касационна жалба от ответника Д. М. В., чрез процесуалния му представил адв. И. И., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът сита, че при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция не са съобразени разясненията, дадени в отменителното решение № 98 от 11.05.2016 год. по гр. д. № 201/2016 год. на ВКС, I г.о. по въпросите за придобивната давност и в частност по спорния въпрос, касаещ зачитане на срока до апортиране на общинския имот в търговското дружество на 3.10.2003 год.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК се обосновава с поставянето на следните въпроси: 1. Може ли имот, частна общинска собственост, да бъде придобит по давност преди влизане в сила на параграф 1 ЗД на ЗС – ДВ бр. 46/2006 год.; 2. Може ли срокът на владение на имот, частна общинска собственост, преди влизане в сила на параграф 1 ЗД на ЗС – ДВ бр. 46/2006 год. да бъде присъединен към срок на владение на имот, собственост на търговско дружество; 3. Ограничението за придобиване по давност на имоти, частна общинска собственост, въведено с параграф 1 ЗД на ЗС – ДВ бр. 46/2006 год., може ли да се прилага със задна дата и 4. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства.
В изложението касаторът преповтаря съображенията си за неправилност на въззивното решение, изложени в касационната жалба и макар да поддържа, че по поставените правни въпроси произнасянето на въззивния съд противоречи на съдебната практика, обосновавайки наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, такава противоречива съдебна практика не е представена, нито цитирана. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно се е позовал на отменителното решение на ВКС от 11.05.2016 год. по гр. д. № 201/2016 год., което според него има предвид различна хипотеза – касае срокове, които изтичат след изменението на ЗС с ДВ бр. 46/2006 год. и е неотносимо за предходния период на владение – до 3.10.2003 год.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. М., възразява, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като произнасянето на въззивната инстанция е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно решение, което отговаря на критериите по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
След отмяната на решение № 1839 от 13.05.2015 год. по гр. д. № 52/ 2014 год. на Софийски апелативен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, въззивният съд е приел, че процесният имот е придобит през 1987 год. от държавата по реда на чл. 98 от ЗТСУ(отм.), като с приемането на ЗОбС и ЗМСМА е преминал в патримониума на общината, за което е съставен акт за частна общинска собственост. Впоследствие на датата 03.10.2003 год. собствеността е предоставена по апорт в полза на общинското дружество [фирма], което е прекратено с преобразуване – вливане в [фирма]. Спорът по делото е концентриран върху основателността на въведеното от ответника възражение за придобиване на спорния имот по давност. Въз основа на събраните доказателства е прието от въззивната нстанция, че ответникът упражнява фактическата власт върху имота, считано от 05.04.2001 год, като давността е прекъсната на 24.01.2012 год. с предявяването на иска за собственост. Въпреки, че периодът от време на осъществяване на фактическата власт надвишава срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, възражението за придобивна давност е неоснователно, тъй като до датата 03.10.2003 год. процесният имот е бил частна общинска собственост, поради което в периода от 05.04.2001 год. до 03.10.2003 год. давност не тече, тъй като не може в срока на владение, който е от значение за придобиване на имот по давност, да бъде включен период от време, през който владеният имот е бил частна общинска собственост.
Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато по формулираните от касатора въпроси, които обобщени касаят поставения при първата касация правен въпрос, по който е налице произнасяне с отменителното решение на ВКС по гр. д. № 201/2016 год. И при него акцентът е поставен на периода до апортирането на имота, частна общинска собственост, в капитала на търговското дружество, през който период ответникът е поддържал да е владял имота, за което данните по делото са същите. Връщането на делото за ново разглеждане след отмяната на предходното въззивно решение е обосновано с необходимостта да се изясни дали преди 3.10.2003 год. имотът е престанал да е частна общинска собственост поради апортирането му в капитала на праводателя на [фирма], при което не би важало предвиденото в параграф 1 ЗД на ЗС от 2006 год. спиране на давността. Това обстоятелство при новото разглеждане пред въззивния съд не е установено, поради което и с оглед приетото в решението на ВКС при първата касация е постановено сега обжалваното въззивно решение.
Изложените от касатора съображения относно смисъла на отменителното касационно решение при първата касация, на което въззивният съд се е позовал, не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като представляват по същество съображения за неправилност на изводите на съда. Извън това, част от формулираните в изложението въпроси – № 1 и № 3 не са предмет на произнасяне във въззивното решение, въпросът № 2 е разрешен съобразно дадения отговор в отменителното решение при първата касация, а въпрос № 4 съдържа довод за неправилност поради поддържани процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата, което не е предмет на настоящето производство.
При тези съображения, както и поради липсата на позоваване на конкретна съдебна практика, обосноваваща довода на касатора за противоречиво произнасяне с оглед релевираните от него основания за допускане на касационното обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, същото не може да се допусне.
С оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответното дружество направените в настоящето производство разноски в размер на 1 500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за защитата по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1962 от 21.10.2016 год. по в. гр. д. № 2356/2016 год. на Софийски апелативен съд.
Осъжда Д. М. В., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], ул. „21 в.” № 4 да заплати на [фирма] сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща направени разноски в настоящето производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: