О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
гр. София, 28.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 806/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. И., [населено място], област Р., чрез процесуалния му представител адвокат С. М., срещу въззивно решение от 01.11.2018 г. по гр. д. № 181/2018 г. по описа на Разградски окръжен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване по въпроса за приложението на чл.79,ал.1 и чл.83 ЗС и конкретно дали може да се определи като несъмнено и постоянно упражняването на фактическа власт върху недвижим жилищен имот, който не е посещаван редица години, в него не са извършвани никакви явни действия по стопанисването му, в резултат на което е станал негоден за обитаване и инцидентното му посещаване през значително отдалечени във времето периоди, съставлява ли владение. Твърди се,че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС /решение №68/2013г. по гр.д.603/2012г., І г.о./ и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не са взети предвид показанията на свидетелите и заключението на техническата експертиза, поради което решението е необосновано.
Ответниците по касационната жалба С. М. З. и Г. Ш. М., [населено място], област Р., не вземат становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение № 158/2018 г. по гр.д. № 325/2016 г. на Районен съд- Исперих и е уважен предявеният от С. М. З. и Г. Ш. М. срещу Р. М. И., Н. М. А. и Н. М. А. /правоприемници на починалия в хода на процеса ответник М. И. Х./ иск по чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на едноетажна жилищна сграда с площ от 30 кв.м., застроена в поземлен недвижим имот – общинска собственост, находящ се в чертите на [населено място], [улица], целият имот с площ от 3108 кв.м., с начин на трайно ползване – дворно място, съставляващо имот пл. № ****, за който е отреден парцел **** в кв.№ 6 по плана на селото. Отменен е нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност № 120/2016 г.
Въззивният съд е обсъдил приетите по делото писмени и гласни доказателства, както и заключението на техническата експертиза. Посочил е, че за уважаване на иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, във връзка с чл.79 ЗС, ищците носят доказателствената тежест да установят чрез пълно и главно доказване правопораждащите правото им на собственост върху процесния имот факти, в рамките на очертаното в исковата молба оригинерно придобивно основание – давностно владение от момента, в който твърдят до предявяване на исковата молба. Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост- способ за придобиване на право на собственост или ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право след изтичане на определен в закона период от време. Фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. За придобиването по давност е необходимо на първо място да бъде установено владение върху имота. Съгласно чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От това легално определение на правния термин владение се извличат двата основни признака на владението като юридически факт: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещ /corpus/ и субективен – държане на вещта като своя /animus/, които следва да са осъществени едновременно. За да е налице обаче фактът на владение е необходимо в обективната действителност да са се породили и неговите допълнителни елементи, а именно: 1) да е постоянно – т.е. фактическата власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен характер, а да са израз на воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ евентуалното владение на други лица; 2) да е непрекъснато – в смисъл да не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца – чл. 81 ЗС; 3) да е несъмнено – да няма съмнение, че владелецът държи вещта, като и за това, че я държи за себе си; 4) да е спокойно – такова е, когато не е установено с насилие; 5) да е явно – владението е явно, когато фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това, да не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС и по чл.79, ал.2 ЗС. Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок (ТР № 4/17.12.2012 г. на ОСГК постановено по т.д. № 4/2012 г.). От показанията на всички разпитани свидетели и от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот № 19/11.10.2004 г., се доказва, че ищците са започнали да упражняват фактическа власт върху процесния имот в края на 2004 г. Намерението на въззивниците да държат имота за себе си е изразено по ясен (несъмнен) начин, който не буди съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допуска чужди действия. Установеното по делото цялостно поведение на владелците е несъмнено с осъществяване на всички правомощия на собственика в рамките на установения срок на придобивна давност. Установено е по делото, че владението на ищците е спокойно, явно е – фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован е научил за това и не е установено по скрит начин и тайно от предишен владелец. Дори и да се приеме, че ищците са започнали да владеят процесния имот не в края на 2004 г., а през 2005 г. /както посочват свидетелите А.С. и Г.С./, то 10 годишният срок по чл.79,ал.1 ЗС към 2015г. също е изтекъл. Въззивният съд не е възприел изводите на първоинстанционния съд,че владението на ищците е продължило само до 2008г. Анализирайки показанията поотделно и в съвкупност с другите доказателства по делото, въззивният съд е кредитирал показанията и на свидетеля Н. Р. като достоверни и логични.Приел е, че заявеното от него, че ищците са заживели в имота няколко месеца след като са подписали пред него предварителния договор – 11.10.2004 г., и че след като са заминали в чужбина са се прибирали всяка година през летните месеци и са отсядали в процесната къща, както и, че имат оставен багаж в нея, се потвърждава от показанията на свидетеля Й. В. и останалите доказателства по делото. Ищците са владели имота през период по-голям от 10 години. Ответникът Р.И. е поправял е оградата и озеленявал дворното място, което е общинска собственост. Той не е владял процесната къща /суперфициарна собственост/, като се е грижил за поземления имот – общинска собственост, в който се намира тя. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, че постоянното владение не следва да се възприема в смисъл на осъществена във всеки момент фактическа власт, а е достатъчно владелецът да е в състояние във всеки момент когато пожелае да може да реализира владелческата си власт, без друго лице да е започнало да извършва тези действия и да е лишил владелеца от владението му /решение по гр.д. № 503/2012 г. по гр.д. № 873/2011 г., I г.о./. Владелческите действия трябва да съдържат всички признаци на владението – фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещение в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действия на трети лица. В конкретния случай обстоятелството, че ищците работят в чужбина, не може да доведи до извода, че същите не са осъществявали трайно и непрекъснато владение върху процесната къщата. След като е доказано, че фактическата власт е установена към определен начален момент – края на 2004 г., за да се приеме, че владението е постоянно, т.е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелците да държат вещта като своя. Достатъчно е във всеки момент когато пожелаят да може да реализират владелческата си власт. Без правно значение е дали същите са се възползвали от тази възможност, щом спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Дори владелчески действия да са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл.83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период, като тази презумпция не бе оборена от ответната страна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
Поставеният от касатора първи въпрос не може да предпостави допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в противоречие, а в съответствие с трайно установената съдебна практика по приложение разпоредбата на чл.79 ЗС, вкл. посочената от касатора. Въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и е изложил мотиви кои факти приема за осъществили се и кои не. Изложил е съображения защо кредитира показанията на отделните свидетели като ги е обсъдил в заедно и поотделно и във връзка с останалите доказателства. Изложил е подробни аргументи за непрекъснатост на установеното владение с оглед обстоятелствата, че ищците пребивават в чужбина, но всеки момент могат да реализират владелческата си власт. Освен това спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Поддържаните доводи за необитаемост на имота като жилищен са без правно значение за владението му като фактическо състояние. След като е налице формирана практика на ВКС по поставените въпроси и тя е съобразена от въззивния съд, то не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се съдържат и оплаквания за неправилност на обжалваното решение, касаещи преценката на събраните и обсъдени по делото доказателства, съответно обосноваността на изводите на въззивния съд, не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.11.2018 г. по гр. д. № 181/2018 г. по описа на Разградски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: