5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
гр. София, 28.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1246/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 142 от 15.03.2017 г., постановено по в. ч. гр. д. № 147/2017 г. на Апелативен съд – П.. С посоченото определение е потвърдено определение № 2666 от 23.11.2016 г. по гр. д. № 2135/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от [фирма] против Г. И. Илийски и [фирма] иск за прогласяване нищожност на договор за продажба, сключен на 30.06.2010 г. във формата на нотариален акт № 53, том І, рег. № 2268, дело № 39/2010 г., поради противоречие с добрите нрави.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като навежда оплакване, че изводът на въззивния съд за липса на правен интерес от иска за установяване нищожност на сключения между ответниците договор за продажба е неправилен и противоречи на закона.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на други съдилища по следния значим за изхода на делото правен въпрос : „Налице ли е правен интерес за третото лице – кредитор да предяви иск за обявяване на нищожност по чл.26 от ЗЗД на сделка, сключена от негов длъжник, с цел удовлетворяване на кредитора от увеличеното имущество на длъжника”.
Ответникът по частната касационна жалба Г. И. Илийски от [населено място] изразява становище за недопускане на обжалваното определение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата по съображения в писмен отговор от 19.04.2017 г. Претендира разноски.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника [фирма].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на Окръжен съд – Пловдив, с което е прекратено производството по гр. д. № 2135/2016 г., Апелативен съд – П. е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения от [фирма] против [фирма] и Г. И. Илийски иск за установяване нищожност поради противоречие с добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, на договор за продажба от 30.06.2010 г., с който първият ответник е продал на втория право на строеж върху недвижим имот, описан в нотариален акт № 53, дело № 39/2010 г. Недопустимостта на иска е обоснована с липсата на правен интерес от установяването по съдебен ред на сключената между ответниците правна сделка. Изхождайки от постановките в т.1 от Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е преценил, че съдържащите се в исковата молба твърдения на ищеца, че е кредитор на ответника [фирма] с парично вземане за 160 000 лв. по издадени през 2016 г. 2 бр. записи на заповед и че чрез предявения иск цели да си осигури възможност да се удовлетвори от имуществото на своя длъжник, предмет на сключения през 2010 г. договор за продажба на право на строеж, не сочат на правен интерес от предявения установителен иск. Отричането на правния интерес е мотивирано със съображения, че ищецът не твърди оспорване на претендирано от него субективно право или отричане на конкретно право, а се позовава на абстрактна възможност да търси удовлетворяване на вземания, възникнали за него като кредитор значително време след сключване на договора за продажба. Предвид обстоятелството, че договорът за продажба е сключен през 2010 г., а записите на заповед са издадени през 2016 г., съдът е преценил, че след като ищецът не е имал качеството на кредитор към момента на сключване на договора, прогласяването на нищожността няма да има пряко установително действие спрямо имуществения патримониум на дружеството – продавач и ищецът не би могъл да се удовлетвори директно от имуществото, за което ще бъде признато, че принадлежи на неговия длъжник.
По допускане на касационното обжалване :
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Правният въпрос, чието посочване е задължение на касатора/частния жалбоподател, следва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда по предмета на спора, а не за правилността на обжалвания съдебен акт, която не се проверява в стадия за селекция на касационните жалби.
Въпросът за правния интерес от предявения по делото установителен иск е значим за делото, но така, както е зададен, е от значение за правилността на обжалваното определение и не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Въззивният съд не е отрекъл изобщо възможността кредиторът да предяви иск по чл.26 ЗЗД срещу свой длъжник и трето лица, за да установи нищожност на разпоредителна сделка с предмет имуществено право на длъжника с цел да се удовлетвори от това право след признаване на сделката за нищожна. Прекратяването на производството по иска е обусловено от преценка, че в конкретния случай твърденията на ищеца /сега частен жалбоподател/ не сочат на защитим чрез установителен иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Законосъобразността на така направената преценка не може да бъде проверявана по повод допускане на касационното обжалване и поради това въззивното определение не може да бъде допуснато до касационен контрол по поставения въпрос, относим към неговата правилност.
Дори да се приеме, че въпросът е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на него не са осъществени поддържаните от жалбоподателя допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
От цитираните в изложението съдебни актове характер на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК има само определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3681/2013 г. на ВКС, І г. о., с което по реда на чл.274, ал.3 ГПК е даден отговор на въпросите по какъв начин се установява правният интерес на третото лице да иска прогласяване нищожност на договор, в който не е страна, и следва ли ищецът по иск с правно основание чл.135 ЗЗД да доказва в това производство качеството си на кредитор. Формираната с определението задължителна практика по първия въпрос е относима към поставения в настоящото производство правен въпрос, но въззивното определение не й противоречи, а е постановено в съответствие с нея. Аналогично на произнасянето в посоченото определение, в обжалваното определение съдът е приел, че правният интерес за ищеца да предяви иск за прогласяване нищожност на договора между първия ответник – негов длъжник, и втория ответник следва да се преценява от твърденията в исковата молба и няма нужда да бъде доказван. Съответствието на определението със сочената в изложението задължителна практика на ВКС изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, във връзка с което частният жалбоподател се е позовал на казуална практика на ВКС – решение № 1793/05.11.1962 г. по гр. д. № 1325/62 г. на ВС, ІV г. о., решение № 1410/18.12.2008 г. по гр. д. № 6191/2007 г. на ВКС, V г. о., и определение № 65/27.01.2010 г. по ч. гр. д. № 705/2009 г., както и на практиката в решение № 3271/31.10.2016 г. по гр. д. № 12379/2015 г. на Районен съд – Пловдив, също не е налице. По въпроса за правния интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на договор от лице, което не е страна по договора, съществува задължителна практика на ВКС и с оглед на нея основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неприложимо. Освен това в посочените актове на ВС и ВКС преценката на правния интерес е извършена в зависимост от конкретни фактически твърдения на ищеца в исковата молба, които не са идентични с тези по настоящото дело и по тази причина не доказват противоречие с решаващите изводи на въззивния съд по въпроса за правния интерес. Решението на Районен съд – Пловдив не съдържа отбелязване да е влязло в сила и според разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не следва да се преценява като източник на съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. гр. д. № 147/2017 г. на Апелативен съд – П..
С оглед изхода на делото частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата Г. Илийски разноски за производството пред ВКС в размер на сумата 1 200 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/18.04.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 142 от 15.03.2017 г., постановено по в. ч. гр. д. № 147/2017 г. на Апелативен съд – П..
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на Г. И. Илийски с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.5, ап.22, сумата 1 200 лв. /хиляда и двеста лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :