Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
София, 05.07. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 22.05.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 716 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Стийл интер трейд“ ООД срещу въззивно решение № 210 от 20.11.2018 г. по възз. гр. д. № 477 /2018 г. на Пловдивския апелативен съд, г.о., с което при ново разглеждане на делото е потвърдено решение на Пазарджишкия окръжен съд по гр.д. № 415 /2015 г. в частта, с която с него е уважен иск на „Фен 2004“ ЕООД срещу жалбоподателя с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на поземлен имот в урбанизираната зона на [населено място] с площ 4508 кв.м. и построената в него промишлена сграда.
Насрещната страна „Ф. 2004“ Е. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за защита на право на собственост върху недвижим имот, за което в чл.280,ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за основателни твърденията на ищеца, че процесният имот е част от придобит от него чрез две сделки през 2005 г. поземлен имот : чрез покупко-продажба на 27.04.2005 г. е придобил поземлен имот с площ 8250 кв.м., към който е прибавил и придобит чрез покупко –продажба на 28.11.2005 г. поземлен имот с площ 670 кв.м..
Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за придобивна давност в резултат на продължило повече от 10 години давностно владение:
Ищецът е упражнявал фактическа власт върху поземления имот, като от 30.01.2006 г. управителят му сключва договор за изпълняване на функциите на търговски представител с трето за спора лице – „Трансметал“ ЕООД, което има лиценз за търговска дейност с отпадъци от черни и цветни метали, която осъществява на лизензирани площадки, една от които се намира в процесния имот. Ищецът отдава имота на това дружество под наем. През 2008 г. ищецът получава лиценз, договорът му с третото лице е прекратен на 22.02.2009 г.
Съдът приема, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот чрез търговска дейност по събиране на вторично суровини – отпадъци от черни и цветни метали от 01.07.2004 г. (от момента на получаване на лиценз за това). На 30.10.2006 собственикът на капитала на ответника К. В., впоследствие починал, е упълномощен от собственика на капитала на ищеца да го представлява за обособяване на самостоятелно УПИ от 900 кв.м. от североизточната част на имота на ищеца, целият от 8 920 кв.м.. Водени са преговори между ответника и ищеца за закупуване на тази част от имота, за който няма доказателства ответното дружество да е плащало данъци, нито да е бил включен в активите му, следователно ответникът е имал качеството на държател и не е упражнявал фактическа власт за себе си. Бидейки държател презумпцията по чл.69 ЗС е оборена. Ответникът може да е започнал да владее имота най – рано след 30.10.2006 г.. и към датата на предявяването на иска не е изтекъл период от десет години.
Крайният извод на въззивния съд е, че ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е провел пълно доказване на възражението си за придобивна давност.
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
1. Следва ли ответникът по иска по чл.108 ЗС, който упражнява фактическата власт върху процесния имот и се позовава на придобивна давност, да доказва, че е променил намерението си и е започнал да държи имота като свой?
Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с посочени съдебни решения, в които е прието, че доказателствената тежест за оборване на презумпцията по чл.69 ЗС е на оспорващия – ищеца, че изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. същото да му е противопоставено, съществува само в хипотезата на съсобственост.
Въпросът не е обуславящ, тъй като той визира различна хипотеза от приетата за установена по делото, в която е включен и друг релевантен факт – че до определен момент ответникът е упражнявал фактическа власт, като е признавал правотона ищеца – водил е преговори за придобиване на имота от него и едва по-късно е заяви по категоричен начин намерението си да свои имота. В тази хипотеза доказателствената тежест за промяна на намерението е на този, който се позовава на владение.
2. Смущава ли се владението чрез уведомления, покани и оплаквания до полицията?
Твърди се противоречие с приетото, че с подаване на жалба до полицията владението на един недвижим имот, което не е установено с насилие, не може да бъде смутено, нито придобивната давност прекъсната.
Въпросът не е обуславящ, доколкото, както беше посочено, изводът за неоснователност на възражението за придобивна давност се основава на приетото от въззивния съд, че най-рано до 30.10.2006 г. между ответника и ищеца са водени преговори за закупуване на част от имота, поради което ответникът е упражнявал държане върху имота, а след този момент, до предявяване на исковата молба, не е изтекъл период от десет години, необходим за придобиването му по чрез давностно владение.
3. Владението установено ли е с намерение за своене, когато са водени преговори за закупуване на част от имота, няма доказателства за плащани данъци, такса смет и др., които да сочат на това намерение и имотът не е бил включен в активите на дружеството?
Твърди се противоречие с приетото по друго дело, че това, че имотът не е заприходен като актив на дружеството – владелец и не са плащани данъци за него не опровергава презумпцията по чл.69 ЗС.
Въпросът е обуславящ, но твърдяното противоречие не включва основания мотив на въззивния съд, обсъден и в предишните въпроси – че ответникът е бил държател, а не владелец на процесния имот най-рано до 30.10.2006 г., тъй като най-рано дотогава са водени преговори между ответника и ищеца за закупуване на тази част от имота, за което едноличният собственик на капитала на ищеца е упълномощил този на ответника да го представлява за обособяване на самостоятелно УПИ.
По този обуславящ въпрос: дали воденето на преговори от лицето, което упражнява фактическа власт върху недвижим имот за купуването му от собственика, опровергава намерението му за своене на имота, на който въззивният съд основава извода си, че преговарящият е държател, няма противоречие със соченото разрешение в решение на ВКС.
Поради изложеното не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски и не е представил списък и доказателства за направени разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 210 от 20.11.2018 г. по възз. гр. д. № 477 /2018 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.