1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 363
гр.София, 13.03.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 482 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], чрез адв.Х. И. М., срещу въззивно решение №463/30.09.2014г., постановено по възз.гр.д. №495/2014г. на Окръжен съд – Перник, с което след частична отмяна на решение №165/28.02.2014г. по гр.д. №2007/2013г. на РС-Перник е уважен предявеният от ищеца Б. И. М. иск с правно основание чл.200 от КТ до размера на сумата 9 200 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от трудова злополука и за сумата 284,08лв. – обезщетение за имуществени вреди. В отхвърлителната му част, по отношение на претенциите за двата вида вреди, решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
В жалбата се сочи, че решението в обжалваните му части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1) за приложението на принципа за справедливостта, визиран в нормата на чл.52 ЗЗД; 2) за съдържанието на понятието „груба небрежност” по смисъла на чл.201, ал.2 КТ; 3) сам по себе си фактът на установено неизпълнение на задължението на работодателя за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, може ли да обоснове извод за липса на съпричиняване от страна на работника на трудовата злополука; 4) може ли решаващите изводи на съда да се градят върху заключение на техническа експертиза, дадена от некомпетентно вещо лице. Касаторът твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика, че са противоречиво разрешавани от съдилищата, както и че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна по жалбата Б. И. М. в указания от закона срок не е представил писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално недопустима, предвид разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, в частта, имаща за предмет въззивното решение по претенцията на ищеца за присъждане на имуществени вреди от злополуката. Цената на този иск – 500 лева – е под минимално установения от законодателя праг за достъп до касационно обжалване от 5 000 лв. по граждански дела. Поради това, на основание чл. 280, ал.2 ГПК, в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане.
В останалата си част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.
Производството по делото е образувано по предявен от М. иск с правно основание чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000лв., претърпени в резултат на трудова злополука. От фактическа страна е установено, че ищецът работи на длъжност „механо-шлосер” в ответното дружество и по време на работа на 19.04.2010г., при подмяна на валове на стан, на които е поставен елеватор, е притисната дясната му ръка, което е довело до ампутиране на меките фаланги на трети и четвърти пръст. С разпореждане №27/28.04.2010г. на НОИ – Р. – [населено място] злополуката е определена като трудова на основание чл.55, ал.1 КСО. След преценка на събраните по делото доказателства, изяснявайки механизма на злополуката, въззивният съд е приел, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, поради което отговорността на работодателя не следва да се намалява. В тази връзка е посочено, че М. е извършвал възложената му работа /монтажна дейност/ по единствения технически възможен начин и с оглед установената от работниците обичайна практика в такива случаи. При анализа на доказателствата – писмени, гласни, в т.ч. и на кредитираното заключение на съдебно-техническата експертиза, съдът е приел, че работодателят не е разработил правила за безопасно извършване на „монтаж на оборудване, чрез използване на повдигателно съоръжение”, при каквато дейност ищецът е получил увреждането. Обсъждайки в съвкупност представените в тази насока доказателства, съдът е направил извод за липса на принос от страна на работника за вредоносния резултат. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивната инстанция е взела предвид обективно съществуващите обстоятелства: възрастта на пострадалия, претърпените от него силни болки и страдания в момента на злополуката; продължителността на периода на болнично и домашно лечение; изпитаните затруднения в ежедневното обслужване от санитарно-хигиенно и битово естество; изживеният психически шок по време на злополуката и последващото нестабилното психическо състояние на лицето; периода на възстановяване и здравословното му състояние към днешна дата. Отчетено е и обстоятелството, че не е налице увреждане на хватателната способност на дясната ръка, както и фактът, че ищецът отново работи на същата работа.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице сочените основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и касационният контрол на въззивното решение не следва да се допуска.
По въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД – за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост – е налице изобилна и непротиворечива задължителна съдебна практика, с която окръжният съд се е съобразил. Съгласно ППВС №4/1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Целта на обезщетението е не да се поправят вредите, а да се възстанови психическото равновесие на пострадалото лице. Следователно, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
Съобразно посоченото по-горе, въззивното решение е съобразено с всички тези критерии – отчетена е тежестта на увреждането; интензитета на претърпените болки и страдания, тяхната продължителност; затрудненията в ежедневието на пострадалия; възстановяването му от злополуката както физически, така и психически и др.Обсъждането на всички правнорелевантни елементи, формиращи базата за прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, изключват допускането на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения проблем.
Вторият поставен въпрос, касаещ съдържанието на понятието „груба небрежност” по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, също е разрешен от окръжния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС. Съгласно приетото в цитираните от жалбоподателя – решение №348/11.10.2011г., по гр.д. №387/2010г., IV г.о. и решение №291/11.07.2012г., по гр.д. №951/2011г., ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК – намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност от страна на работника, т.е. липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и норми за безопасност. Когато трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и съоръжения, или без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност при работа, то поведението на работника не може да бъде окачествено като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е било несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща здравето му. /в с.см. – решение №60/05.03.2014г., постановено по гр.д. №5074/2013г., ВКС, ІV г.о./
В случая, съдът е приел, че ищецът е изпълнявал възложената му работа по единствения възможен начин, действал е в интерес на работата, а също така е положил необходимото старание и внимание при подмяната на валовете на стана. Изложеното изключва приложението на института за намаляване на работодателската отговорност поради груба небрежност от страна на работника. Предвид горното, не е налице противоречие на приетото от въззивната инстанция със задължителната съдебна практика по втория въпрос от изложението.
Наличието на задължителна съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД и чл.201, ал.2 КТ изключва релевираното основание за допускане до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първите два въпроса в изложението на касатора също не е налице – цитираните разпоредби са ясни, пълни, не налагат специално тълкуване; по приложението им има създадена задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
Формулираните трети и четвърти въпрос в изложението – фактът на установено неизпълнение на задължението на работодателя за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, може ли да обоснове извод за липса на съпричиняване от страна на работника на трудовата злополука; и може ли решаващите изводи на съда да се градят върху заключение на техническа експертиза, дадена от некомпетентно вещо лице – са фактически, а не правни въпроси. Те изразяват несъгласието на жалбоподателя с правните изводи на съда и се отнасят до правилността и обосноваността на въззивното решение, които не могат да бъдат проверявани в производството по чл.288 ГПК. Както е прието с ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да се допусне касационният контрол материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение, посечени в нормата на чл. 281, т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх. №6772/ 10.11.2014г., подадена от [фирма] – [населено място], чрез адв. Х. И. М., в частта й, имаща за предмет въззивно решение №463/30.09.2014г. по възз.гр.д. №495/2014г. на Окръжен съд – Перник, потвърждаващо решение №165/28.02.2014г. по гр.д. №2007/ 2013 г. на Районен съд – Перник, по предявения от Б. И. М. срещу [фирма] – [населено място], иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука в присъдения размер от 284,08лв., от общ размер на 500 лева.
ПРЕКРАТЯВА касационното производството в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №463/30.09.2014г., постановено по възз.гр.д. №495/2014г. на Окръжен съд – Перник в останалата му обжалвана част.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
Определението в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.