3
гр. д. № 2055/2014 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 364
София, 09.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 2055/2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от Д. И. Д., чрез пълномощника му адв. Р. попова от САК срещу решение от 22.11.2012 г. по гр. д. № 12242/2010 г. на СГС, Гражданско отделение ІV-Д въззивен състав, в частта, с която е прието за установено по отношение на касатора и другия ответника по иска Б. А. Д., че ищците А. Б. Д. и Л. Д. М.-Джиброва са собственици на недвижим имот съставляващ сграда с админ. адрес [населено място], кв. Горна баня”, [улица], застроена на площ от 97 кв. м. и вилна сграда – ателие построена на площ от 60 кв. м. двете построени на основание учредено право на строеж върху държавен недвижим имот, съставляващ УПИ ХХІІІ-880 от кв. 8 по регулационния план на [населено място], м. „Горна баня” с площ от 1190 кв. м. Касационният довод е за необоснованост на изводите. Допускането до касационна проверка се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Ответниците по касация в писмения си отговор изразяват становище, със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При проверка по допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд на РБ, І г. о. намери следното:
За да уважи ревандикационния иск в установителната му част предявен от А. и Л. Д. срещу Б. Д. и Д. Д. съдът е приел за установено от фактическа страна, че двете сгради са построени от ищците на основание отстъпено им право на строеж върху държавна земя през 1983 г.
На 28.11.2003 г. ответникът Б. А. Д., действайки като пълномощник на ищците, е сключил договор за продажба на сградите с втория ответник Д. И. Д., за който е съставен н.а. № 128, т. ІІ, рег. № 8126 по н. д. № 276/2003 г.
От представените генерални пълномощни от 5.09.1996 г., изготвено от А. Д., и от 28.11.2003 г., изготвено от Л. Д., с които се упълномощава Б. Д. да представлява упълномощителите, съдът е приел, че те са не съдържат изрично изразена воля за разпореждане с описания недвижим имот. Изразената воля : „ … да извършва всякакви сделки на управление и разпореждане с недвижими имоти…” не удовлетворява изискването за упълномощаване за разпореждане с недвижим имот. То следва да е конкретно с посочване и описване на имота с индивидуализиращите белези и с изразяване на воля и относно останалите съществени елементи на сделката. Изразеното в пълномощното чрез използване на общи изразни средства сочи, че предоставената представителна власт е за управление на имота. От това съдът е формирал решаващият извод, че сключеният договор за продажба от пълномощника на ищците не е транслирал вещни права за имота, предмет на договора, поради липса на валидно формирана воля за това.
При спазване на закона съдът не е обсъдил представеното пълномощно, със заверка на подписа на упълномощителите направена на 30.10.2002 г. в [населено място], Нова З. поради това, че не е заверено с апостил и съответно не се ползва с материална доказателствена сила относно валидно направено удостоверителното изявление на компетентен орган в държавата, че упълномощителите са се явили лично пред овластен от държавата орган, потвърдили са подписите си под пълномощното и са заявили, че то отразява изричната им воля.
Формулираният в изложението по чл. 284 ГПК материалноправен въпрос е за това – при извършване на сделка на разпореждане с недвижим имот от пълномощник, следва ли той да е изрично упълномощен за това.
Въпросът е обосновал решаващите изводи на съда и е разрешен при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с константната и задължителна практика на ВКС, която приема, че упълномощаването за извършване на разпореждане с недвижим имот следва да е изрично. Упълномощителят трябва да е изразил ясна воля за разпореждане от определен вид или чрез всички разпоредителни действия с правото на собственост като се конкретизират и останалите съществени условия. Въпреки че такова изискване не е въведено в закона, то е възприето в константната практика, като се обосновава с това представителната власт да се използва за валидно извършване на правни действия. Необходимо е и да е направена конкретизация на имота, за който се дава овластяването. В този смисъл е задължителната съдебна практик на ВКС формирана с решения, постановени в производство по чл. 290 и сл. ГПК: решение № 74 от 17.04.2012 г. по гр. д. № 845/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; Р № 95 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 662/2012 г. на ВКС, ІІ г. о.; Р № 215 от 25.01.2011 г. по гр. д. № 196/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., които са служебно известни на съда.
Некоректно е посочването на решение № 1327 от 23.12.2008 г. по гр. д. № 5259/2007 г. на ВКС, І г. о. То е постановено по реда на § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК във вр. с чл. 218, ал.1, б. „а” ГПК отменен и не съставлява задължителна практика по смисъл на чл. 280, ал.1, г. 1 ГПК, в какъвто смисъл е и разрешението, дадено в т. 2 на ТР № 1_2009 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.11.2012 г. по гр. д. № 12242/2010 г. на СГС, Гражданско отделение ІV-Д въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: