О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 370/23.06.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова т. д. № 60300 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 150/ 11.05.2016 г. по гр. д. № 147/ 2016 г., с което Пловдивски апелативен съд, потвърждавайки решение № 85/ 29.06.2015 г. по т. д. № 174/ 2014 г. на Пловдивски окръжен съд, отхвърля исковете на [фирма] срещу [фирма] с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9. 1. от договор № 262/ 19.08.2003 г. за сумата 141 241 лв. – доход, равен на 50. 13 % от чистия доход от продажбата на питейна вода за 2010 г. на абонатите на територията на В. и за сумата 42 491 лв. – законни лихви в обезщетение забавата по главницата в периода 01.01.2011 г. – 06.12.2013 г.
Решението се обжалва от [фирма] (ЕВКК) с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка не неговата правилност по процесуалноправните въпроси:
1. Може ли съдът да възприеме заключението на съдебните експертизи, без в съответствие с предвиденото в чл. 202 ГПК да се мотивира защо и трябва ли независимо дали възприема или не заключението, да извърши преценка за годността на експертизата?
2. Длъжен ли е съдът при наличието на противоречиви заключения да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото?
3. Обвързан ли е съдът от заключението на вещото лице или следва да го обсъди в съответствие с останалите доказателства по делото?
4. Може ли съдът да обоснове решението само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?
5. Следва ли въззивната инстанция като такава по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, като в съответствие с тях направи собствени констатации за фактическата обстановка и собствени правни изводи?
6. Длъжна ли е въззивната инстанция да отмени обжалваното решение, когато предявените искове за (не)изпълнение на задължение по договор и за обезщетение за забава (чл. 79, ал. 1 ЗЗД) първата инстанция е разгледала, като е приела, че договорът, от който вземанията произтичат, има обща уредба в един правен институт (договор за гражданско дружество), а въззивната инстанция обосновава приложението на друг (института на договора за изработка)?
Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивната инстанция. Допълнителните основания за допускане на касационния контрол по първите пет извежда с довод за противоречие на обжалваното решение с приложени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, а по шестия (уточнен в духа на заявеното касационно оплакване – т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС)) – с предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество касаторът се оплаква, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, които уреждат процеса на обсъждане на събраните доказателства, и нарушено право на защита. Претендира разноските по делото.
Ответникът [фирма] (ВиК), ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Въззивното решение е по търговско дело с цена на иска за главница над 20 000 лв., а той е обуславящ спрямо втория иск при квалификацията на чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Подадена е от легитимирана страна. Касатор е ищецът по отхвърлените искове. Срокът по чл. 283 ГПК е спазен. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но първите пет въпроса нямат претендираното значение, а по шестия е изключено основанието от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията са следните:
В обжалваното решение въззивният съд приема, че касаторът извежда качеството си на кредитор по двата иска с твърденията, че ответникът по касация е в неизпълнение на своето задължение с източник чл. 9. 1. от договор № 262/ 19.08.2003 г. – да отчете и да преведе на касатора 50. 13 % от прихода за продажбата на питейна вода на абонатите на територията на В. през 2010 г. Въззивният съд подлага на тълкуване договора при критериите от чл. 20 ЗЗД, като приема, че неговото наименование (за съвместна дейност) не покрива изискванията на чл. 357 – 364 ЗЗД (гражданско дружество), защото със сключването му страните заявяват обща цел, но уговарят насрещни престации с възмезден характер. Въззивният съд обобщава, че договорът е бил сключен в упражняване на предвиденото в чл. 9 З., отчита неговия двустранен характер и обобщава, че по основни характеристики на комплексното правоотношение, очертано от волята на страните, договорът стои най-близко до изработката (чл. 258 – 269 ЗЗД). Това е така, защото касаторът се е задължил да извършва дейности по поддържането, реконструкцията и модернизацията на водопроводната и канализационна мрежа на територията на В., срещу което ответникът по касация се е задължил да му превежда 50. 13 % от приходите от събраните суми за потребената питейна вода на територията на В.. Характеризирал е вземането по иска за главница като най-близко до възнаграждението по договор за изработка (чл. 258 ЗЗД), но го е квалифицирал по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, зачитайки ненаименования характер на договора.
След това въззивният съд е съобразил, че ответникът по касация е със статут на оператор на общински капитал, а чл. 19, ал. 1, т. 4 от Закона за водите (приложима редакция на текста към датата на сключения договор) предвижда да са публична общинска собственост включените в капитала на ВиК водостопански системи и съоръжения на територията на [община]. Въззивният съд е приел също, че с договора ответникът по касация преотстъпва част от своята основна дейност на касатора. Такъв резултат допуска предвиденото в чл. 20 ЗВ (в същата редакция) предвижда, но той е постижим само с договор за концесия. Въззивният съд е добавил, че специалният ред за договор за концесия не е бил спазен, за да обобщи, че договор № 262/ 19.08.2003 г. е нищожен поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). Следователно искове са неоснователни, доколкото се базират на твърдения за неизпълнение на задължения по нищожен договор.
Тези изводи на въззивния съд са достатъчни, за да изключат основанието на претенциите на касатора. Въпреки това в решението е извършено обсъждане и на останалите събрани доказателства, в т. ч. и на заключенията на изслушаните съдебни експертизи. Така въззивният съд е обосновал алтернативни мотиви, че искът за главница е и недоказан, а с това – и искът за законните лихви. Позовал се е на недоказаното количество на потребената питейна вода от абонатите на територията на В. през 2010 г., като е изключил да го установява протокол № 20-Ю/ 05.08.2011 г. на ДКЕВР. Добавил е, че това (недоказано) количество е уговореният механизъм за определяне на съдържанието на вземането на касатора по чл. 9. 1. от договор № 262/ 19.08.2003 г.
Въззивният съд е достигна и до извода, че е длъжен да потвърди първоинстанционното решение, защото с него са разгледани именно предявените искове и то е правилно като резултат. Добавил е, че първата инстанция неправилно е квалифицирала сключения договор като такъв за гражданско дружество, но следва да сподели крайните изводи, че двете вземания не са възниквали. Първо, защото нищожният договор не поражда правни последици, а тази констатация е по възражение, което ответникът по касация въвежда своевременно с писмения отговор на исковата молба. Второ, защото и първата инстанция е приела за недоказано количеството потребена питейна вода на абонатите на територията на В. през 2010 г., което е единствено меродавното за определяне съдържанието на вземането по чл. 9. 1. от договор № 262/ 19.08.2003 г..
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че липсата на материалноправен въпрос по извършеното тълкуване на сключения договор, приложените разпоредби на чл. 19 и чл. 20 ЗВ и изведеното основание за нищожност на договора от чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, е достатъчно да изключи общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Правните изводи на въззивния съд, че нищожният договор не поражда правни последици, са били достатъчни за извода за неоснователност на исковете. Възможността въззивният съд да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, когато тя е приложена неправилно (пропуск на първата инстанция да разгледа възраженията на ответника по касация за нищожност на договора, включително при заявеното основание от чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, възприето от въззивния съд като осъществено), е изрично допусната т. 1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 2013 г. ОСГТК на ВКС. Въззивният съд я упражнява в съответствие с тълкувателния акт. Първите пет процесуалноправни въпроса касаторът обосновава с касационните оплаквания за допуснати грешки при обсъждане на заключенията и събраните доказателства (различни от писмения договор). Такова обсъждане въззивният съд е извършил, но за да развие допълнителни мотиви за недоказаност на част от релевантните факти.
За изключване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед шестия въпрос, повдигнат от касатора, касационният състав намира, че чл. 271 и чл. 269 ГПК допускат възможността (правомощието) въззивната инстанция да приложи правилно материалноправните разпоредби, които първата инстанция е нарушила, и да реши спора по същество. Правната квалификация на разгледаните и отхвърлени от двете инстанции искове е била една и съща, а различните мотиви, при които въззивният съд е отрекъл възникването на заявените вземания, не рефлектира върху правото на защита на касатора (касационното основание, поради което той повдига шестия въпрос). Различните мотиви въззивната инстанция развива по възражение, което ответникът по касация е направил своевременно (с писмения отговор на исковата молба), а нищожността на сключения договор не е констатирана служебно.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават и разноските пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 150/ 11.05.2016 г. по гр. д. № 147/ 2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.