О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
гр. София, 28.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4531 и присъединеното ч. гр. д. № 4530 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
І. Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 633 от 22.05.2017 год. по гр. д. № 3065/2016 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 30.09.2016 год. по гр. д. № 973/2014 год. на Карловския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Х. С. М. и К. А. М. от [населено място], че към датата на одобрение на действащия план на [населено място] със заповед № 265/5.04.94 год. Н. Х. М. и Л. Х. М. са били собственици на празно дворно място с площ 47 кв. м., неправилно заснето като част от УПИ ІІІ-917 в кв. 88 по плана на [населено място], вместо като част от УПИ ІІ-915 в кв. 88 по плана на [населено място], която площ е заключена между т. т. 4, 19, 18, 17, 28, 14, 12, 11, 10, 3 и 4, колорирана в тъмно жълто на скица № 9 към заключението на вещото лице Й. Й., като признава за установено по отношение на Х. С. М. и К. А. М., че е налице грешка в кадастралния и регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 265 от 5.04.1994 год. и вярната имотна граница между УПИ ІІ-915 в кв. 88, собственост на Н. Х. М. и Л. Х. М. и УПИ ІІІ-917 в кв. 88 по плана на [населено място], собственост на Х. С. М. и К. А. М., преминава по т. т. 3, 10, 11 и 12 на скица № 9 към заключението на в. л. Й., вх. № 6100 от 18.06.2015 год., прието в с. з. на 6.07.2015 год., представляващо неразделна част от решението.
Ответникът Х. С. М., чрез пълномощника му адв. М. Г., обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с искане за отмяна на въззивното решение и присъждане на направените разноски по делото.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа изводът на съда за основателност на предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР да противоречи на задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, където е прието, че този иск има за предмет установяване правото на собственост към момента на предявяването му. В случая не е установено на какво основание ищците са станали собственици на спорната площ от 47 кв. м., при установеното от доказателствата обстоятелство, че са отказали да закупят придаваемото се място по плана от 1994 год. Позовава се и на влязлото в сила решение по гр. д. № 1422/96 год., което е задължително за съда съгласно чл. 302 ГПК.
Ответниците по касация, ищци в производството – Л. и Н. М., чрез пълномощника им адв. Д. С., оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване поради липса на формулирани правни въпроси в изложението на касатора. Освен това считат, че въззивният съд се е съобразил с цитираното ТР № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС по въпроса за необходимостта при изясняване на спора за грешка в кадастралната карта да се изследват регулационните промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, и всички други факти, водещи до промяна на границите. Излагат и съображения по неоснователността на жалбата с искане въззивното решение да се потвърди. Претендират присъждане на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК.
К. А. М. не е взела становище по подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като спорът е възникнал по повод твърдяната от ищците допусната грешка в плана на [населено място] от 1994 год. при заснемането на южната граница на собствения им УПИ ІІ-915 в кв. 88, като част от техния имот с площ 47 кв. м. неправилно е заснета в площта на съседния УПИ ІІІ-917, кв. 88, собственост на ответниците.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск, въззивният съд се е позовал на приетите заключения на допуснатите технически експертизи и на събраните писмени и гласни доказателства, установяващи местонахождението на границата между двата имота по предходните планове от 1964 год., 1969 год. и 1975 год. – през подпорния зид /т. т. 3, 10, 11 и 78 на скица № 9 /л. 179 от първоинстанционното производство/, за разлика от тази по плана от 1994 год., в който границата е посочена по различен начин – през поставената в имота на ищците дъсчена ограда – т. т. 4, 19, 18, 35, 28 и 30/. Вследствие на това спорната площ /в тъмно жълт цвят на същата скица/ е включена неправилно в имота на ответниците, тъй като е установено, че по приложената първа регулация за имота на ищците с попълване на кадастъра южната граница минава по изградения подпорен зид, като и двете заключения установяват непротиворечиво това обстоятелство. Не е налице придаваемо се място от имота на ответниците към този на ищците, а възражението на ответниците за наличие на влязло в сила решение по спора за южната граница е прието за неоснователно, тъй като решението е по жалба против заповедта по реда на чл. 138 ЗТСУ /отм./ и не представлява пречка за защита на правото на собственост по общия исков ред в настоящето производство.
Въззивният съд приел и, че придобитото от ответниците по иска право върху идеални части от УПИ ІІІ-917 на основание договор за покупко-продажба с общината не може да се противопостави на установеното въз основа на събраните доказателства право на ищците върху спорната площ от 47 кв. м., заключена между подпорния зид и дъсчената ограда, тъй като общината не е била собственик на спорния имот. Същият е собственост на ищците на основание установените по делото факти по отреждането на парцел в друг квартал за собствения им имот пл. № 840 в кв. 88а, отчужден за прокарване на улица, като отреденият им имот 840 в кв. 88 е нанесен в кадастралния план през 1982 год. по плана от 1975 год. в границите, включващи спорната площ от 47 кв. м. в южната част на границата, представляваща регулационната линия, без да е налице придаваемо се място от съседния имот.
При установените от приетите експертизи данни, обективирани в приложените към тях скици, и преценката им във връзка със свидетелските показания и приетите писмени доказателства съдът е приел, че в плана от 1994 год. е допусната грешка, като спорният имот от 47 кв. м. е заснет неправилно като част от имота на ответниците поради грешка в южната регулационната линия между двата парцела, показана да преминава през поставена в имота на ищците дъсчена ограда вместо през подпорния зид. Този извод на въззивния съд е обоснован от преценката на събраните по делото доказателства за легитимацията на ищците като собственици на спорния имот, представляващ част от отредения им парцел по регулационния план, и на кредитираните заключения на приетите технически експертизи. Спорът относно площта на двата съседни имота е разрешен въз основа на фактите, установени от събраните доказателства за наличие на приложената първа регулация, като преценката на същите не може да обоснове наличие на основание за касационно обжалване на въззивното решение. В изложението си касаторът не е формулирал правни въпроси, нито касационната инстанция може да конкретизира и уточни такива въз основа на съображенията в касационната жалба, упражнявайки правомощието си за това съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Същите представляват по своята същност израз на недоволството на касатора от решението по същество на спора, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да са обусловили решаващия извод на съда. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това доводите на касатора за неправилност на извода за основателност на иска поради процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата относно легитимацията на ищците за собствениците на спорния имот не могат да обосноват наличието на общото основание за допускане на касационното обжалване на решението, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване без да се обсъжда наличието на специфичното основание – противоречие със сочената съдебна практика. Независимо от това следва да се посочи, че не е налице твърдяното противоречие с ТР № 8 от 23.02.2016 год. по т. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС в произнасянето на въззивния съд по въпросите, свързани с релевантността на приложението на регулационния план при спор за констатиране на грешка в кадастралната карта с оглед правилното отразяване на пространствения обхват на правото на собственост, съгласно разясненията в т. 4 на горното тълкувателно решение /напр. относно приложението на пар. 5, ал. 1 ПЗР на ЗКИР, съгласно който регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот, относно приложението на първата регулация, както и относно необходимостта да се изследва положението на имота по предхождащите планове, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях така, че регулационните граници да са трансформирани в имотни/. Установеното по делото неточно отразяване на обема на правото на собственост на ищците в плана е постановено към момента на приключване на съдебното дирене, съгласно дадените в тълкувателното решение разяснения, с оглед обсъждане на релевирания от ответниците довод за придобиване на идеални части от имота на основание покупко-продажба от общината след одобряването на плана, приет за неоснователен като непротивопоставим на правото на ищците.
При липсата на поставен правен въпрос не може да се обсъжда и относимостта на представеното от касатора решение № 159 по гр. д. № 4614/2015 год. І г. о.
С оглед горните съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, при който изход на делото касаторът следва да заплати на ответниците по касация М. разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 500 лв., съгласно представения списък и платежно нареждане.
ІІ. По частната жалба срещу определението от 13.07.2017 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на Л. Х. М. и Н. Х. М. за изменение на въззивното решение в частта за разноските с присъждане допълнително на сумата от 400 лв., представляваща направени от тях разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита във въззивното производство.
Производството е по чл. 274, ал. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.
Частната жалба е в срок, подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна поради следните съображения:
Жалбоподателите Л. Х. М. и Н. Х. М. са съпрузи и имат качеството на въззиваеми в образуваното пред окръжния съд производство по подадените две въззивни жалби на другата страна срещу първоинстанционното решение. За осъществяване на защитата си във въззивното производство всеки от тях е сключил отделен договор с адвокат Д. С., която в качеството им на пълномощник е подала отговор от името на двамата срещу всяка една от подадените въззивни жалби и ги е представлявала в откритото съдебно заседание. За осъществената защита всеки от съпрузите е платил възнаграждение в размер на 400 лв., удостоверено с представените два договора от 24 и от 27.02.2017 год.
С оглед изхода на спора във въззивното производство в полза на М. /първоинстанционното решение, с което искът им е уважен е потвърдено от въззивния съд/ на същите се дължи присъждане на направените в това производство разноски така, както са направени от всеки от тях – заплатеното адвокатско възнаграждение за осъществената от пълномощника защита. Обстоятелството, че са съпрузи, бранещи единното право на собственост върху имот, представляващ съпружеска имуществена общност, не означава, че всеки от тях не може да упълномощи отделен адвокат за защита и съдействие /както и всеки от тях да упълномощи един такъв, както са процедирали в случая/, тъй като всеки от съпрузите има отделно процесуално право да участва в производството.
Затова и при данните за направени разноски в претендирания размер, въззивниците е следвало да понесат заплащането им с оглед изхода на спора във въззивното производство. Възражението на последните за прекомерност на платеното възнаграждение е неоснователно при правната и фактическа сложност на делото, отчетена и от другата страна при договаряне на възнагражденията на пълномощниците им /адв. Г., адв. Т., адв. А./.
Като е отказал да измени въззивното си решение в частта за разноските с присъждане на пълния размер на направените такива от въззиваемите М., въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени и вместо това молбата бъде уважена.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 633 от 22.05.2017 год. по гр. д. № 3065/2016 год. на Пловдивския окръжен съд по подадената от Х. С. М., чрез пълномощника му адв. М. Г. касационна жалба.
Осъжда Х. С. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на Н. Х. М. и Л. Х. М. направените по делото в настоящата инстанция разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
ОТМЕНЯВА определение № 1742 от 13.07.2017 год. по гр. д. № 3065/2016 год. на Пловдивския окръжен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯВА въззивното решение № 633 от 22.05.2017 год. по гр. д. № 3065/2016 год. на Пловдивския окръжен съд в частта за разноските, като осъжда Х. С. М., ЕГН [ЕГН] и К. А. М., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят общо на Н. Х. М. и Л. Х. М. допълнително, извън присъдените с решението разноски, сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща направените от тях разноски по делото във въззивното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: