О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 380
София, 20.06.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1272 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 126 от 03.12.15 г. по в. гр. д. №1306/2015 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № 898 от 26.05.2015 г. по гр.д.№5128/2014г. на Бургаския районен съд, вместо което е прието за установено в отношенията между [фирма] и българската държава, представлявана от областния управител на Бургаска област, по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.653.484.7.5 по КК на [населено място], представляващ апартамент с площ 62,12 кв. м., разположен в сграда с идентификатор 07079.653.484.7, в имот с кадастрален номер 07079.653.484, с адрес: [населено място], к/с „ Меден рудник“, [жилищен адрес] не е собственост на Българската държава.
Въззивният съд е приел, че спорният имот е бил държавна собственост, съгласно акт за държавна собственост от 6852/24.06.1983 г., но след преобразуването на държавното предприятие Н. в търговско дружество с ПМС № 176/05.09.1991г. на МС е настъпила трансформация на държавната собственост в дружествена. Налице е фактическият състав на чл.17а ЗППДОбП /отм./. Фактът на предоставяне на процесния апартамент за стопанисване и управление на ДП Н. се установява от обстоятелството, че жилището е ведомствено, отдавано е под наем на работник в това предприятие от 1983 г. до настоящия момент и фигурира във ведомостите за аналитично отчитане на Д. на [фирма] Б. от м.август 1997г., с дата на въвеждане м. декември 1993г. Жилището не попада в предметния обхват на пар. 7, ал.1, т.5 ЗМСМА от 1991г. Направен е извод, че ищцовото дружество е станало собственик на спорния имот по силата на настъпила трансформация на държавната собственост. Доколкото след този момент ответникът не сочи способ за придобиване на собствеността върху имота, противопоставим на ищеца, то не може да се обоснове извод за съществуващо право на собственост на българската държава върху процесния апартамент, поради което предявеният отрицателен установителен иск е уважен.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника българската държава, представлявана от областния управител на Бургаска област, по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Жалбоподателят поддържа, че изводът на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл.17а ЗППДОП /отм./ е неправилен. На първо място – липсвали доказателства процесният имот да е предоставен за стопанисване и управление на дружеството и да е включен в акта за преобразуването му. Счита за превратно тълкуването на отразеното в представения акт за държавна собственост. В него било записано, че посочените апартаменти са разпределени по ведомства, от което не следвало, че на тези ведомства е предоставено правото на стопанисване и управление. Същевременно изрично било отбелязано, че апартаментите са предадени за стопанисване на СП „Жилфонд“ с протокол от 18.01.1983 г. Не са ангажирани доказателства процесният имот да се е намирал в патримониума на държавното предприятие „Н.”. Напротив, същият липсвал в изготвения преди приватизацията му анализ, както и в протокол от 09.12.1993г., с който „Общински имоти“ – Б. предава на [фирма] ведомствен жилищен фонд. Не е представен и Акт за преобразуване на държавното предприятие, в който имотът да е посочен, макар да е отразен в баланса на дружеството през 2011г.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Кога е налице включване в активите на дружеството на недвижимо имущество като негова собственост и какви доказателства е необходимо и достатъчно да бъдат представени, за да се приеме, че това имущество е било част от капитала на дружеството и то е станало собственик вследствие на приватизацията?
2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като в мотивите на решението да се изложат съображения относно това кои от установените факти, с приетите по делото доказателства, са от значение за него и какви са правните изводи, които съдът прави въз основа на тях?
По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 217 от 06.11.2013г. по гр.д.№627/12г. на ВКС, I ГО; решение №96 от 06.07.2010г. по д. №886/2009г. на ВКС, I ТО, решение №432 от 18.03.2013г. по гр.д.№ 90/2012г. на I ГО, решение № 33 от 29.07.2013г. по гр.д.№ 401/2012г. на I ГО, решение № 263 от 19.07.2010г. по гр.д.№ 1157/2009г. на I ГО. Противоречие на въззивното решение по втория въпрос са обосновава с решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/08г. на ВКС, I ГО; решение № 149 от 03.07.2012г. по гр. д.№ 1084/2011г. на ВКС, III ГО и решение № 3 от 22.07.2013г. по гр.д.№ 534/2012г. на IV ГО.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Не се установява противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по първия въпрос. В съответствие с т.2Г на Тълкувателно решение №4/14.03.2016 г. по т. д. 4/2014 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е приел, че фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл.17а от ЗППДОбП (отм.), не включва извършването на действия като „осчетоводяване” и „заприходяване в баланса” на преобразуваното дружество, в зависимост от които да настъпи вещно-транслативният ефект на този придобивен способ. Обосновал е, че тези отбелязвания може да имат само непряко доказателствено значение за доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие. Осъществяването му може да бъде доказано както чрез преки доказателства, така и с непреки, както е в настоящия случай. Тълкувателното решение отстранява противоречието в практиката на ВКС по прилагането на чл.17а ЗППДОбП /отм./, затова при разрешаване на спора по настоящото дело следва да се изхожда от него, а не от посочените от жалбоподателя решения на ВКС. Действително, в А. от 1983 г. е отбелязано, че всички изброени в него ведомствени апартаменти, включително и процесният, определен за ДП Н., са предадени за стопанисване на СП „Жилфонд” с протокол от 18.01.1983 г. Това отбелязване обаче не е достатъчно, за да се приеме, че апартаментът не е бил включен в капитала на [фирма]. Налице е последващо решение на Общински съвет Б. от 19.01.1993г., въз основа на което с протокол от 09.12.1993 г. комисия от представители на общината е взела решение за връщане на ведомствения жилищен фонд на Н. Б. АД. Решението касае целия ведомствен жилищен фонд на бившето държавно предприятие, който до този момент е стопанисван от ИМ „Жилфонд”. Пропускът на комисията да включи процесния апартамент в списъка към въпросното решение не може да се тълкува като израз на воля само той да остане за стопанисване от ИМ „Жилфонд”, тъй като това държавно предприятие е закрито с решението на общинския съвет от 19.01.1993 г. Именно от м. декември 1993 г., след описания по-горе протокол, апартаментът е включен в Д. на [фирма], видно от представената по делото ведомост от 1997г. Във въпросната ведомост има извършена поправка в индивидуализиращ белег на апартамента – вместо първоначалното отбелязване ет.1 е вписано ет.2. Тази поправка обаче следва да се свърже с другите данни по делото, от които става ясно, че отбелязването касае именно процесния апартамент. В същата ведомост срещу въпросния апартамент е вписано името на наемателя П. Й., който е наемател на Н. Б. за този апартамент от 1983 г., видно от представената по делото молба за закупуване, изхождаща от същото лице, както и от двата договора за наем от 2003 и 2010 г. И на последно място – след включването на апартамента в Д. на [фирма] Б. е взето решение №66 от 16.08.1994 г. на Министерския съвет, с което на основание чл.10, ал.1 ПРУПСДП /отм./ и след извършена преоценка на дълготрайните материални активи на дружеството е увеличен неговия капитал. Всички тези доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност, водят до извод, който е направен и от въззивния съд, че е налице основанието на чл.17а ЗППДОбП /отм./ по отношение на процесния апартамент. Този извод е в съответствие с т.2Г на Тълкувателно решение №4/14.03.2016 г. по т. д. 4/2014 г. на ОСГК на ВКС. По втория въпрос също не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд, в изпълнение на вмененото му в процесуалния закон задължение, е обсъдил всички представени доказателствата /включително и посочените от касатора/ поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като е изследвал доказателствената им стойност относно съдържащата се в тях информация за правнорелевантните факти. Поставеният от касатора въпрос по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение – чл. 281, т.3 ГПК, което не е предмет на преценка във вазата по допускане на решението до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото, на жалбоподателя следва да бъде присъдено юсконсултско възнаграждение в размер на 1640 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №126 от 03.12.2015 г. по в. гр. д. № 1306/15 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА българската държава, представлявана от областния управител на Бургаска област, по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на [фирма] юрисконсултско възнаграждение в размер на 1640лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: