О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
С., 15.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 764 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищцата Р. А., гражданска на Република Л. против Решение № 256 от 10.11.2016г. по в.т.д.№ 461/2016г. на Апелативен съд В., с което е потвърдено решението по т.д. №1068/2015г. на Варненския ОС. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.163,ал.3 ЗУТ – за осъждането на дружеството да заплати сумата 55 000лв.- стойност на необходимите разходи за труд и материали за извършване на строително монтажни дейности за отстраняване на недостатъците на извършено от ответника строителство в апартамент Г-20 от сграда в комплекс „И. -1” в кв. З. пясъци, собственост на ищцата.
С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно поради нарушение на материалния закон и постановяване на друго за уважаване на иска. Твърдението е, че незаконосъобразно апелативният съд е преценил, че гаранционният срок по чл.20,ал.4,т.3 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, издадена на основание чл.160,ал.3 ЗУТ, е преклузивен и погасява субективното право на иск за изпълнение на гаранционното задължение. Според касатора този срок е такъв само в хипотезата, в която не е възникнал дефект в гаранционния срок или строителят не е уведомен за проявлението на такъв. Акцентира се на обстоятелството, че ответното дружество е уведомено на 06.07.2010г. в рамките на гаранционния срок /течащ от 11.06.2007г. – датата на въвеждане на обекта в експлоатация/ за появилите се недостатъци от пробив в хидроизолацията и е било поканено да ги отстрани. Според касатора с тази покана гаранционният срок по чл.20,ал.4,т.3 от Наредбата е спазен и е ирелевантна датата на подаването на исковата молба.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ За възникване на гаранционното задължение на строителя за появили се в гаранционните срокове недостатъци, респективно – за преклудиране правата на възложителя по гаранциите, релевантно е предявяването на иск срещу възложителя в рамките на гаранционния срок или уведомяването му за съществуването на недостатъци, извършено в гаранционния срок.; 2/ С изтичането на гаранционния срок прекратява ли се субективното право на иск на собственика да претендира от строителя отстраняване на недостатъците или заплащане на стойността на ремонтните работи за отстраняването им, ако строителят е уведомен за дефектите в гаранционния срок, но е бездействал; 3/ Кога възниква и кога се погасява субективното право на иск на възложителя за заплащане от строителя на обезщетение за стойността на ремонтните работи, необходими за отстраняване на дефекти, възникнали в гаранционните срокове. По трите въпроса поддържаната допълнителна предпоставка е т.1 на чл.280 ГПК като се твърди, че обжалваното решение противоречи на Решение № 114 по т.д.№ 1075/2011г. на ІІ т.о. на ВКС. 4/ Погасява ли се задължението за отстраняване на недостатъците от продавача с изтичането на гаранционния срок като твърдението е, че апелативният съд е допуснал смесване на законовата с гаранционната отговорност и не е съобразил даденото с ТР № 88/28.02.1984г. на ОСГК на ВС разграничение на двата вида отговорност. Без да се поставя въпрос в пункт 5/ на изложението се твърди, че въззивното решение противоречи на разясненията, дадени в ТР №54/86г. по гр.д.№ 21/86 на ОСГК на ВС, съгласно което не бива нормите да се тълкуват стеснително във вреда на пострадалия и в полза на виновния причинител на вредите, и че е недопустимо наличието на едно право да прави невъзможно осъществяването на друго. При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: От кой момент започва да тече погасителната давност на правото на собственика по чл.160,ал.3-5 ЗУТ във вр. с Наредба № 2/2003г., в случай на извършено уведомяване за проявление на дефект, направено в гаранционния срок и бездействие на строителя или неизпълнение на гаранционното задължение в гаранционния срок. С изтичането на гаранционния срок, настъпва ли преклузия на правото на иск на възложителя срещу строителя за неизпълнение на гаранционно задължение, когато уведомлението за проявилите се дефекти е направено в рамките на гаранционния срок и изпълнителят не е отстранил дефекта до изтичането на гаранционния срок. Съвпадат ли гаранционните срокове по Наредба № 2/2003г. с давностния срок за погасяване на правото на иск за обезщетение на възложителя в случай на възникнала, но неизпълнена в гаранционните срокове отговорност; Преклузивен за погасяване на субективното право на иска на собственика/възложителя на обект, или давностен за погасяване отговорността на строителя за проявили се дефекти, е гаранционният срок по Наредба № 2/2003г.
В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Въззивната инстанция е констатирала безспорните по делото факти – че ищцата е собственик на апартамент Г-20 от сграда в комплекс „И.-1” в комплекс З. пясъци, който е закупила от ответното дружество през 2008г., а сградата е била въведена в експлоатация на 11.06.2007г.; че на 06.07.2010г. е уведомила продавача, който е и строител на сградата, за констатирани дефекти от течове и е поискала отстраняването им, което задължение не е било изпълнено, и че исковата молба е подадена на 29.06.2015г. Позовавайки се на ТР № 88 от 28.02.1984г. на ОСГК на ВС е посочила, че задължението на продавача за отстраняване на недостатъците се погасява с изтичането на гаранционния срок. Мотивирала е, че гаранционните срокове по чл.160,ал.3-5 ЗУТ във вр. с чл.20 от Наредба № 2/2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минималните гаранционни срокове за изпълнени СМР, съоръжения и строителни обекти, са типични пример на преклузивни срокове с характерните им белези, отличаващи ги от давностните срокове /установени са с нормативен, административен акт или с договор; започват да текат от момента на възникване на субективното право, а не от пораждане на правото на иск; не предпоставят поначало нарушение на субективното право; текат по отношение на всички; не могат да бъдат спирани или прекъсвани; прилагат се служебно; водят до прекратяване на субективното право; след изтичането им е недопустим отказ от тях и превръщат изпълнението в недължимо платено/. За релевантно е прието проявлението на недостатъците и предявяването на иска в рамките на гаранционния срок, а не уведомяването на строителя на съществуването им, тъй като правното действие на преклузивния срок настъпва автоматично с изтичането на срока и се състои в прекратяване на субективното право и на съответстващото му правно задължение. По тези съображения е прието, че в процесния случай петгодишният гаранционен срок е започнал да тече от датата на въвеждането на обекта в експлоатация, както посочва изрично разпоредбата на чл.160,ал.3 ЗУТ и чл.20,ал.3 от Наредбата, и е изтекъл на 11.07.2012г. и с изтичането му е прекратено субективното притезателно право на ищцата да претендира от строителя отстраняване на недостатъците, съответно да иска заплащане на стойността за поправянето им.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Отговор на поставените от касатора въпроси се съдържа в т.2 на ТР № 54 от 23.06.1986г. по гр.д.№ 21/86г. на ОСГК на ВС- „исковете за недостатъци на вещта по чл.195 ЗЗД се погасяват…, а при гаранционната отговорност – в уговорения или нормативно определения срок. В конкретният спор в договора между страните не е определен гаранционен срок, поради което е приложим нормативният – съответният минимален гаранционен срок по чл.20 от Наредба № 2/2003г., който по изричната разпоредба на ЗУТ и Наредбата, тече от въвеждането на сградата в експлоатация. Изводите в обжалваното решение са съобразени с тази практика на съдилищата.
Правните аргументи на въззивната инстанция, че гаранционният срок, в който строителят /чл.163,ал.1 ЗУТ/ носи отговорност за строителните и монтажни работи е преклузивен, прекратителен материалноправен срок, съответстват на разрешението в ТР № 88 от 28.02.1984г. на ОСГК на ВКС –
„с изтичането на гаранционния срок се погасява задължението за отстраняване на недостатъците от продавача” като терминът „продавач” е използван предвид поставения пред Общото събрание на ВС въпрос за гаранционната отговорност на продавача, който същевременно носи и отговорност по чл.193 ЗЗД. Даденото в ТР разрешение е приложимо и в хипотезата на гаранционната отговорност на строителя, поради което не е налице твърдяното от касатора смесване на гаранционната отговорност и общата отговорност за недостатъци и несъобразяване на изводите на апелативния съд с цитираното тълкувателно решение. От дадения в него отговор произтича и изводът, че с изтичането на гаранционния срок е прекратено /погасено/ и насрещното вземане на възложителя, субективното му материално право да търси реализиране на гаранционната отговорност на строителя. В обжалваното решение ясно е разграничено, че гаранционните срокове като преклузивни се отличават от сроковете за отговорност за недостатъци /чл.197 ЗЗД/, които са давностни.
Отсъства твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с решението по т.д.№ 1075/2011г. на ІІ т.о. на ВКС. С него даденото разрешение е, че за разлика от общата отговорност за недостатъци, при гаранционната отговорност не съществува задължение за незабавно уведомяване за отриването на недостатъка; неуведомяването веднага след откриването му не води до преклудиране на правата, а релевантно е всяко уведомяване в рамките на гаранционния срок. Предмет на произнасяне от касационната инстанция не е бил въпросът за срока, в който следва искът за реализиране на гаранционната отговорност да бъде предявен.
Необосновано е наличието на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК, приложното поле на която, при наличие на непротиворечива практика по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК, за която не се твърди, че следва да бъде предоляна, изоставена или осъвременена, е изключено.
На насрещната следва да бъде присъдено възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба в размер на юрисконсултското, определено по реда на чл.78,ал.8 ГПК във вр. Наредбата за заплащането на правната помощ – 150 лв.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 256 от 10.11.2016г. по в.т.д.№ 461/2016г. на Апелативен съд В..
Осъжда Р. А. да заплати на З. п.”АД, [населено място] сумата 150лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: