1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 387
гр. София, 11.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 1003 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител гл. юрк. Д. З. и ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. А. В. срещу определение № 3946 от 25.11.2016г. по ч. гр. дело № 5000/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав.
Частният жалбоподател – ищец [фирма] обжалва въззивното определение в частта, с която се отменя определение № 3337 от 17.06.2016г. по гр. дело № 96/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 14 състав, с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено постановеното по същото дело решение № 1002 от 19.06.2015г., имащо характер на определение в частта за прекратяване на производството за сумата 20 383,43 лв., с което ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното производство за разликата над сумата 391,11 лв. до присъдения размер 1 228,12 лв., и се отхвърля молбата на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски за заповедното производство за сумата над 391,11 лв. Прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че към момента на издаване на заповедта за изпълнение се е дължал пълният размер на направените разноски в заповедното производство, равняващ се на 1 228,12 лв.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС/ и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: относно процесуалното задължение на исковия съд да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба на ищеца.
Ответникът [фирма], [населено място] обжалва въззивното определение в частта, с която се потвърждава определение № 3337 от 17.06.2016г. по гр. дело № 96/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 14 състав, с което частният жалбоподател е осъден да заплати на [фирма] разноски в заповедното производство за разликата над 262,93 лв. до 391,11 лв. Прави оплакване за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излага съображения, че при отхвърляне на иска поради плащане от ответника в хода на делото, ищецът не може да бъде поставен в по – благоприятно положение по отношение на разноските, отколкото при уважаване на иска, с оглед на което присъдените разноски следва да бъдат в размер 262,93 лв.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател – ответник релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по процесуалноправния въпрос: „Когато производството по предявен иск по чл. 422 ГПК е прекратено в една част като недопустимо, а в останалата част искът е отхвърлен поради изпълнение на задължението на ответника в хода на делото, следва ли на ищеца да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част на иска или следва да му се присъдят разноски в по – голям размер?”. Позовава се на т. 1 от Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956г. по гр. дело № 112/1956г. на ОСГК на ВС.
Ищецът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител гл. юрк. Д. З. оспорва частната касационна жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Излага съображение, че в хипотезата на отхвърлен иск поради извършено след предявяването му плащане от ответника, последният не се освобождава от отговорност за разноски, доколкото завеждането на делото и извършването на разноски от ищеца се дължи изцяло на неговото поведение, свързано с отричането на претендираното вземане или с отказ същото да бъде изпълнено доброволно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:
Частните касационни жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни в предвидения едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение, е необходимо въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частните жалбоподатели твърдения и доводи относно критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от частните жалбоподатели процесуалноправни въпроси са относими, тъй като са от значение за делото и са подготвили формирането на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция.
По частната касационна жалба на [фирма], [населено място]:
За да отмени като неправилно определението на Софийски градски съд в частта, с която по реда на чл. 248 ГПК е допълнено постановеното първоинстанционно решение, и да отхвърли подадената от ищеца [фирма] молба за присъждане на разноски в заповедното производство за сумата над 391,11 лв. до 1 228,12 лв., въззивната инстанция е приела, че за да е основателна претенцията по чл. 78 ГПК за присъждане в исковото производство на направените в заповедното производство разноски, то първоинстанционният съд е следвало да се произнесе с решение относно съществуването или несъществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Позовавайки се на т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че в хипотезата на прекратено исково производство по чл. 422 ГПК поради влязла в сила заповед за изпълнение исковият съд не е компетентен да се произнесе по съществуването на вземането и по присъдените от заповедния съд разноски, като изпълнителното основание е самата заповед, въз основа на която се издава изпълнителен лист, включително и за разноските в заповедното производство. Констатирал е, че само когато е подадено в срок възражение по чл. 414 ГПК и е образувано исково производство по реда на чл. 422 ГПК отпада изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта за разноските, като с решението по установителния иск съдът се произнася и по дължимостта на разноските в заповедното производство.
Д. на частния жалбоподател, че въззивният съд се е произнесъл по релевантен процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е неоснователен. Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК, а представляват законна последица от уважаването, респ. отхвърлянето на иска, което предпоставя правомощието на съда в исковото производство да разпредели отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение. Изпълнителната сила на заповедта за незабавно изпълнение в частта за разноските отпада, ако вземането е оспорено чрез възражение по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК. С решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. Ако не е подадено възражение срещу заповедта или възражението е само за част от присъдената сума, то заповедта в съответната част, включително в съответната част за присъдените в заповедното производство разноски представлява изпълнително основание, въз основа на което се издава изпълнителен лист. В този случай изпълнителната сила на заповедта за съответните разноски не е отпаднала. При прекратено исково производство по чл. 422 ГПК поради това, че заповедта за изпълнение е стабилизирана поради неподаване на възражение, съдът в исковото производство не следва да се произнася по отношение на разноските в заповедното производство.
Ако пред съда в заповедното производство е подадена частна жалба по реда на чл. 413 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, същата не се администрира до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. При подадено възражение и образувано исково производство по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, респ. чл. 422 ГПК, администрирането и разглеждането на частната жалба е обусловено от решението по установителния иск. Ако производството по установителния иск приключи с влязло в сила решение, частната жалба е без предмет и следва да се върне поради произнасянето от съда в исковото производство по разноските, направени по издаване на заповедта за изпълнение. Ако производството по установителния иск приключи с определение за прекратяване на делото и обезсилване на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист, частната жалба по чл. 413 ГПК следва да се върне. Частната жалба се администрира, както и се разглежда от въззивния съд, ако производството по установителния иск приключи с определение за прекратяване на производството по установителния иск, но в хипотези, при които заповедта за изпълнение влиза в сила, като например: ако съдът в исковото производство приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила и при одобрена съдебна спогодба, ако страните не са уредили със спогодбата отговорността за разноските. Частната жалба се администрира, както и се разглежда от въззивния съд и ако в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е подадено възражение и при оттегляне на възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. В посочените случаи изпълнителният лист за разноските се издава от съда в заповедното производство съобразно с влязлото в сила определение на въззивния съд по частната жалба.
В настоящия случай производството е прекратено за сумата 20 383,43 лв. поради това, че в посочената част не е подадено възражение срещу заповедта за изпълнение. За останалата част от присъдените със заповедта разноски /над 111,06 лв. до 518,72 лв., т. е. за сумата 407,67 лв. – държавна такса; над 280,05 лв. до 709,40 лв., т. е. за сумата 429,35 лв. – юрисконсултско възнаграждение/ заповедта е влязла в сила, предвид подаденото от длъжника възражение само за част от претенцията и липсата на частна жалба от длъжника срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските. Предвид изложените съображения при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил разясненията, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поради наличие на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос, която не се нуждае от промяна, не е изпълнен и критерият на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед на изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която е отменено първоинстанционното определение и е отхвърлена молбата на ищеца по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски за заповедното производство за разликата над 391,11 лв. до 1 228,12 лв.
По частната касационна жалба на [фирма] [населено място]:
За да потвърди определението на Софийски градски съд в частта, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма] разноски в исковото производство в размер 391,11 лв. /111,06 лв. държавна такса и 280,05 лв. юрисконсултско възнаграждение/, въззивната инстанция е споделила съображенията на първоинстанционния съд, че с извънпроцесуалното си поведение /плащане в хода на делото/ ответното дружество е станало причина за предявяване на иска, поради което е приел, че дължи направените от ищеца разноски, независимо от отхвърлянето на установителния иск за сумата 5 552,76 лв.
Неснователен е доводът на частния жалбоподател, че поставеният процесуалноправен въпрос се решава противоречиво от съдилищата. Отговорността за разноските в производството по чл. 422 ГПК е обусловена от изхода на спора и се разпределя съобразно общите правила на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Съгласно трайната съдебна практика, когато ответникът е дал повод за предявяване на иска и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск, т.е. релевантно за правото на ищеца на разноски е поведението на ответника и причината, поради която искът е бил предявен /определение № 277 от 14.05.2014г. по ч. гр. д. № 2432/2014г. на ВКС, ГК, I г. о./. По смисъла на постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 725 от 17.11.2014г. по ч. т. дело № 3322/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., ответникът по иск по чл. 422 ГПК дава повод за завеждане на делото с подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, тъй като възражението препятства влизането на заповедта в сила; при липса на подадено от ответника възражение заповедта би се стабилизирала и ищецът би получил изпълнение по заповедта. В настоящия случай, при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, като независимо от отхвърлянето на иска за сумата 5 552,76 лв., е приел наличие на право на ищеца да получи направените в исковото производство разноски, тъй като ответникът е дал повод за завеждане на иска по реда на чл. 422 ГПК, неизвършвайки плащания за погасяване на дълга към датата на падежа, момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и оспорвайки заповедта за изпълнение с възражение по чл. 414 ГПК.
Не е налице твърдяното противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956г. по гр. дело № 112/1956г. на ОСГК на ВС. Същото е неотносимо към настоящия спор, тъй като разглежда хипотезата на иск, уважен само за една част, а за останалата отхвърлен, докато в настоящия случай предявеният установителен иск е недопустим в частта за сумата 20 383,43 лв. поради влизане в сила на заповедта за изпълнение в посочената част предвид възражението по чл. 414 ГПК за сумата над 20 383,43 лв., а за сумата в размер 5 552,76 лв. е отхвърлен като неоснователен по аргументи, че ответникът е платил в хода на исковото производство.
Поради изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение и ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в исковото производство в размер 391,11 лв.
С оглед изхода на спора, на страните не се дължи присъждане на разноски.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3946 от 25.11.2016г. по ч. гр. дело № 5000/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.