О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 393
гр. София, 02.11.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 60055 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на З. С., чрез адвокат Г. Ч. от САК, срещу решение № 362 от 25.02.2016 год. по гр. д. № 3831/2015 год. на Софийският апелативен съд, с което е
– отменено решението от 2.07.2015 год. по гр. д. № 191/2008 год. на Софийски градски съд в частта, в която ЗАД [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на З. С., гражданин на Република С., на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ застрахователно обезщетение за търпени неимуществени вреди в размер на 160 000 евро, със законната лихва от предявяването на иска на 21.08.2008 год. до окончателното плащане, обезщетение за имуществени вреди в размер на 25 685 евро, със законната лихва от същата дата до окончателното плащане, както и разноски по компенсация в размер на 150 лв. и вместо това е постановил друго, с което отхвърлил исковете на З. С. срещу ЗАД [фирма], [населено място] за горните обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от настъпило на 9.02.2004 год. влошаване на състоянието му вследствие претърпяното на 23.07 2001 год. пътно-транспортно произшествие, причинено от виновния водач на лек автомобил м. „Опел Вектра” с рег. № … И. Я., ведно със законната лихва от предявяването им, като неоснователни.
– потвърдено горното първоинстанционно решение в останалата отхвърлителна част.
– осъден З. С. да заплати направените от ответника разноски по делото в двете инстанции.
Касаторът поддържа доводи за неправилност на въззивното решение с искане за отмяната му и вместо това исковете бъдат уважени изцяло, с присъждане на законната лихва върху претендираните обезщетения, считано от датата на ексцеса, както и направените разноски за всички съдебни инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставен е въпросът за пасивната легитимация на ответното дружество по предявените срещу него искове за обезщетяване на настъпили вследствие влошаване на здравословното състояние на ищеца, причинено от ПТП на територията на България от застрахован при чужд застраховател водач на МПС, с чужда регистрация, притежаващ сертификат „зелена карта”, който въпрос според касатора е обусловен от въпроса за правоприемството между ответното дружество и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/, съгласно неговия устав. Позовава се на противоречие в произнасянето на въззивния съд по този въпрос с ППВС № 7/78 год., т. 2 и т. 2 Б, съгласно което [фирма] е представител на чуждестранните застрахователи, участващи в системите „зелена карта” и „синя карта”, седалището на които е в чужбина. Касаторът е поставил и въпроса за приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на размера обезщетението за неимуществени вреди, като се позовава на противоречие с ППВС № 4/68 год., т. 11.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се обосновава с противоречиво решаване в практиката на въпроса чия е отговорността в подобни случаи – на застрахователя или на НББАЗ, като се представят решение № 4212 по гр. д. № 3228/14 год. на СГС и решение по гр. д. № 9076/11 год. на СРС.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът обосновава с формулиране на въпроси, относими към критериите за справедливост при определяне размера на обезщетението, и включват ли се в същите промените в законодателството и в обществено–икономическите и социални условия, приложението на правните норми за в бъдеще, тълкуване на същите съгласно чл. 14, ал. 1 ЗНА в контекста на приложението на Закона за застраховането от 1996 год., отменен с Кодекса за застраховане от 2006 год. /сега отменен/. Поставени са въпроси относно правилността и законосъобразността на обжалваното въззивно решение при изложените от касатора съображения за нарушаване на ЗНА, цитираните нормативни актове, устава на НББАЗ и за значението на правопораждащия юридически факт – настъпилото на 23.07.2001 год. ПТП.
Представени са и решения на ВКС по въпросите относно действието на закона във времето /Р № 1059 от 9.10.08 год. по гр. д. № 4687/07 год. ІІ г.о., Р № 95 от 17.06.13 год. по гр. д. № 1387/12 год. ІІІ г.о. и Р № 427 от 6.01.14 год. по гр. д. № 1202/13 год. ІV г. о./.
Ответникът ЗАД [фирма], [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт Ат. И., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението поради липса на поставени релевантни правни въпроси, както и оспорва жалбата като неоснователна, по съображенията в представения отговор.
Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в срока по чл. 283 ГПК и отговаряща на изискванията по чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящият съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да отхвърли предявените искове срещу ответното дружество, частично отменяйки и частично потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че приложимият закон към твърдяната дата на влошаването на здравословното състояние на ищеца /9.02.2004 год./, вследствие на което са настъпили претендираните вреди, е Законът за застраховането /ЗЗ/ от 1996 год. /отменен с Кодекса за застраховането /КЗ/ от 2005 год. /отм./. Увреждането вследствие на ПТП, причинено от застрахован водач със застраховка „Зелена карта”, издадена от чуждестранен застраховател, е настъпило на 23.07.2001 год. на територията на Република България, които твърдения обосновават претенциите на ищеца против ответното дружество като Национално бюро в България по смисъла на Унифицираното споразумение между бюрата „Зелена карта” и за причинените му от влошаване на състоянието през 2004 год. вреди. Към този момент съгласно чл. 82, ал. 2 ЗЗ /отм./ застрахователите, които предлагат застраховка „ГО” по чл. 77, ал. 1, т. 1 учредяват НББАЗ, което е ЮЛ със седалище [населено място]. Същото е вписано в регистъра на ЮЛНЦ с решение от 2.12.2002 год. по ф. д. № 11830/2001 год. СГС и от този момент единствено това бюро извършва дейностите по чл. 82, ал 2 с.з.
Към момента на предявяването на исковете – 21.01.2008 год. в сила е Кодексът за застраховането от 2005 год. /също отменен/, който потвърждава статута на НББАЗ – чл. 282, ал. 1 и качеството му на представително Национално бюро за РБ по смисъла на Вътрешните правила между бюрата, като участва и съдейства за функционирането на системата „Зелена карта” и задължителната застраховка „ГО” на автомобилистите в държавите-членки – ал. 2. Същото действа и като компенсаторен орган в предвидените в чл. 284 КЗ /отм./ случаи. Проявените при действието на отменения ЗЗ вреди /2004 год./ са заявени за обезщетяване чрез предявяване на исковете при действието на КЗ /отм./, в сила от 2006 год., срещу ЗПАД [фирма], в качеството му на Национално бюро по споразумението „Зелена карта”, каквото качество ответникът не е имал към нито една от двете дати, поради което и не е пасивно легитимиран да отговаря за обезщетяване на претендираните от ищеца неимуществени и имуществени вреди от влошаване на здравословното му състояние. Релевантният момент за възникване на правото за обезвреда на вреди при ексцес е моментът на проявлението им, /според твърденията на ищеца през 2004 год./, към който момент ответното дружество не притежава материалноправната легитимация да отговаря по исковете, каквато притежава учреденото през 2002 год. НББАЗ.
Изложените съображения на въззивния съд за неоснователността на исковете срещу ответното дружество поради липса на материалноправна легитимация, обосновават извод за проверка на допустимостта на обжалваното въззивно решение, с оглед служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, включително и във фазата на допускане на касационното обжалване. Съгласно задължителните указания в ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, което в настоящия случай е обосновано от вероятността то да е постановено по нередовна искова молба и осъществяване правомощията на въззивния съд в тази връзка, съгласно т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 год. по гр. д. №1/2001 год. на ОСГК на ВКС. Изводът за това се обосновава със съществуващо противоречие между обстоятелствената й част, съдържаща твърдения на ищеца, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, посочено в същата като Национално бюро в България по смисъла на Унифицираното споразумение между бюрата по сертификат „Зелена карта” за причинените му от влошаване на състоянието през 2004 год. вреди и петитум, насочен срещу друго лице, което няма това качество, но същевременно се поддържат твърдения то да е представител на чуждестранния застраховател, респ. такива за правоприемство. С оглед задължението на въззивния съд да постанови допустим съдебен акт по съществото на спора, чийто предмет се очертава с исковата молба, то с оглед евентуалната нередовност на същата се налага извършване на преценка за допустимостта на обжалваното въззивно решение, което следва да се допусне до касационно обжалване на това основание. Поради това и не се налага обсъждане на останалите релевирани от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, част от които се поддържат по неотносими към изхода на спора правни въпроси.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 362 от 25.02.2016 год. по гр. д. № 3831/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд по подадената от З. С., чрез адв. Г. Ч., САК, касационна жалба.
Касаторът е освободен от внасяне на държавна такса, съгласно чл. 63, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./.
Делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: