О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
гр. София, 03.07.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми декември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. д. № 6638 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 2567 от 16.06.2015 г., подадена от [фирма], чрез процесуални представители адвокат К. Б., адвокат М. Е. и адвокат Г. Ч., която е насочена против решение № 173 от 07.05.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 95/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място].
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на исковете. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК. Със становище вх.№ 10685 от 28.11.2014 г. допълва оплакванията си, като се позовава и на отменителното основание по чл.281, т.2 ГПК.
Ответникът по касация А. С. Е. чрез адвокат Б. П. и адвокат Н. Д. от АК – С. е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 – чл.273 ГПК, окръжният съд е потвърдил решение № 97 от 24.07.2013 г. и поправящото го решение № 8 от 16.01.2014 г. – и двете постановени по гр.д.№ 359/2012 г. на Районен съд – Златоград, с които е признато за установено по отношение на [фирма] – гр. М., че А. С. Е. е собственик на застроено и незастроено място, с площ 1 021 кв.м, представляващо УПИ II-2419 по ЗРП на [населено място], одобрен със Заповед № РД-221 от 16.02.1982 г. на Председателя на ОНС С., изменен и допълнен със Заповед № 704 от 23.12.2003 г. на Кмета на [община], при посочени в диспозитива граници на УПИ, идентичен с част от ПИ с идентификатор 31111.36.315 по КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-75 от 15.07.2008 г. на Изпълнителният директор на АГКК – [населено място], ведно с построените и придобити в собственост по реда на приращението – чл.92 ЗС – „Мобилна газ-станция за зареждане на автомобили”,сграда № 1 с идентификатор 31111.36.315.1 (едноетажна, със застроена площ 33 кв.м.) и „Пълначно за газови бутилки” – сграда № 2 с идентификатор 31111.36.315.2, с площ 8 кв.м., като [фирма] е осъден да предаде на А. С. Е. така описания имот. Отхвърлен е насрещният иск, предявен от [фирма] срещу А. С. Е. за заплащането на сумата 24 900 лева, представляваща частичната стойност на извършените подобрения върху имот с планоснимачен номер 2419, кв.149 по плана на [населено място] – като погасен по давност и недопустим, както и е отхвърлено заявеното от [фирма] срещу А. С. Е. възражение за задържане на имотите на основание чл.74, ал.2 вр.чл.72, ал.3 ЗС – като неоснователно и недоказано.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че по силата на договор за дарение от 1997 г. А. С. Е. е придобил собствеността върху имот пл.№ 2419, кв.149, с площ от 1 747 кв.м. по плана на [населено място]. Сегашният ПИ с идентификатор 31111.36.315 по КК на [населено място] е идентичен по местоположение с ПИ № 2419, и за него са отредени УПИ ІІ-2419 – за мобилна газстанция и УПИ ІІІ-2419 – за автомивка. С оформен на 16.10.2001 г. нотариален акт А. С. Е. продал на [фирма] дареното му през 1997 г. дворно място с площ от 1 747 кв.м. при цена 8 735 лв. На 13.04.2005 г. А. С. Е. предявил иск по чл.87, ал.3 ЗЗД против дружеството – купувач за разваляне на договора за продажба поради неплащане на цената. Образувано било гр.д.№ 66/2005 г. по описа на Районен съд – Златоград, в рамките на което на 18.05.2005 г. бил предявен и приет за съвместно разглеждане насрещен иск на дружеството против А. С. Е. за заплащане на 9 900 лв. – частичната стойност на извършени подобрения в имота, които са на обща стойност 616 298,82 лв. С влязлото в сила на 16.07.2009 г. решение договорът бил развален, както и бил уважен насрещният иск за заплащане на 9 900 лв. – частична стойност на подобренията, представляващи мобилна газстанция и пълначно за газови бутилки. На 18.03.2010 г. бил предявен иск от А. С. Е. против [фирма] за заплащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползване на имота с идентификатор 31111.36.315 без основание от дружеството за периода от 24.12.2008 г. до подаване на исковата молба, въз основа на което било образувано гр.д.№ 33/2010 г. на Смолянски окръжен съд. По делото е постановено решение № 27 от 05.07.2011 г., частично отменено от АС – Пловдив с решение № 563 от 29.11.2011 г. по в.гр.д.№ 856/2011 г. (влязло в сила на 06.01.2012 г.), като П. Г.” О. било осъдено да заплати на А. С. Е. сумата 8 229,26 лв. – обезщетение за ползване на имота без основание за периода от 24.12.2008 г. до 18.03.2010 г., както и е отхвърлено възражението на П. Г.” О. за прихващане със сумата 33 104,30 лв., представляваща част от сума с общ размер 616 298 лв. – обезщетение за извършени от дружеството подобрения в имота с мотив, че вземането е погасено по давност.
Въззивният съд е приел от правна страна, че собственик на процесния ПИ 31111.36.315 е А. С. Е. – по силата на договора за дарение от 1997 г., предвид обратното действие на развалянето на договора за продажба от 2001 г., при което имотът е върнат обратно в патримониума му, а по отношение на сградите – на основание чл.92 ЗС. Като неоснователни са преценени заявените от дружеството възражения, че е придобило собствеността върху земята, сградите и правото на строеж по силата на упражнявано добросъвестно владение в качеството му на купувач по договора от 2001 г. – от 16.10.2001 г. в продължение на повече от пет години. За да формира този извод, съдът е приел, че съгласно чл.116, б.„а” ЗЗД, съответно приложима към придобивната давност по силата на чл.84 ЗС, давността се прекъсва с признаване на правото на собственост от владелеца. Съдът се е позовал на постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 220 от 12.06.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 1118/2011 г., I г. о. и е посочил, че такъв е случаят, когато, макар и да не заявява изрично, че адресатът на изявлението е собственик на вещта, авторът на това изявление претендира права, произтичащи от правото на собственост на адресата на изявлението – например, когато претендира за заплащане на направените от него подобрения в чуждия имот. Тъй като такова действие е осъществено от дружеството по гр.д.№ 66/2005 г. на РС – Златоград на 18.05.2005 г., то от 18.05.2005 г. давността е прекъсната с признаване от дружеството на правото на собственост на ищеца. По аналогични съображения окръжният съд е приел, че прекъсване на придобивната давност е настъпило и на 16.06.2010 г. – датата на заявеното възражение за прихващане по гр.дело № 33/2010 г. на СмОС срещу претенцията за обезщетение по чл.59 ЗЗД. Доколкото в случаите на разваляне на договора по причина поведението на приобретателя (както е в настоящия случай – продажбата е развалена поради неизпълнението на задължението за заплащане на цената), той се счита за недобросъвестен владелец и след като давността е прекъсната на 18.05.2005 г., то от тогава насетне следва да са изтекли десет години на владение по чл.79, ал.1 ЗС в полза на дружеството. Това основание не се е реализирало до предявяването на исковете по настоящото дело на 12.10.2012 г. С обратното действие на развалянето на договора е отнето от дружеството и правото на строеж върху земята като елемент от правото на собственост, и при осъществяване на постройките – правото на собственост върху тях.
В своето изложение касаторът формулира следните правни въпроси : (1) Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по основателността на въззивната жалба, въз основа на непредявено в нея оплакване относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение ? Допустимо ли е това да има за резултат уважаване на преклудирано възражение на въззиваемата страна ? ; (2) Допустимо ли е предявяване на вземане за извършени подобрения в имот чрез насрещен иск в процес по разглеждане на искане за разваляне на договора, въз основа на който е прехвърлена собствеността върху имота да се приеме за признание на собствеността, по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, във вр. с чл. 84 от ЗС ? ; (3) Допустимо ли е направено възражение за прихващане в процес с правна квалификация на иска по чл. 59 от ЗЗД да се приеме за признание на собствеността, по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, във вр. с чл. 84 от ЗС ? и (4) Допустимо ли е предявяването на насрещен иск за извършени подобрения на различно правно основание, след като в предходно производство е прието, че възражение за прихващане, с друга част от вземането, е погасено по давност ?
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място, с оглед становището с вх.№ 10685 от 28.11.2014 г., съдът следва да съобрази дали не е налице основанието за допускане, разяснено с т.1 от ТР 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторът счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, защото не е събран пълния размер на дължимата държавна такса. Касационният съд не споделя това становище, доколкото допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Въпросът дали исковата молба е редовна от гледна точка разпоредбата на чл.128, т.2 ГПК няма отношение към преценката за допустимостта на въззивното решение. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно – не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.
По поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси:
Първият от тях няма обуславящо значение за изхода на спора. Видно от текста на въззивната жалба срещу първоначалното решение № 97 от 24.07.2013 г. на районния съд, настоящият касатор е заявил оплакване срещу правилността на съдебния акт с довод, че първоинстанционният съд неправилно е преценил като неоснователно заявеното възражение за изтекла придобивна давност. Така заявеното оплакване е обсъдено във въззивното решение, но е прието за неоснователно по аргумент от приложението на чл.116, б.„а” ЗЗД вр.чл.84 ЗЗД. Довод в тази насока е наведен от А. С. Е. още със становището му, депозирано с вх.№ 237 от 06.02.2013 г. в приложение на чл.143 ГПК и е преповторен с отговора на тази въззивна жалба, поради което твърдението, че по този начин е уважено преклудирано възражение на въззиваемата страна, не кореспондира с данните по делото.
Вторият и третият въпроси имат обуславящо значение за спора, но по отношение на тях не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на който се позовава касатора. Съобразно разясненията, дадени в т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Наличието на уеднаквена по реда на чл.290 ГПК съдебна практика изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В случая такава съществува, а именно – цитираното от въззивния съд решение № 220 от 12.06.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 1118/2011 г., I г.о. Със същото е разяснено, че съгласно чл.116, б.„а” ЗЗД признанието на вземането от длъжника води до прекъсване на погасителната давност за това вземане, като на основание чл.84 ЗС правилата на ЗЗД за прекъсване и спиране на погасителната давност се прилагат съответно и за придобивната давност. Това означава, че признанието на правото на собственост може да прекъсне придобивната давност на владелеца. За да бъде прекъснат давностният срок е необходимо едностранното изявление на владелеца да е съобщено или узнато от собственика и да съдържа недвусмислено заявление, че собственикът има вещни права върху владяната вещ. Признанието на правото на собственост в това заявление може и да не е изрично, а да следва от съдържанието на изявлението, като такъв е случаят, когато, макар и да не заявява изрично, че адресатът на изявлението е собственик на вещта, авторът на това изявление претендира за права, произтичащи от правото на собственост на адресата на изявлението, например когато претендира за заплащане на направените от него подобрения в чуждия имот. Тази постановка се споделя от настоящия състав на съда, тя е възприета и от въззивния съд, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по посочените въпроси при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По отношение на четвъртия от поставените въпроси, касаещ произнасянето по насрещния иск, не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с данните по делото. Съпоставката между текста на насрещната искова молба от 18.05.2005 г. по гр.д.№ 66/2005 г. на РС, отговора на исковата молба по гр.д.№ 33/2010 г. на Смолянски окръжен съд, с който на 16.06.2010 г. е заявено възражението за прихващане по това дело срещу претенцията за обезщетение по чл.59 ЗЗД и насрещната искова молба по настоящото дело сочи, че и в трите случая касаторът е сезирал съда с искане да получи защита по отношение на едно и също право, макар и за отделни негови части. Заявени са едни и същи обстоятелства, от които касаторът извежда правото си на обезщетение за извършените подобрения и в този смисъл не е налице причина да се приеме, че трите претенции почиват на различни правни основания. Това е така, защото основанието на иска се свежда до обстоятелствата, представляващи правопораждащ факт, а не правната норма, която следва да бъде приложена в случая. Задължението за излагане на обстоятелствата тежи за страната по силата на чл.127, ал.1, т.4 ГПК, респ. – чл.131, ал.2, т.5 ГПК, а подвеждането им под хипотезата на определена правна норма е функция на съда. В този смисъл дори в насрещните искови молби и в молбата, с която е заявено възражението за прихващане, да бяха посочени различни приложими според касатора правни норми (а това в случая не е налице) по отношение на едни и същи правопораждащи факти, нито има обвързваща сила спрямо съда, нито означава, че по трите отделни дела (и в частност по настоящото дело и по гр.д.№ 33/2010 г. на СмОС) касаторът е заявил претенции за подобрения на различни правни основания.
Предвид настоящото произнасяне касаторът следва да понесе отговорността за направените от ответника по касация А. С. Е. разноски – сумата 500 лв., представляваща договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 173 от 07.05.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 95/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място].
ОСЪЖДА П. Г.” О. ДА ЗАПЛАТИ на А. С. Е. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защита в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: