2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 397
София, 18.07.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 583/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5743/20.12.2017 г., подадена от адвокат С. Т. като процесуален представител на И. Ж. Д., срещу въззивното решение № 195 от 15.11.2017 г. по в. гр. д. № 216/2017 г. на Шуменския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответницата по касация В. Я. Д. счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ от касационен контрол, поради което е допустима.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 366 от 17.05.2017 г. по гр. д. № 142/2017 г. на Шуменския районен съд, с което са отхвърлени: 1. иск по чл. 23, ал. 2 СК /от 2009 г./ за признаване на частична трансформация на лично имущество за 2/6 ид. ч., вложено от ищеца И. Д. при придобиване на апартамент № 15, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]; изба № 2 от 13.60 кв. м.; таван № 1 от 17.59 кв. м.; гараж № 2 от 19.61 кв. м., заедно с 0.03286 ид. ч. за жилището и 0.00607 ид. ч. за гаража от общите части на сградата и от правото на строеж; 2. иск по чл. 21, ал. 4, т. 1 СК /от 2009 г./ за признаване на установено, че липсва съвместен принос от страна на ответницата В. Д. при закупуване на гарсониера № 38, находяща се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] от кв. 565, заедно с избено помещение № 2 от 6.34 кв. м. и 2 900/100 000 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, и че описаният имот е изключителна собственост на ищеца, и е допусната съдебна делба на двата имота при равни квоти по 1/2 ид. ч. за всеки съделител.
Страните по делото са бивши съпрузи, сключили граждански брак през 1978 г., който е прекратен с развод с влязло в сила решение през 2016 г. По време на брака си са придобили апартамент № 15, за който на името на двамата съпрузи е издаден н. а. № 19 от 03.11.1995 г. за собственост на жилище, построено на държавно място от Ж., с базисна пазарна цена 166 500 лева, и гарсониера, закупена с н. а. № 155 от 14.05.1996 г., на името на ищеца И. Д. за сумата 190 800 лева. Договорите са възмездни и като сключени през времетраенето на брака са обусловили извода на въззивния съд, че е установена съпружеска имуществена общност, независимо на чие име имотите са придобити /чл. 21, ал. 1 СК/, трансформирана в обикновена съсобственост при равни дялове, определени съобразно чл. 28 СК при прекратяване на брака с решението за развод.
По предявения иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК ищецът претендира частична трансформация на лично имущество, с оглед на което иска делбата да се допусне при квоти 5/6 ид. ч. за него и 1/6 ид. ч. за ответницата. Съдът приел, че от така претендираният дял 3/6 ид. ч. се следват на ищеца по силата на закона – чл. 28 СК, поради което за оставащите 2/6 ид. ч. е негова тежестта да докаже, че са закупени с вложени от него лични парични средства. Последните, отнесени към цената на имота към момента на покупко-продажбата, която е била в размер на 166 500 лева /неденоминирани/, възлизат на 55 500 лева /неденоминирани/. Твърденията на ищеца са, че част от цената е заплатена с негови лични средства, като 12 000 лева били предоставени лично на ищеца от неговия баща в брой и са послужили за заплащането на първоначалната вноска за апартамента, и 17 000 лева съставлявали жилищен заем, изтеглен лично от ищеца през 1984 г. във връзка с покриването на цялата сума за придобиване на жилището в Ж.. Въззивният съд приел за недоказано твърдението, че част от средствата в размер на 12 000 лева са били предоставени под формата на дарение от бащата на ищеца и то лично на него и че същите са били вложени в придобиването на апартамента. За недоказано е прието и твърдението, че лично ищецът е изтеглил през 1984 г. паричен заем във връзка с покриване на цялата сума за придобиване на жилището – сключването на договор за банков кредит не може да се доказва със свидетелски показания на основание чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това – когато част от цената на имота е платена със средства от паричен заем за задоволяване нуждите на семейството, задължението за връщането му тежи върху двамата съпрузи солидарно на основание чл. 32, ал. 2 СК и следователно имотът в тази част е съпружеска имуществена общност. Изплащането на заема с лични средства на единия съпруг не променя възникналото в съпружеска общност вещно право според т. 4 от ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното въззивният съд приел за недоказан иска по чл. 23, ал. 2 СК за частична трансформация на лично имущество за 2/6 ид. ч. от апартамента и същият подлежи на делба при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки съделител.
По иска с правно основание чл. 21, ал. 4, т. 1 СК ищецът твърди, че гарсониерата е придобита изцяло със средства на баща му от продажбата на имот в [населено място], за да живее в нея, и ответницата няма принос за придобиването й. Въззивният съд приел, че по време на брака и двамата съпрузи са работили и са получавали трудови доходи, като съпругата е работела на повече от едно място, от където е получавала различни доходи, работила е и извън границите на страната; полагала е и грижи за децата и работа в домакинството, като последното не се отрича и от самия ищец и е посочено от него в уточняващата му молба. Поради това счел, че презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК не е оборена от ищеца и гарсониерата е съпружеска имуществена общност. Въззивният съд обсъдил нотариалния акт за покупко-продажба, в който е записано, че ищецът купува имота срещу посочената в акта цена, която е изплатил на продавачите изцяло и в брой, и посочил, че в тази част нотариалният акт има значението на частен свидетелстващ документ, който е подписан от ищеца и е недопустимо на основание чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, без изричното съгласие на другата страна, каквото не е налице, със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на документа в тази част и да се доказва, че цената на имота е била заплатена от друг – в случая от бащата на ищеца. Поради това и не кредитирал показанията на свидетеля Р. А. – един от продавачите, относно твърдението му, че цената е заплатена от бащата на ищеца. Отделно от това съдът посочил, че не е доказано това евентуално плащане с какво намерение е било извършено – да се надари ищецът или семейството, да се предостави сума в заем или да се погаси такъв. Искът по чл. 21, ал. 4, т. 1 СК е приет за недоказан и е отхвърлен и е допусната делба при квоти по 1/2 ид. ч. за страните.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса: при направено възражение пред въззивния съд за допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд поради постановяване на решението преди изтичане на предоставения на страните срок за представяне на писмена защита, допустимо ли е въззивният съд да се позове на допусната техническа грешка при изписване датата на постановяване на съдебното решение, аргументирайки се с техническа грешка при изписването на датата и че на страните е била предоставена възможност в съдебно заседание да пледират, поради което правото им на защита по делото не е било нарушено, и да се произнесе по съществото на спора, вместо да отмени първоинстанционния акт и да върне делото на първата инстанция за извършване на процесуалните действия по чл. 149, ал. 3 ГПК – за даване ход на устните състезания по делото.
По този въпрос въззивното решение противоречи според касатора на решение № 476/07.07.2010 г. по гр. д. № 720/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 111/23.04.2012 г. по гр. д. № 1077/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.
Поставеният въпрос касае изцяло правилността на допълнителните, а не на основните мотиви на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, доколкото се отнася до законосъобразността на процесуалните действия на първата истанция, при това непосредствено при постановяване на решението, а не по събиране на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата правна норма, което е ядрото на разрешаването на правния спор като правораздавателна дейност. Така, каквото и да се приеме по този въпрос, изводите на въззивната инстанция по съшеството на спора между страните не могат да бъдат преодолени и в този смисъл въпросът не е обуславящ изхода на делото. Щом като във въззивната жалба е имало оплакване за допуснати от районния съд съдопроизводствени нарушения непосредствено при постановяване на решението, отнасящи се до правото на защита, въззивният съд е бил длъжен да разгледа това оплакване и той е сторил именно това. Проверката на правилността на първоинстанционното решение, включително на действията на първата инстанция по движение на делото, е само косвен и страничен резултат от същинската въззивна дейност – да се реши повторно материалноправният спор. Следователно по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Отделно от това в мотивите към т. 11 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, бе прието, че писмените защити не са продължение на фазата на съдебните прения и че те само писмено и по-точно обективират онова, което страните вече устно са изложили пред съда в открито съдебно заседание като финална защитна теза.
Вторият въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, ако във въззивната жалба са наведени доводи, че първоинстанционният съд не ги е обсъдил и съставлява ли необсъждането им съществено процесуално нарушение. Поддържа се противоречие с решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 123/28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 290/1964 г. на ІІ-ро г. о., решение № 752/1988 г. на ІІІ-то г. о. и решение № 923/1960 г. на ІІІ-то г. о., решение № 268/1964 г. ІІ-ро н. о.
Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за неотносимост на представените доказателства – приложени с отговора на исковата молба 13 броя документи, удостоверяващи превод на средства от ответницата; съдът не е обсъдил и доводите му относно възражението, че е недопустимо със свидетелски показания да се установява трудова заетост.
Въпросът не е обуславящ изхода на спора, защото, както при иск по чл. 23, ал. 2 СК за липса на съвместен принос, така и при иск по чл. 21, ал. 4, т. 1 СК доказателствената тежест, съответно за липса на принос и за личен произход на вложените в придобиването на имота средства, се носи не от ответницата, а от този, който се позовава на липсата на принос и твърди, че вложените средства са лични и това е ищецът. Ищецът провежда главно /а срещу законна оборима презумпция – обратно/ пълно доказване, ответникът – насрещно доказване, което цели само да разколебае убедителността на доказателствата, които ищецът представя, но не и да установи главния факт от значение за изхода на спора. Доказателствата, ангажирани от ответника за опровергаване на факти, за които той не носи доказателствената тежест, не са решаващи за изхода на делото, тогава, когато ищецът, който носи доказателствената тежест за същите факти, не ангажира допустимите, относими и достатъчни доказателства. Вярно е, че въззивният съд във връзка с иска за установяване на липса на съвместен принос е обсъждал и доказателствата за доходите на ответницата, които касаторът счита за неотносими и недопустими, но основният му водещ мотив за отхвърляне на претенцията е, че съпругата е полагала грижи за децата и работа в домакинството, а успешното провеждане на иска изисква ищецът да докаже пълната липса на принос, което той не успява. Поставеният въпрос, освен че не е обуславящ, е зададен и при предпоставки, които не се установяват по делото, защото, видно от въззивното решение, окръжният съд е обсъдил всички представени по делото от двете страни доказателства, като отхвърлителното му решение не почива само и единствено на кредитиране на доказателства, които касаторът счита за неотносими или за недопустими.
Третият въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към спорното право доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи фактически изводи кои факти приема за доказани и въз основа на кои от събраните по делото доказателства, кои доказателства не кредитира и защо.
По този въпрос касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с решениие № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 19755/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о. и Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС. Счита, че въззивният съд не е обсъдил релевирани доводи за относими доказателства, установяващи дарение на парични средства от неговия баща, вложени за заплащане на първоначалната вноска за включване в Ж. относно придобиването на първия процесен имот, както и дарените парични средства за придобиването на втория процесен имот, оборващи презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК.
И този въпрос е зададен при предпоставки, които не се установяват по делото. В обжалваното решение въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства, посочвайки кои кредитира и кои- не, кои счита за допустими и кои – не. Въпросът е и по правилността на въззивното решение, защото изисква установяване и навлизане в доказателствения материал по делото, което касационната инстанция във фазата по допускане на касационното обжалване не може да осъществи.
В обобщение – не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Ответницата по касация не е поискала присъждане на разноски за касационната инстанция и не е представила доказателства да е сторила такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 195 от 15.11.2017 г. по в. гр. д. № 216/2017 г. на Шуменския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: