О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 404
гр.София, 12.07.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 333 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 9.10.2017 год. по гр. д. № 955/2017 год. Бургаският окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил решението от 25.04.2017 год. по гр. д. № 254/2016 год. на първоинстанционния районен съд, [населено място] и вместо това е постановил друго, с което К. В. В. е осъдена да заплати на Р. Д. Д. сумата 4 737.09 лв. на основание чл. 30, ал. 3 ЗС – припадаща се част от ползи от съсобствен недвижим имот, ползван от К. В. – едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 43 кв. м. и дворно място с площ 185 кв. м. в съсобствения им УПИ І-4053 в кв. 125 по плана на [населено място] за периода м. февруари 2011 год. – м. февруари 2016 год., ведно със законната лихва от 22.04.2016 год. до окончателното изплащане, като за разликата над този размер до претендираната сума от 7 800 лв. искът е отхвърлен.
Въззивното решение се обжалва в срок от К. В. В., чрез пълномощника й адв. М., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност с искане за обезсилването му, респ. същото да бъде отменено, като й се присъдят и направените разноски.
Ответницата по касационната жалба Р. Д. Д., чрез пълномощника й адв. Р. Т., оспорва същата по съображенията в представения писмен отговор.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и вместо това уважи частично прдявения от Р. Д. срещу касаторката иск, въззивният съд приел, че по делото безспорно е установено, че страните са съсобственици на недвижим имот в [населено място], представляващ дворно място с построени в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 98 кв. м. и едноетажна масивна сграда със застроена площ 43 кв. м. От свидетелските показания е установено, че този имот се ползва повече от десет години от ответницата по иска, сега касатор, за осъществяване на търговска дейност, а ищцата е лишена от възможността да го ползва. С оглед уточненията в исковата молба и съгласно цитираната съдебна практика съдът приел, че правното основание на предявения иск за заплащане на сумата 7 800 лв. е по чл. 30, ал. 3 ЗС, съгласно която разпоредба всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съобразно частта си, като е без значение как и защо ползващият собственик е ползвал общата вещ – за да развива търговска дейност лично, като ЕТ, ЕООД или като предоставя вещта на друго лице – възмездно или бзвъзмедно. От правно значение е дали ползващият е реализирал доходи и дали те са резултат и от ползването на притежаваната от другия съсобственик идеална част, като при липса на доказателства за конкретния им размер оценката на ползите, от които е лишен неползващия съсобственик следва да бъде осреднена, като се съобрази съответната пазарна стойност. В случая според съда е претендиран средния пазарен наем, който би се получил ако процесния имот бъде отдаден под наем за съответния период от пет години, през който ответницата го е ползвала лично за търговската си дейност, като въз основа на приетото заключение е присъдена сума в размер на 3 812.09 лв. за едноетажната сграда и 925 лв. за 185 кв. м. от дворното място. Сумата не е добития доход, а конкретната полза за ответницата, изразяваща се в неплатения от нея наем, който дължи във формата на обезщетение на другия съсобственик, който има право да получи в обема на притежаваната от него идеална част дял от ползите от имота.
В изложението е поставен въпросът: Следва ли въззивният съд да се произнесе по насрещните защитни възражения за изтекла погасителна давност, поставен в контекста на поддържаното основание за неправилност на въззивното решение поради липса на произнасяне по това възражение в постановеното решение. Налице е позоваване на противоречие с решение № 39 по гр. д. № 486/09 год. І г. о. и Р № 9 по гр. д. № 2656/16 год. ІV г. о., в които е прието обратното разрешение по горния въпрос.
Вторият поставен въпрос касае правната квалификация на исковата претенция, както и задължението на въззивния съд при упражняване на правомощието си да даде различна правна квалификация на спора да даде нови указания относно релевантните обстоятелства, подлежащи на доказване с позоваване отново на противоречие с практиката, обективирана в Р № 161 по гр. д. № 152/14 год. на ІІІ г. о. на ВКС, както и на т. 2 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Свързан с този въпрос е и поставения такъв – „Приложимото правно основание следва да се извлече от твърдяните в исковата молба факти или да се възприеме чрез твърдяните от ищеца относими правни норми”. Освен позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, налице е релевиране и на това по чл. 280, ал. 2 ГПК – с позоваване на вероятна недопустимост на въззивното решение с оглед произнасяне по нередовна искова молба и очевидна неправилност на решението.
Настоящият състав счита, че поставеният правен въпрос за правната квалификация на предявения иск за заплащане на исковата сума е релевантният такъв, обусловил решаващата воля на въззивния съд да присъди част от претендираната от ищцата сума, като с оглед произнасянето на съда въз основа на цитираната съдебна практика, а не на твърденията на ищцата в исковата молба и уточненията към нея, се налага допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Извод за наличието на това основание за допускане на касационно обжалване се обосновава и от релевираните от касаторката пороци при постановяване на въззивното решение, касаещи правната квалификация на предявения иск, като при едни и същи факти същата е променена от въззивния съд, което е обусловило и различен изход по спора. В тази връзка се поставя и въпросът за правомощията на въззивния съд при решаване на спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които да съдържат произнасяне и по заявените от ответника възражения, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл /в случая възражението за погасителната давност/. С оглед преценката на изложените от касаторката съображения за конкретните нарушения при постановяване на въззивното решение може да бъде направен извод за очевидната му неправилност, като основание за допускане на касационното обжалване, без да е необходимо произнасяне по другите релевирани такива.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІV-53 от 9.10.2017 год. по гр. д. № 955/2017 год. на Бургаския окръжен съд по подадената от К. В. В., чрез пълномощника й адв. М. касационна жалба.
Указва на К. В. В. в едноседмичен срок от съобщението да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 94.74 лв., като представи в същия срок и вносния документ, след което делото се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: