О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 41
гр.София, 19.01.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1358 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6537/ 15.12.2016 г. по гр. д. № 642/ 2016 г., с което Окръжен съд – Благоевград, изменяйки решение № 161/ 06.07.2016 г. по гр. д. № 94/ 2016 г. на Районен съд – Петрич, на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на А. К. В. сумата 1 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършването на престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1 НК, ведно със законните лихви от 09.02.2013 г., като отхвърля иска до пълния размер от 10 000 лв.
Решението обжалва всяка от насрещните страни според обжалваемия неин интерес, а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Всеки от касаторите счита, че решението противоречи на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и на решения по чл. 290 ГПК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и постановено в противоречи на чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната. Касаторът А. В. претендира разноските в настоящото производство.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че А. В. е бил незаконно обвинен в извършване на престъплението по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1 НК. На 17.09.2009 г. е образувано ДП № 918/ 2009 г. по описа на РПУ- [населено място] и е проведено разследване за престъплението. С постановление от 01.02.2010 г. А. В. е привлечен като обвиняем и му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 200 лв.“. На 04.03.2010 г. е внесен обвинителен акт на РП – П.. В съдебната фаза пред първата инстанция са проведени три открити съдебни заседания – на 09.06., на 08.09 и на 13.10.2010 г. С присъда № 1169/ 2010 г. по нохд № 371/ 2010 г. РС-Петрич признава А. В. за невиновен в извършване на престъплението, а присъдата е влязла в сила на 11.05.2011 г., когато е потвърдена с решение № 132 по нохд № 547/ 2010 г. на ОС-Благоевград. Нейната задължителна сила въззивният съд е зачел (чл. 300 ГПК) и е пристъпил към обсъждане на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и имат значение за справедливия размер на обезщетението.
Въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство (от привличането като обвиняем до влязлата в сила присъда – година и три месеца), тежестта на взетата мярка за неотклонение, чистото му съдебно минало, безпокойството и опасенията от възможността за несправедливо осъждане и възможните наказания по повдигнатото обвинение (лишаване от свобода от една до шест години и глоба от две до десет хиляди лева). Взел е пред вид оплакванията във въззивната жалба от Прокуратурата на Република България срещу първоинстанционното решение, с което обезщетението е било определено в размера от 3 000 лв., че мярката за неотклонение в наказателното производство не е възпрепятства в периода на висящото наказателно производство А. В. да пътува до П., където живее едно от трите му пълнолетни деца, а събраните доказателства изключват извода за настъпването на специфични и трайни последици откъм накърняването на неговото добро име и за промяна в мнението на обществото за него от незаконното му обвинение за престъплението. Шейсетина са жителите на [населено място] бърдо, където живее А. В., 60-годишен към образуваното наказателно производство и са предимно пенсионери. При множество полицейски акции в селото постоянно се разкриват престъпления като това, за което той е бил незаконно привлечен като обвиняем. За жителите на селото е ежедневие повдиганите по тях обвинения и никой не им отдава особено значение (свидетелските показанията на В. М., младши полицейски експерт за района на селото). Въззивният съд е приел за недоказани твърденията, че в резултат на незаконното обвинение А. В. е станал нервен и раздразнителен, а е приел, че той действително е ограничил своите социалните контакти в периода на обвинението. При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, съдът е определил обезщетението от 1 500 лв. за адекватно на претърпяните неимуществени вреди, които са с причина незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение.
Следователно са обуславящи процесуалноправния и материалноправния въпрос, които всеки от касаторите повдига, но те не са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и с практиката на Върховния касационен съд по тези дела. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД) и е отказал да зачете онези, за които причинната връзка с незаконното обвинение не е установена. Съобразил е също, че случаят не е тежък или специфичен. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с Постановлението.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че противоречие на въззивното решение с други решения на ВКС относно приложението на критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение има, тогава когато по висящото и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но са различни по размер присъдените обезщетения. Никой от касаторите не се позовава на решение по чл. 290 ГПК, в което да са идентични юридическите факти (основанието) на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, с тези по обжалваното решение.
И по двата повдигнати въпроса е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол (приложимата редакция на разпоредбата до ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 87/ 2017 г., – § 74 от преходните и заключителни разпоредби).
При този изход на делото в тежест на А. В. остават разноските, които е направил в касационното производство инстанция (аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6537/ 15.12.2016 г. по гр. д. № 642/ 2016 г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.