О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 29.01. 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари две хиляди и шестнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдия Б. ч. гр. д. № 6193/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. Х. Х., чрез адвокат В. Т. срещу определение № 2636 от 30.09.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 3709/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, 10 с – в.
Ответникът И. Х. Х., чрез адвокат П. А. в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата, като същевременно подържа, че не са налице предпоставките за допускането й до касационно обжалване.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Върховният касационен съд допуска касационното обжалване на тези определения когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното определение настоящият състав взе предвид следното:
С обжалваното определение въззивният съд е отменил определение от 19.08.2015 г., постановено по гр. д. № 4383/2015 г. на Софийски градски съд, Първо ГО, 13 състав и вместо него е допуснал обезпечение на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 30 000 лв, предявен от И. Х. Х. срещу В. Х. Х. , чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответника в посочените в писмена молба от 30.07.2015 г. банки и банкови клонове в страната и върху лек автомобил „Тойота А.“ 1.6, с рег. [рег.номер на МПС] и № на рама S. и № на двигател 3ZZU587745, до размера на сумата от 30 000 лв., при условие, че ищецът представи доказателства за внесена по сметката на САС парична гаранция в размер на 4 500 лв.
За да постанови този резултат, от една страна, въззивният съд е приел така предявения иск за допустим и вероятно основателен с оглед представените с исковата молба писмени доказателства, а от друга страна че няма пречка обезпечението да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК след представянето на гаранция съгласно чл. 180 и 181 ГПК.
Срещу така постановеното въззивно определение ответникът по иска В. Х. Х. е подал частна касационна жалба, предмет на настоящото производство, в която релевира оплаквания за неправилност. Смята, че въззивният съд при преценката за допустимост и вероятна основателност на иска в нарушение на съдопроизводствените правила е допуснал преквалификация на предявения от ищеца иск. Наред с това подържа, че при произнасянето си с обжалваното определение апелативният съд е игнорирал възраженията на ответника в писмения отговор на исковата молба за сключен между страните договор. Правят се оплаквания че въззвиният съд не е взел предвид и представеното с отговора на исковата молба писмено доказателство, с което се установява, че ответникът е заплатил на ищеца сумата от 10 000 лв., представляваща част от претендираното вземане. На последно място касаторът смята, че не е налице обезпечителната нужда за ищеца от налагането на запори върху всички банкови сметки на ответника и върху лек автомобил, неиндивидуализиран от молителя.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК частният жалбоподател обуславя предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1 ГПК със следните четири правни въпроса: 1. „Допустимо ли е съдът при произнасянето по молбата за допускане на обезпечение по предявен иск да дава различна правна квалификация на предявения от ищеца иск, различна от фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба или да се произнася по вероятната основателност на непредявен по производството иск?“; 2. „Може ли да се допусне обезпечение на неясен и противоречив от фактическа страна иск, предвид факта, че преценката за допустимост и вероятна основателност се извършва на база на фактическите твърдения на ищеца в исковата молба?“ ; 3. „Следва ли съдът при произнасяне по молбата за обезпечение на предявен иск да разглежда и взема предвид възраженията на ответника по писмения отговор на исковата молба и да съобразява представените от ответника доказателства?“; 4. „Игнорирането на възражения на ответника или представени от него доказателства по производството относно основателността на иска води ли до необоснованост и неправилност на съдебния акт по допускане на обезпечение на предявен иск?“ .
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основанията за допускане до касационен контрол на обжалваното определение. Основание за селектиране на касационните жалби е произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните изводи на съда. По отношение на този въпрос следва да е налице едно от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Изведените въпроси нямат горепосоченото правно значение.
Първият въпрос не е от значение за изхода на делото. Няма как съдът да даде „различна правна квалификация на предявения от ищеца иск“. Съгласно константната съдебна практика ищецът не е длъжен да дава правна квалификация както на предявения иск, така и на посочените фактически твърдения. Правните последици от посочените фактически твърдения, както и правната квалификация на предявения иск е изцяло в правомощията на решаващия съд. Но дори и да са посочени такива от страната, съдът не е обвързан от тях, като непосочването на конкретните правни норми от които следват правните твърдения във връзка с посочените обстоятелства по конкретното дело не е недостатък на исковата молба. Следователно основание на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича и които ищецът е длъжен да посочи на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Правната квалификация се определя от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на искането, като за първи път тя се посочва в доклада по делото (чл. 146, ал.1, т. 2 ГПК), респективно в проекта за такъв (чл. 140, ал. 3 ГПК). Ето защо, съдът не дава „различна“ правна квалификация, той изначално я определя.
На второ място касаторът поставя въпроса дали може да се допусне обезпечение на нередовна искова молба, тогава когато нередовността е свързана с неяснота в изложението на фактическите твърдения на ищеца. По отношение на този въпрос не е налице нито едно от специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – правният въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Една от положителните процесуални предпоставки за надлежното упражняване правото на иск е съобразяването на същия с изискванията, на които трябва да отговаря редовния иск. Липсата на тази положителна процесуална предпоставка води до извод за недопустимост на иска, но законодателят е предвидил тази порочност да е поправима и то с обратна сила – чл. 129, ал. 5 ГПК. Настъпи ли заздравяване на порочно образувания процес, той се счита за редовно възникнал от деня на недопустимия, но саниран иск. След като законът предвижда такава процесуална възможност, то няма пречка да се допусне обезпечение на правните последици на решение, постановено по нередовна, но в последствие изправена искова молба.
Третият и четвъртият въпрос по своето съдържание поставят сходен правен проблем, който е свързан с участието на ответника в първата фаза на производството по обезпечение на иска – тази по неговото допускане.
Обезпечителното производство, подобно на исковото и изпълнителното, е организирано като двустранно производство. То завършва с акт, чиито правни последици са двупосочни – за едната страна те създават изгодно правно положение и същевременно се засяга правната сфера на другата страна, която ще бъде обвързана от изгодното правно положение за първата страна. За разлика обаче от исковия и изпълнителния процес, в които участието на двете срещупоставени страни е гарантирано от самото начало на развитие на процеса, обезпечителното производство започва и се развива едностранно във фазата по проверка на условията за допускане на обезпечението. Съгласно чл. 395, ал. 1 ГПК на насрещната страна не се връчва препис от молбата за обезпечение. Тя се информира за производството след налагане на мярката (чл. 396, ал. 1 ГПК). Целта е бързина и изненада. В противен случай уведомяването на ответника за исканото обезпечение на иска би могло да бъде сигнал за мерки, с които обезпечението на иска да бъде осуетено. В случай на отказ да се допусне обезпечителна мярка, ответникът не се уведомява за съдебния акт. Тук е налице отклонение от правилото на чл. 7, ал. 2 ГПК, което задължава съда да връчва на страните препис от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване. Ответникът няма да бъде злепоставен. Молителят не е получил исканата защита и ответникът няма да понесе санкция.
Когато първоинстанционният или въззивният съд са допуснали обезпечението, ответникът се уведомява за развилото се обезпечително производство със съобщението за наложената вече обезпечителна мярка. Именно от този момент се разкрива и двустранният характер на това производство. Ето защо направените в по – ранен етап с отговора на исковата молба възражения и представени писмени доказателства нямам как, а и не следва да бъдат взети предвид от съда в производството по допускане на обезпечение на иска. Предвид изложеното, тези два въпроса не са от значение за решаващите мотиви на въззивния съд в обжалваното въззивно определение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване определение № 2636 от 30.09.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 3709/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, 10 с – в.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: