О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
София, 21.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова т.д. № 60029 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Р. П., чрез адвокат Р. И. срещу въззивно решение № 118 от 23.06.2016 г. по в.гр.д. № 34/2016 г. на Смолянски окръжен съд. С последното е потвърдено решение № 420 от 07.12.2015 г по гр.д № 32 / 2015 г., с което е уважен предявеният от Т. Т. К., действащ в качеството си на [фирма] против А. Р. П. иск с правно основание чл. 56 ЗН.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.283, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Въпросите се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, а също и до изясняване съдържанието на понятието имущество на наследника по смисъла на чл. 56, ал.1 ЗН, с оглед възможността за удовлетворение на кредитора и разпределяне на доказателствената тежест при установяването му. Касаторът поддържа, че въззивната инстанция, отхвърляйки възражението му за несеквестируемост на наследствените имоти, се е произнесла в противоречие с решение № 104 от 09.03.2011г. по гр.д. № 160/2010 г. на ВКС, I г.о.; решение № 273 от 10.09.2010 г. по гр.д. № 382 на ВКС, IV г.о. и решение № 352 от 16.11.2009 г. по гр.д. № 388/2009 г. на ОС-Стара Загора, както и че поради оскъдната практика на съдилищата, произнасянето на ВКС би спомогнало за точното прилагане на закона и развитието на правото
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от насрещната страна – Т. Т. К., действащ в качеството си на [фирма], представляван от адвокат И. Г., с твърдения,че че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите, по силата на който ищецът е предоставил на ответника паричен заем в размер на 10 000 лева. Въз основа на заявление по реда на чл.417 от ГПК в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение №323/2013г. за 10 000 лева – главница по договор за паричен заем, законната лихва върху нея, считано от 28.05.2013г. и 200 лева разноски. Издадената заповед за изпълнение е влязла в сила. В полза на заявителя-ищец по делото е издаден и изпълнителен лист от 31.05.2013г. По образуваното изпълнително дело като изпълнителен способ е посочено изнасяне на публична продан на недвижим имот, собственост на длъжника, представляващ идеална част от земя и сграда, находящи се в [населено място] по наследство от починалия му баща Р. П. /поч. на 29.01.2014г./ Длъжникът се е отказал от наследството на баща си и отказът е вписан в съответния регистър на 17.03.2014г. Въззивният съд е приел, че в тежест на ответника е да установи наличието на имущество, което да послужи за удовлетворение на кредитора, а съдът следва да прецени дали собственото имуществото на длъжника е секвестируемо и достатъчно. Наследственото имущество, от което се е отказал ответникът, включва 1/6 ид. части от възбранените в изпълнителното производство поземлен имот, с построените в него две сгради и припадащата се част от притежаваните от наследодателя идеални части от застроен имот, находящ се в [населено място], [община]. Съгласно чл.56,ал.1 ЗН кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника, а съгласно ал.2 искът може да се предяви в едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след отказа. Тълкуването на разпоредбата съгласно задължителната практика на ВКС по чл.290 от ГПК налага извода, че с оглед употребения израз „доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника“, предпоставка за искането е невъзможност вземането на кредитора да бъде удовлетворено от личното имущество на наследника. Преценката за наличието или не на тази предпоставка налага съпоставяне между стойностите на имуществото на длъжника-наследник и на задължението му към кредитора. Искът по чл.56 от ЗН е конститутивен, съответстващ на потестативното право на кредитора на наследника да иска унищожаване на извършен от него отказ от наследство в своя полза, доколкото не може да се удовлетвори от имуществата на наследника, поради което може да бъде предявен само от кредитор на лицето, което се е отказало от наследство, като унищожаването на отказа от наследство е относителен- само по отношение на кредитора, който го е поискал и само доколкото е необходимо за удовлетворяване на визираното в иска вземане. В тежест на кредитора е да установи, че поради отказа не може да се удовлетвори от имуществото на отказалия се длъжник, а тъй като в интерес на длъжника е да установи, че кредиторът може да се удовлетвори от имуществото му, в негова тежест е да докаже наличие на такова имущество, от което кредиторът може да се удовлетвори, въпреки направения отказ от наследство. Затова следва да се вземе предвид само това имущество, което длъжникът реално притежава и само изискуемите му вземания. След анализ на събраните по делото доказателства въззивния съд е приел, че ответникът не е доказал наличието на достатъчно имущество. На името му няма декларирани недвижими имоти и движими вещи, няма подадена декларация за доходите за 2013 г., няма декларирани банкови сметки и търговски обекти и няма регистриран действащ трудов договор няма подадени годишни данъчни декларации по чл. 50 ЗДДФЛ за периода от 2005г. до 2014 г., като съответно няма и деклариран доход. Регистрирал се е в гражданската служба в Л., Германия на 13.02.2015 г. по §14 от Търговската наредба на Германия като търговец с дата на започване на дейността – 20.08.2015 г., но няма данни за доходи. Представените за пръв път пред въззивната инстанция фактури поради настъпилата процесуална преклузия са недопустими доказателства.
Настоящият състав на ВКС, II, г.о. намира, че не са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите за задължението на въззивния съд в рамките на посоченото във въззивната жалба да обсъди всички възражения на страните и относимите към спора доказателства като изложи мотиви относно това кои факти приема за доказани и кои не, е решен в съответствие със задължителната съдебна практика. В случая това е сторено от въззивния съд, който след преценка на събраните писмени доказателства и съдебно икономическа експертиза е изложил мотиви, в които е обсъдил възраженията на страните и е посочил кои релевантни за изхода на спора факти приема за доказани и кои не. Приетото от въззивния съд по въпросите относно имуществото на наследника, не влиза в противоречие с формираната задължителна практика. Приложените решения № 104/2011г. по гр.д. № 160/2010 г. на ВКС, I г.о. и № 273/2010г. по гр.д.№382/2009г., ВКС, ІV г.о. са постановени по реда на чл.290 ГПК. Приетото от въззивния съд обаче не е в противоречие с тях. С тази задължителна практика се приема, че искът по чл. 56, ал. 1 от ЗН е на разположение на кредиторите, които не могат да се удовлетворят от имуществото на длъжника. При спазване на сроковете по чл. 56, ал. 2 от ЗН, те могат да поискат от съда да унищожи по отношение на тях отказа от наследство, направен от длъжника. Когато разглежда този иск, съдът следва да прецени на първо място дали собственото имущество на длъжника е секвестируемо или не и дали е достатъчно за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника, които са предявили вземанията си, а не само на ищците. Преценява се имуществото, което длъжникът реално притежава – права, които са част от патримониума му и вземания, които са изискуеми. В случая въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал, че притежава имущество, което може да послужи за удовлетворяване на кредитора и ищец, както и кредитора – НАП и върху което може да се насочи принудителното изпълнение. Съдържанието на понятието имущество на наследника, от което може да се удовлетвори кредиторът, по смисъла на чл. 56, ал.1 ЗН, се отнася до всяко секвестируемо имущество, с по-висока стойност от вземането, при преценка конкуриращите права на други кредитори. По въпроса за разпределяне на доказателствената тежест по иска с основание чл. 56 ЗН също не следва да се допуска касационно обжалване. Даденото от въззивния съд решение е в съответствие с утвърдената съдебна практика, в т.ч. посоченото от касатора решение на ОС – Стара Загора, съгласно която разпределянето на доказателствената тежест е по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже фактите, на които основава своите твърдения. Искът по чл. 56 ЗН ще бъде неоснователен, ако по делото ответникът докаже, че разполага с достатъчно имущество за удовлетворяване на кредиторите. Въпросът дали наследствения имот е бил единствено жилище на наследодателя и поради това несеквестируем спрямо неговите кредитори е неотносим и по него не може да се допусне касационно обжалване. Несеквестируемостта е от значение за възможността кредиторът да се удовлетвори от имуществото на длъжника. С отказа от наследство, наследствените имоти не преминават в патримониума на наследника, пасивно легитимиран по иска с основание чл. 56 ЗН, поради което дори те да са били несеквестимирруеми в имуществото на наследодателя, това е без значение за изхода на делото. С оглед изложеното не е налице общата предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съгласно разясненият на т. 1 ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касационната жалба не следва да се присъждат разноски поради липса на искане и данни такива да са направени.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 118 от 23.06.2016 г. по в.гр.д. № 34/2016 г. на Смолянски окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: