О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 424
София, 30.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 3554/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Б.” О., със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № 936 от 15.05.2013 г. по т.д.№ 3227/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1176 от 29.06.2012 г. по т.д.№ 822/2010 г. на Софийски градски съд,ТО, VІ-6 състав в частта, с която е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу касатора иск за сумата 360 000 лв., представляваща наемна цена по договор № А-48/02.06.2009 г. за периода 01.10.2009 г. до 01.03.2010 г., както и обективно съединения иск по чл.92, ал.1 ЗЗД в размер на 94 050 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 11.10.2009 г. до 23.03.2010 г., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 23.03.2010 г. до окончателното им плащане, като осъдил касатора да заплати на ищеца деловодни разноски по делото общо в размер на 30 804.96 лв.
В касационната жалба са въведени доводи, че обжалваното решение е порочно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост1 а допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на всички визирани в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК селективни критерии.
Ответникът по касация [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд по предявените искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, Софийският апелативен съд е приел, че страните са обвързани от договор за наем, сключен след проведен от ищеца конкурс за отдаване под наем на площ, представляваща външна странична и задна част на до 250 автобуса на дружеството за осъществяване от ответника на реклама за срок от три години. Ответното дружество е определено от комисията за наемател на базата на предложената от него най-висока наемна цена, определена в договора в размер на 30 лв./м.кв., но не по-малко от 60 000 лв. на месец без ДДС. След преценка на доказателствата с решението е прието за доказано неизпълнение на поети от наемателя към наемодателя задължения за исковия период в размер на 360 000 лв., за забавата в плащането на която дължи и неустойка в размер на 94 050 лв., уговорена в чл.10 от договора. Възраженията на ответника за недължимост на исковите суми поради нищожност на сключения договор са счетени за неоснователни и на двете поддържани от него основания – заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 ЗЗД. Отсъствието на първото от тях е аргументирано с липсата на ангажирани от наемателя доказателства, че преследваната от страните по процесния договор за наем е забранена или че с нея желаят настъпването на правни последици, които ще отстранят предвидени в закона ограничения или ще доведат до отпадане на предвидени от закона права на лица, неучастващи в сделката. Според съда абсолютната неравностойност на уговорените престации, изтъкната от ответника като аргумент за сключването на договора в противоречие с добрите нрави не води автоматично до извод за тяхната нееквивалентност, като наличието, респ.липсата на еквивалентност на разменените престации следва да се преценява към момента на сключване на договора. В тази връзка е изложено, че доколкото изплащането на гарантирания минимален месечен наем в размер на 60 000 лв. е обусловено от изпълнение на поетото от наемателя-ответник задължение за ползване на договорената рекламна площ, релевираната нееквивалентност на престациите е счетена за недоказана, след като по делото ответникът не е ангажирал доказателства, че наемодателят-ищец не му е предоставил установената с договора минимална рекламна площ, и неусвояването й според съда се дължи единствено на поведението на последния, който не е направил искане за усвояване в цялост на квадратурата на наетата рекламна площ. Счетено е за без правно значение обстоятелството дали наемателят е ползвал реално предоставената му за ползване вещ, след предаването на която той дължи заплащането на наемната цена дори и при неизползването й.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно е твърдението на касатора, че поставеният в изложението му въпрос „За да е налице нищожност на договора поради заобикаляне на закона или противоречие с добрите нрави необходимо ли е последното да е целяно, когато ефектът на сключения договор на практика е заобикаляне на закона или противоречие с добрите нрави” е разрешен от въззивния съд в противоречие с Решение № 698 от 22.11.2005 г. на ВКС по т. д. № 167/2004 г., ТК, I т.о. с което е прието, че за да бъде една сделка нищожна, не е необходимо страните да са целели нарушаване на закона, достатъчно е такова нарушение обективно да е налице, като според касатора щом резултатът е нарушаване на изрична норма или правен принцип, това влече нищожност на сделката, независимо от субективното намерение на страните. Становището на касационния съд е възпроизведено точно, но некоректно е отнесено към основанието за нищожност поради заобикаляне на закона. В цитираното решение изрично са разграничени различните основания за нищожност, визирани в чл.26, ал.1, пр.2 и 2, като е изтъкнато, че то е самостоятелно основание за нищожност на сделките и е частна хипотеза на противоречието на закона, като при нея участниците в сделката съзнават, че преследват неправомерна цел, и за да я постигнат, си служат със сделки, които сами по себе си не са забранени, тъй като с тях могат да се постигнат правомерни резултати, като е обобщено, че при заобикаляне на закона има не само обективно правонарушение, но и намерение да се използват позволени средства за постигане на забранени цели.
С оглед на посоченото разрешение от ВКС на поставения въпрос, следва и отговора на следващия формулиран от касатора въпрос, а именно дали в посочените хипотези подлежи на доказване от другата страна, че този резултат умишлено е целян от ползващият се от тези клаузи съконтрахент. Основанието за нищожност поради заобикаляне на закона е с изразен субективен състав – намерение да се постигне противоправния резултат, който на общо основание подлежи на доказване от страната, релевирала този порок на сделката. Въззивният съд изцяло се е съобразил с посоченото разрешение при произнасянето по възражението на касатора, основано на чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, а твърдението му, че то противоречи на цитираната задължителна съдебна практика е невярно. Същата не обективира твърдяното противоречие с разрешението на въззивния съд по въпроса за нееквивалентността на престациите като основание за нищожност на договора, тъй като той е обсъждан в хипотезата на чл.40 ЗЗД (договаряне сам със себе си), каквато не е налице в разглеждания случай.
Доколкото в чл.26, ал.1 ЗЗД са установени три самостоятелни основания за нищожност на сделките, то очевидно при формулиране на втората част от въпроса касаторът е допуснал смешение между основанията за нищожност поради заобикаляне на закона и нищожност поради нарушаване на добрите нрави, тъй като целеният неправомерен резултат като субективен елемент има отношение само към първото от тях. Съдът е разгледал в поредност релевираните от касатора възражения по чл.26, ал.1 ЗЗД и е отрекъл твърдяната нищожност по чл.26,ал.1, пр.2 ЗЗД поради недоказаност на нарушена еквивалентност на престациите на страните по договора. Въпросът за нееквивалентността на престациите, като основание по чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД за нищожност на сключения договор, е фактологически обоснован. Изводът на въззивния съд относно наличието на релевираното от касатора възражение е направен след извършена комплексна преценка на взаимоотношенията между страните по атакувания договор, на еквивалентността на престациите и обвързаността им от изпълнението на задълженията по него. Правилността на изводите не може да бъде преценена в производството по допускане на касационно обжалване, нито оценката на фактическата обстановка може да бъде изведена като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното настоящият състав намира за неотносим първият от поставените от касатора въпроси със следвана формулировка: „налице хипотезата на чл.26, ал.1, пр.2, респ. чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, когато едната страна, която има фактическо надмощие, налага на другата включването на такива клаузи, противоречащи на естеството на този договор и водещи до съществена нееквивалентност на престациите и дори до възможност налагащата клаузата страна въобще да не престира”.
В обобщение не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 936 от 15.05.2013 г. по т.д.№ 3227/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 500.00 /петстотин/ лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: