О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
[населено място] 17.05. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело № 5452 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба от М. М. П., П. Г. П. и С. Г. Р., чрез процесуалните им представители адвокати Б. и С., срещу решение от 09.05.2016г., постановено по в.гр.д.№2808/2015г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение от 25.03.2015г. по гр.д.№214/2013г. на Окръжен съд Монтана са уважени предявените от Методи Г. К. срещу М. М. П., П. Г. П. и С. Г. Р. искове с правно основание чл.200, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.60, ал.1 ЗН в общ размер от 60 000лв., ведно със законната лихва, считано от 04.22.2013г.
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба , чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Ответникът по касационната жалба Методи Г. К., чрез процесуален представител адв.М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. П. разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение, са уважени предявените Методи Г. К. срещу М. М. П., П. Г. П. и С. Г. Р. искове с правно основание чл.200, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.60, ал.1 ЗН в общ размер от 60 000лв., представляваща цена на апартамент по договор за продажба от 04.12.2008г., извършен с н.а. № 74/2008г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 04.11.2013г. до окончателното й изплащане.
Във въззивният съд е приел за неоснователно заявеното възражение за съдебно прихващане, по съображения, че към момента на смъртта си наследодателят им не е имал вземане към Методи Г. К. в качеството му на купувач по договор за продажба от 21.08.2008г., извършен с н.а.№ 98/2008г., предвид установеното въз основа на събраните доказателства, че последният му е платил дължимата цена по този продажба в размер на 60 000 лева.
Във въззивното решение е посочено, че твърденията на ответниците по отношение на мотивите за извършване на описаните сделки са неясни, но те заявяват, че наследодателят им не е получавал продажна цена, тъй като последният бил направил услуга на купувача и апартаментът щял да му бъде върнат обратно, без размяна на пари по сделката.
В. съд е приел за установено, че с процесния договор за продажба, извършен на 21.08.2008г. с н.а.№ 98, наследодателят на ответниците по иска – Г. П. П. е продал на Методи Г. К. апартамент № 19, находящ се в [населено място] за цена в размер на 60 000 лева, която сума трябвало да бъде изплатена от купувача в едногодишен срок от подписване на нотариалния акт или до 21.08.2009г. В акта е записано, че продавачът се е задължил да предаде на купувача владението на апартамента в деня на подписване на нотариалния акт.
По делото е приета като доказателство разписка, която видно от удостоверение с изх.№ 5 от 04.06.2014г. на нотариус, е била вписана в общия регистър на 04.12.2008г. с рег.№ 7361 за удостоверяване на подпис върху документ, с който подписаният Г. П. П. е декларирал, че е получил от Методи Г. К. сумата 60 000 лева, представляваща цена на апартамент № 19, описан в посочения н.а.№ 98/2008г. Поради оспорване истинността на описаната разписка в първоинстанционното производство са били назначени и изслушани три заключения на съдебно-почеркови експертизи. Първата от тези експертизи, е дала заключение, че подписът в оспорената разписка е бил изпълнен от Г. П. П., който е изпълнил и ръкописния текст под думата „Д.“. Ответниците са оспорили заключението и на същото вещо лице е поставена допълнителна задача, на същото вещото лице, който след изследване на подписа на наследодателя на ответниците върху заявлението му за издаване на лична карта, издадена 31.07.2008г., да отговори на въпроса дали подписът върху изследваната разписка от 04.12.2008г. е подпис на Г. П. П.. По така поставената задача вещото лице е дало заключение, че посочените частни признаци не са достатъчни за категоричен извод и е вероятно подписът в изследваната разписка /декларация/ да е бил изпълнен от Г. П. П.. По делото е изслушана и тройна съдебно-почеркова експертиза, по която две от вещите лица са дали заключение, че подписът в разписката, намиращ се срещу текст „декларатор“ е бил положен от Г. П. П., който е бил изпълнил и ръкописният текст под подписа за „декларатор“. Заключението е било подписано с особено мнение от третото вещо лице от съставва на тройната икспертиза, който е посочил, че подписът за „декларатор“ в разписката вероятно е бил положен от Г. П. П., който е изпълнил и ръкописния текст под подписа за „декларатор“. При обсъдените заключения на съдебно-почеркови експертизи въззивният съд е приел, че оспорването от ответниците на истинността на разписка с нотариално удостоверен на 04.12.2008г. подпис не е било доказано. Освен това съдът е обсъдил показанията на разпитания по делото свидетел, който е бил очевидец на плащането на цената на апартамента, извършено от Методи К. на Г. П., като подкрепящи извода за извършеиното плащане, въз основа на разписката. Не е кредитирал показанията на разпитаната свидетелка, по съображения, че тя в показанията си само е възпроизвела казаното й от наследодателя на ответниците, че „някой си Методи“ не му е дал обещани пари за прехвърлен наследствен апартамент.
К. считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по въпроса: „въззивният съд дължи ли произнасяне по истинността на оспорения документ-разписка от 04.12.2008г. /оспорени дата, съдържание и подпис/ в открито производство по смисъла на чл.194 ГПК“ поради разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС. Сочат, че въззивният съд не се е произнесъл по оспорването на процесната разписка. С приложеното определение на ВКС по чл.274, ал.2 ГПК съдът се е занимал с различен от поставения въпрос, а именно: за обжалваемостта на акта, с който съдът се произнася по оспорването. С другото приложено определение на ВКС по чл.274, ал.2 ГПК съдът е приел, че съдът дължи произнасяне по истинността на оспорения документ като разполага с избор да направи това с изрично определение или с решението си – само в мотивите, зачитайки или не доказателственото значение на документа или в диспозитива, който в тази си част има характер на определение. С приложеното решение №66 от 25.04.2013г. по гр.д.№807/2012г. на ВКС, Іг.о. по реда на чл.290 ГПК е разрешен положително въпросът: следва ли съдът да се произнесе с диспозитива на решението по надлежно открито производство по оспорване на документ, ако не се е произнесъл с отделно определение. В касационната жалба обаче касаторите не правят оплакване за нарушение на процесуалните правила поради непроизнасянето с диспозитив от въззивния съд по оспорването на процесния документ – разписка. Съгласно чл.290, ал.2 ГПК Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. Поради това настоящият съдебен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения въпрос.
К. поставявят въпрос: „в случай на две последователни сделки, покупко-продажби на недвижим имот между едни и същи лица, на един и същи обект, при едни и същи условия – отложени плащания, при една и съща продажна цена, като в срока на плащане по първата сделка е върнат обратно недвижимия имот чрез сделка, обективирана с нотариален акт, възможно , логично и житейски оправдано ли е купувачът от втората сделка да получи и продажната цена по първата сделка и чрез новата покупко-продажба да си върне обратно недвижимия имот в един и същи ден“. Считат, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. С представеното решение №57 от 02.03.2011г. по гр.д.№1416/2010г. на ВКС, ІІІг.о. не е разрешен сега поставения от касаторите въпрос, а различен въпрос: „за задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба“ и така също в него съдът не се е занимал със сега поставения от касаторите правен въпрос. Същото се отнася и до: представеното решение №34 от 22.02.2012г. по гр.д.№652/2011г. на ВКС, ІІг.о. , с което е отговорено на въпрос по приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, а по оплакванията в касационната жалба – по приложението на чл.159, ал.2 ГПК; както и до представеното решение №37 от 29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, Іг.о., с което е разрешен въпрос по приложението на чл.235 ГПК, а по съществото на касационната жалба се е занимал с въпроса за необходимостта за изясняване статута на процесния обект. Приложеното от касаторите решение №536 от 19.12.2012г. по гр.д.№89/2012 на ВКС, ІVго. Е постановено по трудов спор, какъвто настоящият не е . Предвид изложеното не е налице соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
К. поставят въпрос: „въззивният съд дължи ли преценка на гласните доказателствени средства, събрани по делото и длъжен ли е да посочи съображения на коя група свидетелски показания дава вяра и на коя група не дава вяра и защо; следва ли да изложи съображения за обективност на свидетелските показания от аспекта и на двете страни в мотивите на решението си“, който считат, че е разрешен от въззивния съд по различен начин от приетото с решение №70 от 03.11.1980г. по гр.д.№65/1980г. на ОСГК относно преценката на гласните доказателства. Не е налице соченото от касатора основание, тъй като първият от поставените от касатора въпроси не е разрешен по различен начин от въззивния съд, който е обсъдил показанията на свидетелите и е посочил, че не кредитира показанията на свидетелката, защото възпроизвежда казано й от наследодателя на ответниците по иска, а по отношение на свидетеля-очевидец на предаването на сумата, е приел, че предаването на сумата е доказано с процесната разписка, а показанията на свидетеля само подкрепят този извод. В частта на частния документ отнасяща се до извършване на нотариалното удостоверяване на подписа на посоченото в него физическо лице същото представлява официален документ. Извършената нотариална заверка сочи, че при оспорена истинност – авторство на разписка с нотариална заверка на подписа, тежестта на доказване на неистинността на документа е върху страната, която го оспорва – чл.193,ал.3,пр.1 ГПК, което оспорване въззивният съд е приел, че не е доказано.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за направени разноски за касационното производство, поради което такива не следва да му се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.05.2016г., постановено по в.гр.д.№2808/2015г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2