О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
София, 30.09.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 24 септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1280 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Л. О. против решение № 1364/09.11.2018 г. по гр.д.№ 1711/2018 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1114 от 29.03.2018 г. по гр.д.№ 15823/2016 г. на РС-Пловдив. С последното е отхвърлен предявеният от касаторката иск да се признае за установено по отношение на М. Г. К., че ищцата е собственик на 1/8 ид.ч. от ПИ с идентификатор …. по КК на [населено място], район С., находящ се на [улица] пл. 570 кв.м. и на 1/2 ид.ч. от сутеренния етаж, заснет като самостоятелен обект с идентификатор …., както и да се признае за установено по отношение на В. Л. К. и В. И. К., че ищцата е собственик на другата 1/2 ид.ч. от същия сутеренен етаж.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 98 ЗС и нормите, уреждащи изискванията за самостоятелно жилище, за допуснати съществени процесуални нарушения поради това, че изводите в съдебното решение не съответстват на приетото за установено и неизлагане на мотиви защо не са възприети основната и допълнителни СТЕ, както и за необоснованост на извода, че сутеренния етаж отговаря на изискванията за самостоятелно жилище.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани няколко въпроса, както следва: 1. представлява ли самостоятелен обект по смисъла на пар. 1 т. 1 от ДР на ЗКИР, пар.5, т.39 от ДР на ЗУТ, пар. 38 и 39 от строителните правила и норми от 1959 г. в редакцията ДВ бр. 13/05.04.1960 г. и ТР № 96/06.11.1971 г. на ОСГТК на ВС сутеренен етаж, ползван като жилище, но функционално свързан с етажа над него и ако не е, приложима ли е нормата на чл. 98 ЗС в този случай. По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК – противоречие с ТР № 96/06.11.1971 г. на ОСГТК на ВС, защото е установено, че към 17.05.1963 г. двата етажа не са били обособени като самостоятелни жилища. По същият въпрос, но с оглед сега действащата уредба се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Вторият правен въпрос е процесуален и касае задължението на съда, ако не възприето заключението на приети по делото експертизи, длъжен ли е да изложи мотиви защо не ги кредитира. По този въпрос се твърди противоречие с р.ІІ, т.3 от ПП-1-53 и Р № 331/2010 г. по гр.д.№ 257/2009 г. ІV гр.о. и Р № 217/2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, ІV гр.о.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касация. Считат, че зададените въпроси не кореспондират на крайния изход от спора, че решението на съда съответства на събраните доказателства, нормативната уредба и съдебната практика.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Фактите по делото са следните: На 17.10.1958 г. е вписан договор за доброволна делба между съсобствениците на парцел …. от кв. …. – Ф., по плана на [населено място], с който те се споразумяват в дял на Я. Н. Я. да останат четири стаи и коридор от северозападната част на строящата се жилищна сграда, а в дял на Х. Н. Я. – четири стаи и салон от източната част. От СТЕ се установява, че сградата е заснета за първи път по плана от 1962 г. като двуетажна масивна. С н.а. №…. г. Х. Н. Я. е признат за собственик на 1/4 ид.ч. от дворното место и на североизточната част от двуетажната масивна жилищна сграда, която е отделена от другата част и представлява два самостоятелни етажа с външно стълбите и подобренията в източната част от двора. На 01.05.1983 г. умира Х. Н. Я. и наследниците му сключват спогодба на 18.11.1983 г. по гр.д.№ 4874/1983 г. на Пловдивски РС, с която поделят по между си само източната част, като Р. Хр. О. е получила надсутеренния етаж ведно с 1/8 ид.ч. от дворното место, а К. Хр.Я. е получила сутеренния етаж, ведно с 1/8 ид.ч. от дворното место. Всеки от двата етажа е описан според заключение на вещото лице. С н.а….. Р. О. е прехвърлила своя дял на ищцата – надсутеренния етаж и 1/8 ид.ч. от дворното место. Получилата другия дял К. Я. е прехвърлила на внуците си Р. О. и Х. Д. сутерения етаж и 1/8 ид.ч. от дворното место с н.а. № …. г. Преобретателите прехвърлят това, което са придобили на Д. А. В. с н.а. № …., а тя прехвърля същия имот на ответника М. Г. К. / н.а. № …./ Той продава 1/2 ид.ч. само от сутерения етаж на ответниците В. Л. К. и В. И. К..
От свидетелските показания и СТЕ се установява, че след 1962 г. е изградено външно стълбище за втория етаж и е прекратена връзката между двата етажа, осъществявана чрез вътрешна дървена стълба, направен е самостоятелен вход за всеки от двата етажа. Първия етаж от построяване на сградата винаги е ползван като жилище.
Назначените съдебно-технически експертизи с в.л. К. и с в.л. М. установяват, че нито едно от двете обособени жилища няма складово помещение към него. Тавана е подпокривно пространство. Под външното стълбище е оформена баня с тоалетна за сутеренния етаж, Външното стълбище за втория етаж завършва с покрита тераса през която се осигурява входа за този етаж, а банята и тоалетната за този етаж е в пристройка, долепена до двуетажната сграда. Така жилището на сутеренния етаж се състои от стая, кухня и ниша и има баня с тоалетна в него, но височината му е 2,26 м., а при нишата – 2,13 м. Прозорецът е на височина 0,80 м. от терена на улицата. Жилището на. надсутеренния етаж е с височина 2,70 м. Банята и тоалетната е в пристройка до сградата. Входа е през самостоятелното стълбище, водещо до покритата тераса.
Към момента на изграждане на сградата са действали Строителните правила и норми по ЗПИНМ /СПНИНМ- ДВ бр. 75/1959 г./, които изискват най-малката височина за жилище да е 2,65 м, като няма изключение в нормативния акт – чл. 45 СПНИНМ. Наредба № 5/1977 г. , чл. 49 изисква светла височина за жилища 2,50 м. Наредба № 5/1995 г. , чл. 99, ал.1 изисква същата минимална височина за жилище, но допуска изключение – намаление с 10 % за вили, мезонети и части от жилища. Сега действащата Наредба № 7/2003 г. допуска складовото помещение да е във или извън жилището, а височината му следва да е 2,50 м.
Окръжният съд е приел, че сградата, макар и строена без открити строителни книжа е търпим строеж, предвид това, че е изградена преди 1983 г. и е допустим строеж по сега действащия план. сутерена се е ползвал за жилище от построяване на сградата и е бил такова към 17.05.1963 г. Съдът се е позовал на ТР № 96/1971 на ОСГТК на ВКС, според които т. 38 и 39 не се прилагат за заварени жилища към 17.05.1063 г. Параграф 38 допуска тоалетната да е извън жилището ако то е в район, в който няма канализация. Параграф 39 определя минималната квадратура на жилище да е не по-малко от 29 кв.м. Затова съдът е приел, че делбата от 1983 г. е породила действие, а нормата на чл. 98 ЗС не намира приложение по отношение на сутеренния етаж към този над него.
Поставеният първи въпрос касае изискванията за самостоятелно жилище от 1959 г. до настоящия момент. Касаторката го поставя във връзка със застъпената от нея теза, че сутеренния етаж не отговаря на изискванията за самостоятелно жилище, поради което делбата от 1983 г. е нищожна, т.е. не е произвела действие. Дори да се приеме, че това е така, от това не следва, че ищцата е собственик на целия сутеренен етаж и на повече от 1/8 ид.ч. от дворното место. Както се посочи по-горе, източната част от къщата е самостоятелна и е останала в наследство от Х. Я.. Праводателката на ищцата не е била единствен негов наследник. Видно от спогодбата по гр.д.№ 4874/1983 г.негови наследници са Р. О. и К. Я., а източната част би била съсобствена между тях. Тя не би била в режим на етажна собственост, респективно дворното место не е обща част. В този смисъл въпросът за това дали сутеренния етаж съставлява самостоятелно жилище не определя изхода от спора при застъпената от ищцата теза. / Ако делбата от 1983 г. не е породила действие, всяка от двете наследници би имала по 1/2 ид.ч. от всеки от двата етажа и по 1/8 ид.ч. от дворното место. Ищцата не би могла да придобие целия надпартерен етаж, към който да се присъедини сутерена. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване и на двете наведени основания за допускане – чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Въпросът за обсъждане на доказателствата по делото и конкретно на заключенията на СТЕ също не определя изхода от спора. Задачите на експертизите са свързани с това дали сутеренния етаж отговаря на изискването за самостоятелен обект на правото на собственост. Както вече се посочи обаче ако този етаж не е самостоятелно жилище, то източната половина би била съсобствена между наследниците на Х. Я. и всяка от двете би имала по Ѕ ид.ч. от всеки от двата етажа, респективно би прехвърлила само това, което притежава. В този случай ищцата също не би могла да придобие целия надсутеренен етаж и сутеренния по присъединяване, защото праводателката й не би била техен изключителен собственик. До колкото законът допуска дворното место да се прехвърля самостоятелно от сградата / чл. 63 ЗС/ то прехвърлянето на 1/8 ид.ч. от дворното место, придобито от К. Я. по наследство би било действително независимо от това дали сутерена е самостоятелно жилище. Тази 1/8 ид.ч. ищцата не би могла да придобие на никакво основание. Така съдът е обсъдил фактите по делото, а обясненията на вещото лице относно нормативните изисквания за самостоятелно жилище от 1059 г. до настоящия момент на практика не определят изхода от спора. Затова макар необсъждането на заключението на вещото лице без излагане на мотиви за това да е нарушение на процесуалните правила, до колкото това не се отразява на изхода от спора, нарушението не е съществено, а въпроса не определя изхода от спора. Затова не се допуска касационно обжалване и по втория правен въпрос.
Така поради неотносимост и на двата формулирани въпроси към крайния изход от спора, не се допуска до касационно обжалване въззивното решение. Съобразно този резултат, на ответниците по касация В. Л. К., В. И. К. и М. Г. К. следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за касационна инстанция, доказани с договорите за правна помощ и посочени в списъците по чл. 80 ГПК в размер по 600 лв. за първите двама и 1000 лв. за третия.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1364/09.11.2018 г. по гр.д.№ 1711/2018 г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от К. Л. О..
Осъжда К. Л. О. да заплати на Л. К. и В. И. К. деловодни разноски за касационна инстанция в размер по 600 лв. на всеки.
Осъжда К. Л. О. да заплати на М. Г. К. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 1000 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: