О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 437
гр. София, 04.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5649/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Л. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 1536 от 17.07.14г., постановено по в.гр.д.№ 1470/14г. на Софийския апелативен съд в с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 726 от 04.02.14г. по гр.д.№ 11873/11г. на Софийския градски съд, ГК, І-4 с-в, и вместо него е отхвърлил предявения от М. Л. Г. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие благоустройството за признаване за установено, че ищцата е собственик на апартамент, застроен на 117 кв.м., заемащ първия надпартерен етаж от двуетажната жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], заедно с 52/100 ид.части от общите части на сградата и от дворното място, както и искането по чл.537, ал.1 ГПК за отмяна на акт за частна държавна собственост № 06045 от 05.07.2006г.
По делото е установено, че процесният апартамент е принадлежал на наследодателката на ищцата и е бил отчужден от нея за мероприятия по ЗТСУ /отм./. Тъй като отчуждителната заповед по чл.95 и чл.98 ЗТСУ не изхожда от органа, разполагащ с материално компетентност да я постанови, поради това, че не е подписана от председателя на ИК на СНС или от овластено лице, въззивният съд е приел, че същата е представлява нищожен индивидуален административен акт, респ. че отчуждителната процедура не е проведена според изискванията на закона и налице първата предпоставка за реституция по чл.2, ал.2, пр.2 ЗВСОНИ. Независимо от това предявеният иск е приет за неоснователен, тъй като в случая наследодателката на ищцата е била обезщетена с друг имот на по-висока стойност и не е налице отрицателното условие по чл.4, ал.1 ЗВСОНИ.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. каква е последицата от установената в мотивите на съдебното решение в резултат на проведен косвен съдебен контрол нищожност на административен акт с вещноправни последици; 2. налице ли е хипотезата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ при завършена процедура по отчуждаване на годно законово основание и по установения ред, но въз основа на нищожен административен акт; 3. получаването на обезщетение срещу отчужден с нищожна заповед имот пречка ли е за настъпване на реституционния ефект по силата на закона /дори ако нищожността на заповедта обуславя приложимостта на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ/ и възможно ли е при нищожност на административния акт за отчуждаване, тази начална недействителност да бъде санирана от получаването на обезщетението и държавата да се легитимира с противопоставими права спрямо собственика с нищожна отчуждителна заповед; 4. ако ищецът е предявил иск за собственост с твърдение, че не е загубил собствеността върху имота поради нищожност на заповедта за отчуждаване, допустимо ли е съдът да изследва предпоставките за възстановяване на собствеността по чл.2 ал.2 ЗВСОНИ, както и дали подвеждайки твърденията на ищеца за нищожност на заповедта за отчуждаване под нормата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ съдът не е променил основанието на предявения иск; 5. допустимо ли е съдът да отхвърли предявения иск на едно невъведено от ответника в отговора на въззивната жалба и в хода на първоинстанционното производство възражение, респ. допустимо ли е да се отмени първоинстанционното решение на основание, което не е въведено с въззивната жалба и представлява ли това нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес; 6. допустимо ли е въззивният съд, след като е дал различна правна квалификация на претенцията от тази, дадена от първоинстанционния съд, да се произнесе със своя съдебен акт без да докладва делото и отстрани допуснатото според него от първоинстанционния съд нарушение при определяне на основанието на претенцията и 7. длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендира разноски за всички инстанции.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с представената от касатора задължителна и незадължителна практика на ВКС и ВС /ТР № 2/91г. на ОСГК, ТР № 39/87г. на ОСГК, Р № 679 по гр.д.№ 1496/08г. на ВКС, ІІ г.о. и др./, с която е прието че нищожният индивидуален административен акт не поражда правни последици, тъй като и в обжалваното решение не е прието, че нищожната заповед по чл.95 и чл.98 ЗТСУ /отм./ е породила правни последици, а е направен извод, че в този случай е налице първата от предпоставките за реституция по чл.2, ал.2 , пр.2 ЗВСОНИ. Според съдебната практика с разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ законодателят придава правно действие на фактическото завземане на имота, респ. на отчуждаването му не по установения от закона ред и го приравнява по последици на отнемането на собствеността по предвидения от закона ред.
Позоваването във връзка с втория въпрос на противоречие с ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС, Р № 880 по гр.д.№ 1024/09г., Р № 240 по гр.д.№ 3299/08г., Р № 218 по гр.д.№ по гр.д.№ 525/09г. на ВКС и др. е също неоснователно, тъй като с нито едно от тях не е прието, че посочената разпоредба не намира приложение в случаите, при които в отчуждителното производство е издадена нищожна отчуждителна заповед, а от обстоятелството, че с тях не се третира такъв случай, не може да се направи извод, че отношенията между страните не попадат в хипотезиса на тази норма.
Третият поставен въпрос не е решен в противоречие с ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС, тъй като в т.3 на това решението също е прието, че обезщетяването с равностоен имот е пречка за реституция по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ. Същото е прието и с Р № 900 по гр.д.№ 254/10г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК относно втората хипотеза на чр.2, ал.2 ЗВСОНИ. Позоваването по този въпрос на противоречие с Р 290 по гр.д.№ 1225/10г. на ВКС, ІІ г.о. е неоснователно, тъй като това решение представлява задължителна практика само по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, а именно – дали изплащането на парично обезщетение в полза собственика на имота е достатъчно, за да настъпи вещнопрехвърлителен ефект на отчуждаването за благоустройствено мероприятие по реда на чл.60 и сл. ЗПИНМ /отм./, респ. § 250 ППЗПИНМ/отм./, ако не е било издадено решение на ИК на ОНС и без да е бил приет уличнорегулационен план, с който имотът се отрежда за мероприятие на държавата, общината или държавно предприятие. Ето защо дори и да е налице противоречие по поставения въпрос с приетото от съда в решението извън неговата тълкувателна част, то не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, след като въззивното решение е съобразено със задължителната практика по него. В допълнение следва да се отбележи, че такова противоречие не е и налице, тъй като това решение се отнася до първата хипотеза на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, т.е. за имот, който е бил отнет без законово основание, а не до разглеждания случай. Казаното се отнася и до Р № 17 по гр.д.№ 1458/05г. на ВКС, ІV г.о./незадължителна практика/.
Следващият въпрос е решен в съответствие с Р № 259 по гр.д.№ 299/12г. на ВКС, ІІ г.о., с тълкувателната част на което е прието, че реституцията по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ не е самостоятелен способ за придобиване на собствеността, като активната легитимация по иска за защита на възстановеното право на собственост ще е налице, макар и ищецът да не се е позовал изрично на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, а да е заявил наследствено правоприемство, както и липса на валидно отчуждаване на имота от неговия наследодател, стига да са били установени по делото всички предпоставки за възстановяването на собствеността. Представените от касатора във връзка с този въпрос пет решения на ВКС, с които е прието, че с чл.2, ал.2 ЗВСОНИ е създадено ново допълнително основание за реституция не могат да обусловят касационното обжалване, още повече, че същите не представляват задължителна практика по този въпрос.
Петият и свързаният с него шести въпрос не са решени в противоречие с представената многобройна практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Съгласно съдебната практика страните имат задължението само да посочат обстоятелствата, на които основават своите права, а не и приложимото към тях право. Според дадените с т.1 на ТР № 1/13 на ОСГТК при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, а в т.2 на това тълкувателно решение е посочено при какви обстоятелства въззивният съд е длъжен да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, които в случая не са налице.
Същото се отнася и за последния въпрос, тъй като посоченото изискване на закона, посочено и в представената съдебна практика в случая е спазено. Във връзка с този въпрос касаторът сочи, че въззивният съд не е обсъдил представена по приложената преписка декларация – съгласие за връщане на получения като обезщетение имот, което обстоятелство е правно ирелавнтно за основателността на предявения иск и е неотносимо към делото.
Съгласно т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В случая във връзка с тези предпоставки в изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК никакви доводи не са изложени и същите по отношение на поставените въпроси не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата претендираните разноски пред настоящата инстанция в размер на 1628 лв. съгласно чл.7, ал.2, вр. чл.9, ал.2 от Наредба № 1/04г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Направените от същия разноски в предходните две инстанции не следва да се присъждат, тъй като е следвало да бъдат поискани пред въззивния съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1536 от 17.07.14г., постановено по в.гр.д.№ 1470/14г. на Софийския апелативен съд.
О с ъ ж д а М. Л. Г. да заплати на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството сумата 1628 лв./хиляда шестстотин двадесет и осем лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: