2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 441
София, 12.07.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове: Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1122/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 491 от 18.11.2015 г. по в. гр. д. № 397/2015 г. на Хасковския окръжен съд е потвърдено решение № 145 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 1906/2014 г. на Районния съд [населено място], с което е отхвърлен предявеният от В. А. В. и М. Г. В. срещу Х. А. Х. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението върху 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор 77159.723.171.1 по КК и КР на [населено място], със застроена площ от 32 кв. м., на два етажа, с предназначение за търговия.
Касационна жалба е подадена от ищците В. А. В. и М. Г. В., които са изложили оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Ответникът Х. А. Х. оспорва жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу съдебен акт, който не попада в изключенията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
През 1975 г. ищецът В. А. В. закупил по реда на ЗСГ /отм./ от Х. А. Х. правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от дворно място от 32 кв. м., заедно с жилище с площ от 32 кв. м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата. През 1976 г. Х. Х. продал по реда на ПМС № 60/1975 г. на [фирма], клон „Търговия на дребно” [населено място], първия етаж /магазин/ от същата сграда, заедно с 1/2 ид. ч. от мястото. Продавачът и по двете сделки се легитимирал като собственик с нотариални актове от 1951 и 1952 г. След възстановяване на собствеността върху магазина по реда на ЗВСВНМРСА, с два нотариални акта от 1992 г. Х. А. Х. и съпругата му Гадарик О. Х. продали на ответника Х. А. Х. последователно по 1/2 ид. ч. от магазина. До възстановяването на собствеността ищците имали достъп до закупеното жилище – стая на втория етаж, през съседен имот. След 1992 г. обаче този достъп бил преустановен, тъй като собствеността на съседния имот също била възстановена на частно лице. По тази причина между страните по настоящото дело е възникнал спор по чл. 109, ал. 1 ЗС, при който ищецът В. В. е искал съдът да осъди Х. Х. да възстанови вътрешното стълбище между магазина на първия и жилищната стая на втория етаж. Искът е отхвърлен с влязло в сила решение, в което е прието, че още преди извършените разпореждания от 1975 г. и 1976 г. между двата етажа на сградата не е съществувало вътрешно стълбище, а достъпът до втория етаж се е осъществявал през съседен имот.
Предявеният в настоящото производство иск по чл. 108 ЗС се основава на твърдения, че двете продажби от 1975 г. и от 1976 г. имат за предмет не реални, а идеални части от цялата сграда с площ от 32 кв. м.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 108 ЗС за 1/2 ид. ч. от процесната сграда е отхвърлен, въззивният съд е приел, че ищците са собственици само на втория етаж от сградата, а не на 1/2 ид. ч. от нея. Стаята на втория етаж е обособена като жилище преди действието на пар. 38 и 39 от Строителните правила и норми от 1963 г. и съгласно ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС тя представлява отделен обект на правото на собственост, независимо от това, че не отговаря на новите строителни правила и норми.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили на първо място въпроса: ако преди 17.05.1963 г. една сграда е имала търговско предназначение, а след тази дата е ползвана за жилище по решение на Г., въпреки че не е отговаряла на строителните правила и норми за такова ползване, то за тази сграда ще намери ли приложение Тълкувателно решение № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС и тя ще запази ли жилищното си предназначение и понастоящем. Вторият въпрос е процесуалноправен и е следният: в случай, че съдът се позове на ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС, длъжен ли е да изясни какъв е бил статутът на процесната сграда преди и до 17.05.1963 г. чрез назначаване на съдебно-техническа експертиза, при условие, че събраните по делото писмени доказателства не са достатъчни за категоричен отговор на този въпрос. Тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и били разрешавани противоречиво от съдилищата. Касаторите се позовават на решение № 371/11 от 14.02.2012 г. по гр. д. № 84/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.; решение № 207 от 26.04.2012 г. по в. гр. д. № 163/2012 г. на ОС Пазарджик; решение № 267 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 261/2013 г. на РС Смолян и решение № 211 от 17.07.2009 г. по в. гр. д. № 279/2009 г. на ОС Хасково.
Не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Правните въпроси се поставят във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд се е позовал на ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС, без преди това да допусне исканата от ищците експертиза за установяване статута на втория етаж от процесната сграда преди 17.05.1963 г. Изхожда се от предпоставката, че цялата сграда първоначално е имала търговско предназначение и едва при продажбата по ЗСГ /отм./ през 1975 г. вторият етаж е обособен като жилищен.
Въпросите не са обуславящи за изхода на делото и затова не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Действително, въззивният съд е приложил към спора по настоящото дело разрешенията, дадени с ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС, но при друга предпоставка, различна от тази, която се съдържа в поставения материалноправен въпрос. Съдът е изхождал от жилищния характер на втория етаж преди 17.05.1963 г., а във въпроса питането е свързано с възникване на жилище след тази дата. И в двата случая обаче изходът на делото зависи не от това към кой момент е било обособено жилището на втория етаж, а какъв е бил предметът на прехвърлителните сделки от 1975 г. и 1976 г. – идеални части от цялата сграда, както поддържат ищците, или реални части, каквито са описани в нотариалния акт от 1975 г. и в договора за продажба от 1976 г. Изводът на съда, че са прехвърлени реални части, е съобразен с договорите за продажба. Изложеният допълнителен аргумент, че вторият етаж е могъл да бъде предмет на продажбата от 1975 г., тъй като е представлявал самостоятелно жилище, възникнало преди 17.05.1963 г., не е решаващ. Същото като резултат би било и разрешението, според което жилището е възникнало след посочената дата. Тогава продажбата на реална част би била нищожна поради правната невъзможност при действието на новите строителни правила и норми да възникне жилище като самостоятелен обект на правото на собственост, без необходимите жилищни и сервизни помещения – в този смисъл ТР № 3/2014 от 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС. И в този случай ищците не биха имали права върху 1/2 ид. ч. от цялата сграда на основание нотариалния акт от 1975 г., което обуславя отхвърлянето на предявения от тях иск. Ето защо и процесуалноправният въпрос не е определящ, тъй като насочва към събиране на доказателства, които не са от решаващо значение за изхода на делото. Обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с посоченото от касаторите решение № 371 от 14.02.2012 г. по гр. д. № 84/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., което отнася ТР № 96 от 16.11.1971 г. на ОСГК на ВС към жилища, обособени като самостоятелни преди приемането на Строителните правила и норми от 17.05.1963 г., както е приел в случая и въззивният съд. Другите решения не са окончателни и няма данни за влизането им в сила, поради което те не могат да послужат като основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, съгласно приетото в т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В обобщение – не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото, на ответника Х. А. Х. следва да се присъдят разноските в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 25.02.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 491 от 18.11.2015 г. по в. гр. д. № 397/2015 г. на Хасковския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. А. В. и М. Г. В., двамата от [населено място], [улица], да заплатят на Х. А. Х. от [населено място], [улица], № 9, вх. Е, ет. 6, ап. 99, сумата от 1 000 /хиляда лв./ лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: