4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
[населено място], 20.07. 2017г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 470/2017 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение №243/26.10.2016г., постановено по в.т.д. № 228/2016г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отхвърлен искът на дружеството срещу [фирма] за сумата от 33 263.24лв., като неоснователен.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] в писмен отговор изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. Представен е списък и договор за правна защита и съдействие от 13.02.2017г.
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение № 96/29.02.2016г., постановено по т.д. №1077/2013г. Великотърновският окръжен съд е отхвърлил исковете на [фирма] против [фирма] за плащане на цената по дoставени стоки и услуги за сумата от 33 263.24 лв. по девет броя фактури, заедно с лихва за забава за сумата от 2 614.24 лв., върху главницата за всяка фактура, поради извършено материално правно прихващане с вземане на ответника по договор за дистрибуция № RTG -1 от 31.08.2010г.
След преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е приел за установено, че страните са сключили договор за дистрибуция на 31.08.2010г., с предмет – дистрибуция на произведена от ищеца продукция. В договора е уговорено, че продуктите са електронни контролери, техните компоненти, резервни части и консумативи и приложен и системен софтуер, предназначени за системи за конверсия. В Анекс №3 към договора артикулите са определени като „кит с компютър тип Ф. 1,2,4, цилиндри, сензори и конектори”. В т.5.7 от договора е уговорено право на дистрибутора да плати авансово цената. След обсъждане и преценка на доказателствата по делото, съдът е направил извод, че процесните фактури се отнасят до изпълнение на договора за дистрибуция, сключен между страните и доказват предаването на произведена продукция на купувача. Купувачът на стоката е платил цената на доставената му и получена стока по фактурите чрез аванса, получен от продавача. За съда платеният аванс е предварително платена цена за доставки на произведени стоки. Това обстоятелство се установява от клаузата в договора, договорена в т.5.7 и начина на осчетоводяване на това плащане при двете страни. Мотивирано е, че няма данни авансът да представлява гаранция или учреден залог върху вземане. Записването в счетоводството на ищеца, че сумата от 60 000 евро е платена авансово цена по договора и се води като задължение към ответника, според съда представлява извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт с правно значение. Тъй като цената е платена, то главният иск е неоснователен. Неоснователен е и акцесорният иск за лихва за забава, защото цената е платена предварително и ответникът не би могъл да изпадне в забава. С оглед на приетото, съдът е направил извод, че материално правното възражение за прихващане е без правни последици, след като в случая не се касае за две насрещни вземания, а за плащане на цената по извършена доставка. Счетоводното прихващане е нещо различно от материално правното възражение за прихващане. Едното е счетоводна операция, а другото е упражняване на потестативно право, като в случая счетоводното прихващане не отразява упражнено потестативно право. Процесуално- правното възражение за прихващане следва е оставено без разглеждане, като направено – в случай, че искът не бъде отхвърлен по основното възражение. Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя две групи въпроси по допустимостта и правилността на решението: 1. Може ли съдът да изследва становището на страните, без да отдели спорното от безспорното, без да даде указания на страните да дадат своето становище при въведените от него нови предели на предмета на доказване от ищеца, като се произнесе с решението си като го „изненада” с мотивите си? Допустимо ли е въззивният съд да извърши проверка по правилността на първоинстанционното решение, произнасяйки се извън рамките на заявеното с въззивната жалба? Дали произнасяйки се извън рамките на заявеното с въззивната жалба въззивният съд може да влоши положението на жалбоподателя, при липса на жалба от противната страна? Позовава се на съдебна практика по чл.290 ГПК, селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК: решение №290 по гр.дело №759/2009г. на ІVг.о. на ВКС, ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №276 по гр.д. 519/2014г. на ІІІ г.о., решение №203 по т.дело № 461/2012г. на ІІт.о., решение № 175 по гр.д. №1191/2010г. на ВКС. 2. Допустимо ли е кредиторът да търси едновременно изпълнение по каузалното правоотношение и по запис на заповед при доказана обезпечителна функция на ценната книга спрямо изпълнението на конкретно задължение по каузалното правоотношение, включително в хипотезата на прехвърляне на правата по ценната книга чрез джиро, както и по свързания с това процесуален въпрос относно задължението на съда да съобрази всички факти и обстоятелства, настъпили в хода на производството по чл.235, ал.3 ГПК? По тази група въпроси становището на касатора е, че решението противоречи на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, „както и на множества решения по чл.290 от ГПК и решения на съдилищата в страната, евентуално налице е основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото и предвид липсата на произнасяне на касационната инстанция по този въпрос”. По първата група въпроси не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Въззивният съд се е произнесъл по изложените от въззивника доводи за неправилност на решението на първоинстанцинния съд дали стоките по процесните фактури са доставени от ищеца в изпълнение на договора за дистрибуция № RTG -1 от 31.08.2010г. Съдът е използвал компетентността на назначената експертиза, която е дала заключение, че договорът за дистрибуция има за предмет „газови уредби”, а описаните във фактурите стоки са компоненти към тези газови уредби, след като по този начин са осчетоводени при ищеца и между страните няма данни в счетоводствата им за друго правоотношение. Взето е предвид счетоводното отразяване на сумата от 33 263,28лв. в счетоводството на ищеца по процесните фактури и задължение към ответника в размер на 60 000 евро, платени като аванс на цена. Касаторът не е поставен в положението на „изненада” /въпрос №1/, доколкото няма разлика в изводите на първоинстанционния съд и на въззивния съд, че доставките по процесните фактури са доставки по договора за дистрибуция, а не по друг договор. В случая въззивният съд е упражнил правомощията си на въззивна инстанция при произнасяне по въззивната жалба и не е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 269, изр.2 ГПК. Освен това преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите в тази връзка евентуални грешки биха били основание за касационно обжалване по чл.281 ГПК, но не са основания за допускането му – чл.280 ГПК. Не се констатира противоречие на обжалваното решение с представените решения на ВКС доколкото при различни факти са направени различни правни изводи в решенията. Решение № 98/9.04.2015г. по в.т.дело №596/2014г. на Варненския апелативен съд не обосновава критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Решението е постановено по молба по чл.625 ТЗ и формира сила на пресъдено нещо относно произнасянето за датата на неплатежоспособност на дружеството в производство по несъстоятелност.
Втората група въпроси не осъществяват общия селективен критерий, а касаторът не обосновава и допълнителен селективен критерий. Обстоятелството, че има образувано друго висящо дело с различна страна и на различно основание няма обуславящо значение за правните изводи на съда за основателност на иска по настоящото дело.
С оглед на изхода от касационното обжалване касаторът дължи заплащане на ответника документираните разноски за сумата от 2000 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №243/26.10. 2016г., постановено по в.т.дело № 228/2016 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма],[ЕИК] разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение от 2000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: