О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
София, 20.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.11.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 946 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2294 от 23.11.2015 г., по т.д.№ 946/2016 г., в частта, с която е потвърдено решение 0 295 от 16.02.2015 г., по т.д.№ 5522/2013 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от „Е. 95”АД срещу касатора, като ответник, осъдителен иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от общо 58 506.80 лв. – неустойка по чл.7.1 за забава плащането на уговореното месечно възнаграждение по чл.3.1 по договор за охрана от 10.09.2008 г., с предмет- проучване, организиране и осъществяване на въоръжена физическа охрана на строителен обект : „Укрепване на свлачище в кв. Изток на [населено място] – складова база”, ведно с деловодни разноски общо от 2 285.20 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че неустоечната клауза на чл.7.1 в процесния договор не е нищожна поради накърняване на добрите нрави, като счита същия за изграден и при допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, довели до фактическо необсъждане на въведеното в тази насока възражение от негова страна.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право, които обобщени и доуточнен от настоящата инстанция в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са: 1.”При какви предпоставки следва да се приеме за нищожна уговорената в договор клауза за неустойка за забава, като противоречаща на добрите нрави и подлежи ли на сравняване размерът на договорената неустойка с размера на законната лихва, определяема въз основа на Постановление на МС и със съизмеримото с нея обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД ?” 2. „Как следва да се направи преценката за нищожност на договорената неустойка за забава с оглед автономията и свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД ?” ; 3. ”Следва ли при съобразяване на критериите по ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за преценка нищожността на клаузата за неустойка, съдът да преценява функцията, с която страните въз основа на договорното начало са уговорили неустоечната клауза и превеса на някоя от тези функции – компенсаторна, санкционна или обезпечителна и следва ли установеният превес да предопределя извода на съда за отклонение от добрите нрави ?”
Поддържаното противоречие със задължителната практика на ВКС е обосновано с възприетото разрешение в ТР№ 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, а селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК със значимостта на поставения трети въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба -„Е. 95”АД, гр.София, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е възразил по допускане на касационното обжалване, по съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, на които касаторът се позовава. Счита, че изразеното от касатора в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК – „относно преценката за нищожността на клаузата за неустойка” и „за автономията и свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД” въобще не притежава правната характеристика на въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде взето предвид, нито обсъждано въведената по отношение на тях допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация. При условията на евентуалност е възразил и срещу основателността на поддържаните касационни основания, излагайки подробно писмено становище, като претендира и деловодни разноски за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол , по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от Е. 95”АД, гр.София срещу [фирма], гр. София обективно съединен иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД за сумата общо 58 506.80 лв. въззивният съд, след самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, е приел за доказано, че ответникът не е изпълнил в срок задължението си за плащане на уговореното в чл.3.1 възнаграждение по сключения между страните договор от 10.09.2008 г., имащ за предмет проучване, организиране и осъществяване на физическа въоръжена охрана на обект „Укрепване на свлачище в кв.-„Изток”, [населено място] – складова база, поради което е изградил краен правен извод за наличие на предпоставките на закона за ангажиране на договорната му отговорност за обезвреда, съобразно неустоечната клауза на чл.7.1 от същия. Позовавайки се на представените в хода на делото фактури, в които е обективирана стойността на паричното задължение на ответника и е преценил същите – частни свидетелстващи документи, наред с останалите доказателства, вкл. заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, признанието на ответника, че не е извършил плащане по същите, както и на липсата на релевирани от страна на последния доводи за неточно в качествено, в количествено или във времето изпълнение от страна на дружеството –изпълнител на охранителна услуга, Софийски апелативен съд е счел, че ищецът е изправен съконтрахент и в негова полза е възникнало вземане изискуемо вземане за мораторна неустойка, присъждайки го в размер, съобразен с договорната клауза на чл.7.1 от конкретния договор, продължителността на забавата на длъжника и стойностния израз на главницата на неизпълненото парично задължение по предявения в обективно кумулативно съединяване иск по чл.79, ал.1 ЗЗД. Преценявайки начина на уговорената между страните мораторна неустойка върху неиздължените суми към момента на сключване на процесния договор за охрана на обект в [населено място] липсата на краен предел на срока и на размера до който може да нараства, решаващият състав на въззивната инстанция е отхвърлил като неоснователно защитното възражение на ответника за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието и с добрите нрави. Посочил е, че сам по себе си същият не обуславя нищожността и по см. на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, тъй като е поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие с признатата на съконтрахентите договорна свобода по чл.9 ЗЗД, вкл. с превес на санкционната функция на неустоечната клауза. Затова и прекомерността на неустойката, дори и да е налице, както е твърдял ответникът, не я прави a priori нищожна, поради накърняване на добрите нрави.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че касационното обжалване на следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора материалноправни въпроси са релевантни за крайния изход на делото, тъй като са обусловили решаващите правни изводи на въззивната инстанция.
Неоснователни по отношение на същите са поддържаните селективни основания по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно разграничението им, направено от касатора. Съгласно възприетото разрешение в т.3 на ТР № 1/15.06.2009 год. на ОСТК на ВКС, по т.д. № 1/2009 год., нищожна по см. на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е онази неустойка, чиято единствена цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за всеки конкретен случаи се прави към момента на сключване на договора, при която могат да се използват някои от неизчерпателно изброените критерии: естество и размер на задължението, което е обезпечено с неустойката, наличието или липсата на други способи за обезпечение изпълнението му, вида на уговорената неустойка – мораторна или компенсаторна, вида на неизпълнението – съществено или за незначителна част, съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди. Изрично според състава на ОСТК на ВКС само липсата на уговорен краен предел на срока, до който може да се начислява неустойката за забава, не нарушава точното изпълнение на задълженията по договора и не накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Затова и изводът за нищожност на клаузата за мораторна неустойка при търговска сделка, поради нарушаване на добрите нрави, не може да се обоснове единствено с посочения критерий. Въпрос на конкретна преценка е дали липсата на краен предел за натрупването й, както и размерът й, са довели до нарушаване на добрите нрави, нарушен ли е принципът на справедливостта и излиза ли уговорената неустойка извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, които страните са й придали и които решаващият състав следва да обсъди и да съобрази.
Затова, като е приел въз основа на конкретно осъществена преценка на посочените в задължителната практика на ВКС примерни критерии – свързани, както с породилите приемане на неустойката обстоятелства, така и с проявлението на присъщите и функции, че процесната клауза за неустойка е в съгласие с общоприетия принцип на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и в случая не води до несправедливо обогатяване на кредитора, тъй като страните са обусловили продължителността на времето, за което неустойката ще е дължима от неизпълнението на длъжника, т.е. същата не била поставена в зависимост от поведението на кредитора, създавайки му възможност да има изгода повече от забавената парична престация, отколкото от реалното изпълнение, нито е нараствала само в резултат на завишената база при формирането и, Софийски апелативен съд не се е отклонил от цитираната задължителна съдебна практика, в подкрепа на която са и служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл.290 и сл. ГПК на ВКС: № 157/30.12.10 г., по т. д. № 696/2011 г. на II т. о.; № 107/25.06.2010 г., по т.д.№ 818/2009 г. на ІІ т.о.;№ 88/ 22. 06. 2010, по т. д. № 911/2009 г. на І т.о.; № 142/12.03.2011 г, по т.д.№ 336 / 2010 г. на ІІ т.о. и др..
В съответствие със задължителните разяснения на ВКС е и изразеното от състава на въззивната инстанция разбиране, че в разглежданата хипотеза, очакваните от неизпълнението вреди на ответника са съизмерими с обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, което договорената между страните мораторна неустойка не надвишава. Както е прието и в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на първо търговско отделение на ВКС № 137/28.07.2015 г., по т.д.№ 2618/2014 г. – служебно известно на настоящия съдебен състав, който го споделя, за разлика от преките и предвидими вреди по чл.82 ЗЗД, вредата на кредитора при неизпълнение на парично задължение е предположена от законодателя, предвид естеството на паричното задължение – чл.81, ал.2 ЗЗД. В този см. вредите от неизпълнение на парично задължение се презюмират, предвид изричната законова регламентация, че при забава в изпълнението на парично задължение се дължи законната лихва, която има за цел обезщетяване вредите на кредитора от неплащане на паричната сума.
С посочената задължителна практика на касационната инстанция, част от която цитирана и от касатора, е даден отговор на всички поставени от жалбоподателя в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и приети от съда за релевантни по см. на чл.280, ал.1 ГПК, правни въпроси, поради което към тях визираното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Отделен остава въпросът, че жалбоподателят не е аргументирал същото, а само бланкетно е възпроизвел законовия му текст, което според задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС не обвързва касационната инстанция и тя не дължи произнасяне по него. Единствено за прецизност следва да се посочи, че за да е налице поддържаният критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е необходимо било приложимата правна норма, обусловила решаващите изводи на въззивния съд да е непълна или неясна, което да налага по тълкувателен път да се изяснява съдържанието и, за да се отстрани законовия порок и да се уеднакви практиката на съдилищата, било когато е налице обективна необходимост да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона от съдилищата, за да се възприеме друга, какъвто несъмнено, предвид цитираната задължителна практика на касационната инстанция, свързана с приложението на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, във вр. с чл.92, ал1 ЗЗД, не е разглежданият случай.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК същите следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено на осн. чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, в редакцията и, обнародвана в ДВ бр. 28/ 2014 г.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2294 от 23.11.2015 г., по т.д.№ 946/2016 г..
ОСЪЖДА [фирма], гр. София да заплати на „Е. 95”АД, [населено място] сумата 500 лева /петстотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: