2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 452
София 08.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 2143/ 2014 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл. 288 ГПК.
[община] е обжалвала въззивното решение на Пернишкия окръжен съд № 401 от 16.12.2013г. по гр.д. 758/2013г.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Ответникът [фирма] е подал писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Пернишкият окръжен съд е потвърдил решението на Пернишкия районен съд № 416 от 15.05.2013г. по гр.д.№ 7772/2011г. , с което е отхвърлен иска, предявен от [община] срещу [фирма] за установяване, че [община] е собственик на основание § 7 ал.1 т.7 ПЗР на З. на недвижим имот-трафопост „ТП-25”, находящ се в [населено място], кв.Т., представляващ сграда на един етаж със застроена площ 72кв.м. и енергийно съоръжение, при граници с идентификатор 55871.507.287.4 по К. карта на [населено място].
В. съд е приел, че за основателността на този иск с оглед поддържаното основание, ищецът е следвало да установи, че процесното съоръжение като елемент от енергийната система обслужва само територията на [община] , както и че не е включено в капитала, уставния фонд и не се води по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество към датата на влизане на З. – 17.09.1991 г.
Разглеждайки тези две предпоставки въззивният съд е приел, че специалните закони, уреждащи собствеността на обектите, част от електропреносната мрежа – Закона за електростопанството /отм./, Закона за енергетиката и енергийната ефективност /отм./са предвиждали те да бъдат собственост на съответните юридически лица, които осъществяват дейности по производство, пренос и разпределение на електрическа енергия. При действието на отменения чл. 7 ЗС, който е бил в сила към момента на влизане в сила на З., държавата е предоставяла на държавните учреждения или предприятия управлението и стопанисването на общонародните имоти съгласно законите, плана и предназначението им. В случая трафопостът е изграден и въведен в експлоатация през 1989г. и към този момент е бил предоставен за стопанисване и управление на „Електроснабдяване” – район П., което е доказано с акта за държавна собственост, а впоследствие е включен в капитала на едноличното търговско дружество с държавно участие [фирма], създадено с разпореждане № 46 / 07.11.1991 г. на Министерския съвет. По тези съображения съдът е приел, че не е налице отрицателната предпоставка на ал. 2 от §7 З., изискваща процесният трафопост да не е включен в баланса на държавното предприятие “Енергоснабдяване ”- П. към датата на влизане на З. в сила – 17.09.1991 г. и предявения иск за собственост е неоснователен.
Правните въпроси, които се поставят в изложението за допускане на касационното обжалване са следните:
1. При наличието на положителните и съответно липсата на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на § 7, ал.1 и ал.2 от ПЗР на З., обектът на спора – трафопост преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991 г. и ако съответния енергиен обект обслужва територията на една община, представлява ли част от общинската инфраструктура по смисъла на §7 ал.1 т.7 З..
Така както е формулиран въпросът е твърде общ и касае принципната възможност обектите, държавна собственост при влизане в сила на З., да преминат в собственост на общините. Въпросът не е изведен от решаващите изводи на съда, защото искът не е отхвърлен въпреки наличието на положителните съответно липсата на отрицателните предпоставки , а е прието, че по силата на §7 ал.2 ПЗР З. имотът е изключен от действието на ал.1 и не би могъл да се придобие от общината. Освен това изводите на съда не противоречат на цитираната съдебна практика –решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр.д.№ 4382 от 2007 г. на ВКС, четвърто г.о. и решение № 921 от 30.12.2009 г. по гр.д.№ 2704 от 2008 г. на ВКС, първо г.о В първото от представените решения е даден само принципен отговор кои обекти могат да се придобият от общината при отделянето на държавната от общинската собственост, но предметът на спора за собственост е бил котелно помещение и хидрофор, които са обслужвали жилищна сграда и поради това не са преминали в собственост на общината. Обект на спора за собственост по второто решение е терен, отреден за изграждане на трафопост, а не самото енергийно съоръжение. Не е налице противоречие и с решение № 64 по гр.д.№ 2612/2008г. на ВКС, ІІІ г.о., защото то също е постановено при различна от установената по настоящото дело фактическа обстановка.
Втората група въпроси засягат допустимите доказателствата, с които може да се установи предоставянето на имущество за стопанисване на държавно предприятие при действието на Н. /отм./, а именно при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към 17.09.1991 г. може ли да се приеме, че е предоставен на държавно предприятие, каква е доказателствената сила на счетоводните записвания, длъжна ли е страната, която се позовава на тях при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени и длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания , че е нейна тежестта да установи редовността на тези записвания. Поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице, защото съдът е направил решаващ извод за предоставянето на имуществото на държавното предприятие не въз основа на счетоводни записвания, а въз основа на отразеното в акта за държавна собственост , който е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ГПК, при оспорването му тежестта на доказване пада върху оспорващата страна съгласно чл. 193 ГПК, а в случая доказателствената му сила не е опровергана. В този смисъл е и задължителната съдебна практика на ВКС – решение № 52 от 25.04.2013 г. по гр. д. № 814/2012 г., на ВКС II г. о.
Правният въпрос допустимо ли е ВКС в решение по чл.290 от ГПК /решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 99 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о./ по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материално-правна норма и в частност на тази по ал.2 от § 7 от ПЗР на З. , след като законодателят в императивната правна норма на чл.14, ал.1 от ЗНА не й е придал такова действие, би имал значение ако се поддържа необходимост от изоставяне на тази съдебна практика като неправилна, но такива доводи не са развити в изложението. Според утвърдената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика – решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 3122 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 99 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 200 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 5293 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о разпоредбата на §7 ал.2 ПЗР З. не е с обратно действие, а има тълкувателен характер и затова поражда действие едновременно с първоначално приетата ал.1 на §7 ПЗР З..
В останалата част на изложението са развити доводи за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на процесуалните правила, които са относими към основанията за отмяна по чл.281 ГПК и не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК съгласно ТР 1/2009г. на ВКС, О. и ТК.
С оглед на изложеното не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пернишкия окръжен съд № 401 от 16.12.2013г. по гр.д. 758/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: