О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 454
гр. София, 23.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваните от съдия Гергана Никова гражданско дело № 142 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 114496 от 04.09.2017 г., подадена от А. Х. М. чрез адвокат Е. Х. от САК против въззивно решение № 5445 от 21.07.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 829/2017 г. на СГС, ІV „в” въззивен състав.
Жалбата е процесуално допустима – подадени е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответницата по касация Е. М. Г., чрез адвокат Р. М. от САК, е подала отговор срещу касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено Решение № 15145 от 03.10.2016 г., постановено по гр. д. № 22801/2015 г. по описа на СРС, ГО, 48 състав, с което е отхвърлен предявеният от А. Х. М. срещу Е. М. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС с предмет ревандикацията на апартамент № 72, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] сграда на ЖСК „М. о.“, вх. Г, ет. 6 ведно с избено помещение № 21 заедно с 0,702% ид. части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху държавна земя/, като решението е постановено при участието на Х. К. С. като трето лице-помагач на страната на ответницата.
От фактическа страна е установено, че с Нотариален акт № 15 от 20.07.1993 г., том LXXXXIII, дело № 15651/1993 г. на I-ви нотариус в Софийска нотариална служба при СРС Х. Д. С. дарил на дъщеря си А. Х. М. процесния имот. Независимо от това, с Нотариален акт № 68 от 11.12.2001 г., том II, рег. № 5250, дело № 271/2001 г. на нотариус Е. К. е оформен договор за продажбата на същия имот от Х. Д. С. чрез пълномощник С. Г. И. на купувача А. Л. С.. На 01.02.2002 г. А. С. продала имота на Р. Г. Т., а с Нотариален акт № 25 от 28.05.2002 г., том I, рег. № 1057, дело № 19/2002 г. на нотариус Д. И. Р. Г. Т. и В. М. Т. го продали на Е. М. Г.. На 22.07.2014 г. Е. Г. дарила жилището на дъщеря си Х. К. С., като дарителката си запазила правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху дарения имот.
За да отхвърли иска като неоснователен, въззивният съд приел, че от събраните по делото доказателства не се установява ищцата да е собственик на процесния имот, тъй като е приел за основателно възражението за изтекла кратка придобивна давност в полза на ответницата. Владението е установено въз основа на валидна транслативна сделка, упражнявано е добросъвестно (презумпциите по чл. 70, ал. 2 и чл. 69 ЗС не са оборени); било е явно и непрекъснато в изискуемия от закона период от 5 години – считано от 28.05.2002 г. до 28.05.2007 г. Исковата молба, въз основа на която е образувано производството пред районния съд е депозирана на 12.12.2014 г. – повече от 7 години след изтичане на необходимия за придобиване правото на собственост срок. Преди 28.05.2007 г. не са били предприети никакви действия, годни да прекъснат течението на давностния срок, тъй като ходенето на ищцата на адреса на имота и опитите за разговор с ответницата не представляват такива действия. Владението е било спокойно – не е установено и поддържано с насилие, а дори и такова да е имало, имайки предвид трите транслативни сделки относно имота, извършени в много кратък времеви интервал, е налице основание да се приеме, че това е сторено от трето лице, а не от ответницата като приобретател по последния сключен договор за продажба. Ответницата не е оспорвала обстоятелството, че упражнява фактическата власт върху имота, като съдът приел, че това се осъществява на валидно правно основание, тъй като с нотариалния акт за дарение на имота в полза на нейната дъщеря Х. С. от 22.07.2014 г. ответницата запазила за себе си учреденото върху имота вещно право на ползване, което не се погасява при прехвърляне на собствеността.
В представеното от касаторката изложение на касационните основания е поставен следният въпрос с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: „Може ли владение, установено с насилие, да е основание за придобиване на един имот по давност ?“ – с позоваване на Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661/2016г. на ВКС, II г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато, защото поставеният въпрос няма изискваното съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за изхода на спора. Питането предполага по делото да е прието за установено, че упражняваното от ответницата владение в периода от 28.05.2002 г. до 28.05.2007 г. е установено с насилие. Подобен извод не е формиран от въззивния съд, нито анализа на събраните доказателства създава основание за подобно заключение. Напротив – данните по делото подкрепят възприетото от съда, че послужилото като първично придобивно основание владение е установено и поддържано от ответницата Е. Г. спокойно, без насилие. Тъй като въпросът не представлява общо основание за допускане на обжалването, изобщо е безпредметно да се обсъжда дали въззивното решение влиза в противоречие с Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661/2016г. на ВКС, II г.о. (съставляващо практика по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не по чл.280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), а и такова противоречие не се констатира.
Независимо от изхода на делото касаторката не следва да заплаща на ответницата по касация претендираните от нея разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 500 лв. Това е така, защото документът, представен в тази връзка (л. 13), макар да е наименован „разписка” не притежава белезите по чл. 77, ал. 1 ЗЗД, тъй като представлява изявление за извършено плащане, изходящо от самата ответница по касация, а не от адвоката й. Ето защо този документ не съставлява доказателство по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.
Воден от изложеното, ВКС, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №5445 от 21.07.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 829/2017 г. на СГС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Е. М. Г. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за защита в настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: