7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
София, 13.05.2016г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 1831/2016г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 02.02.2016г. по гр.д.№669/2015г. на ОС Благоевград, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.79 ззд и чл.61 ззд.
Жалбоподателят А. А. Ч., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците Ш. И. А., З. И. Ш., Х. И. Х. и Н. И. Ш., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил като неоснователен иска на А. А. с правно основание чл.61, ал.1 ЗЗД, предявен против Ш. И. А., З. И. Ш., Х. И. Х. и Н. И. Ш. за сумата 6965,18лева ,представляваща стойността на извършени СМР и изкопни дейности в собствения им УПИ VIII,кв.35 по плана на с.А., [община] , както и иска за мораторна лихва върху горепосочената главница , считано от 01.08.2011 г. до 30.07.2014 г. в размер на 1580,11 лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на настоящия иск – 23.10.2014 г до окончателното й изплащане. Със същото решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил като неоснователен предявения иск от А. А. против ответниците Ф. Х. Х. и Х. И. Х. да му заплатят солидарно на основание чл.79 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД сумата от 6965,18 лв., представляваща възнаграждение по сключен договор за изработка за извършени СМР в периода м. септември – ноември 2009 г. в УПИ VIII от кв.35 от действуващия РП на [населено място], [община], област Б., и е отхвърлен като неоснователен иска с правно основание чл.86 от ЗЗД да му заплатят солидарно обезщетение за забава в размер на 2 138.59 лв представляващо законната лихва върху дължимото възнаграждение от 6965.18 лв, считано от 01.08.2011 г. до 30.07.2014 г, ведно със законната лихва върху посочената главница , считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане
По делото се установява от фактическа страна, че в УПИ VIII в кв.35 по плана на [населено място], [община],който е собственост на Ш. И. А., З. И. Ш., Х. И. Х. и Н. И. Ш. на основание наследствено приемство от родителите им, признати за собственици на имота на осн.чл.483 ал.1 ГПК /отм./ с нотариален акт №.. т.1 д.№107/1078г. на РС-Г.Делчев, са били извършени СМР за изграждане на строеж „Пристройка към 2мж , балкон и гараж“ в УПИ VIII и УПИ VI. Част от УПИ VI до размер на 192/900 ид.части , е собственост на родителите на ищеца А. Ч. и Ф. Ч. съгласно констативен нот.акт №.. т.2 д.№182/2010г. на нотариус с район на действие РС-Г.Делчев. Прието е, че строежът е незаконен, тъй като за него не са издавани строителни книжа и е изпълнен в нарушение на предвижданията на застроителния план.
Съдът е приел, че между страните по главния иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79 ,ал.1 ЗЗД не е възникнало облигационно правоотношение по договор за изработка. Позовал се е на непротиворечивата съдебна практика на ВКС – решение №349/16.05.2005г. на Първо т.о. по т.д.№349/2004г., решение №69/13.02.3004г. по гр.д.№647/2003г. на Първо т.о. , решение №1661/06.12.1999г. по гр.д.№972/1999г. на П. г.о. , според която договорът за изработка, чиято разновидност е договорът за строителство, е неформален и че писмената форма не е условие за действителността му, а служи само за доказване . В разглеждания казус не се установява страните по главния иск да са уговаряли конкретни СМР по вид, количество, качество и цени , и да са постигнали съгласие по съществените условия на договора за изработка. Съдът е посочил, че съобразно правната характеристика на същия като неформален, консенсуален, двустранен и възмезден договор, съществуването му, при отсъствие на писмена форма, подлежи на доказване с всички допустими от ГПК доказателствени средства/решение № 110 от 17.08.2011 г. на ВКС по т. д. № 597/2010 г., II т. о., ТК,постановено по реда на чл.290 ГПК./ Съдът е приел, че тъй като в разглеждания спор отсъства писмен договор , в тежест на ищеца е да установи с допустими доказателствени средства постигането на съгласие за извършване на СМР, възнаграждението, което му се дължи за тях и самото извършване на СМР при насрещно приемане от ответниците. Прието е, че представените от ищеца два листа от тефтер с ръкописно изписан текст за количества и цени на строителни материали и разходи за строителството, не съдържат данни за авторството на документа и не са подписани от ответниците по главния иск. Нито един свидетел не установява постигнато между страните съгласие за извършване на СМР по посочените в този частен документ видове , количества и цени, поради което не може да послужи за установяване на валидно възникнало договорно правоотношение между страните по главния иск. Предвид изложените съображения съдът е приел, че искът за възнаграждение за извършени СМР по договор за изработка е недоказан по основание съдът го е отхвърлил.
Съдът е приел, че ищецът е предявил при условията на евентуалност претенция срещу ответниците Ш. И. А., З. И. Ш., Х. И. Х. и Н. И. Ш. като собственици на УПИ VIII с твърдения, че е извършил СМР в имота им за сумата 6 965,18 лв без валидно сключен договор за изработка , които са необходими и полезни разноски, като е изложил обстоятелства, че с извършените от него СМР имуществената сфера на ответниците е нараснала , тъй като са си спестили разходите за строежа , докато самият той е обеднял със стойността на изпълнените СМР. При така изложените обстоятелства и фактически твърдения , евентуалният иск е квалифициран по чл.61, ал.1 ЗЗД. Съдът се е позовал на задължителната съдебна практика /решение №685/25.10.2010г. на ВКС-ГК-Четвърто г.о. по гр.д.№1940/2009г. ,постановено в производство по чл.290 ГПК/ , според която за да е налице водене на чужда работа без мандат е необходимо да е предприета чужда работа /правни или фактически действия в чужд интерес/ ; да съществува намерение да се управлява чуждата работа и това да е извършено доброволно , а не в изпълнение на законово задължение, като отговорността на заинтересования /лицето, в чиято полза е извършена работата/ да върне на гестора всички разноски , които е направил и да го обезщети за поетите лични задължения , се поражда само ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана. Съдът е приел, че в разглеждания случай не е установено по несъмнен начин , че именно ищецът е извършил СМР в имота на ответниците , както и че работата по изпълнение на строежа е предприета уместно и е била добре управлявана. Дори да се приеме, че ищецът е извършил описаните в исковата молба СМР, то работата не е предприета уместно и не е била добре управлявана предвид безспорно установената незаконност на строежа, обусловила премахването му , предписано с влязъл в сила административен акт . Посочено е, че изпълнението на влязлата в сила заповед на началника на РДНСК –Югозападен район за събаряне на строежа е довело до настоящето му фактическо състояние- във вид негоден за ползване по предназначение според констатациите в констативен протокол №ХД-512/27.03.2014г. на работната група на РДНСК. Прието е, че ответниците не са се обогатили , спестявайки си разходите за СМР, тъй като извършените СМР не ги ползват предвид посоченото по-горе . Съдът е счел, че не се установява имотът им да е увеличил стойността си с извършените СМР или с част от тях, дори по отношение на изкопните работи , установени със заключение на вещото лице.
Съдът е приел, че не се установява разходите за изкопните работи да са били извършени от ищеца, а по скоро от гласни доказателства се установява, че както изкопните работи , така и изпълнението на терасата между къщите на страните в двата съседни УПИ , е извършено от фирма „Глобус“, а част от изкопните работи била извършена от братовчед на ответниците. Не се установява от събраните доказателства ищецът да е заплащал за изкопните работи, поради което не може да се приеме, че е извършил необходими и полезни разноски и за този вид дейност.
При тези данни съдът е приел, че незаконните строежи не се заплащат като подобрения , като се е позовал на даденото тълкуване в т.ІІ.7 на ППВС №6/27.12.1974г. , в което е прието, че подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат като подобрения, освен ако собственикът на имота желае да ги запази, като това разрешение обаче важи само, ако строежът е търпим и не е налице влязъл в сила административен акт- заповед за събарянето му./решение №315/25.10.2012г. на ВКС –ГК-Първо г.о. по гр.д.№1189/2011г.,постановено по реда на чл.290 ГПК./ Съдът е счел, че настоящият случай не е такъв, тъй като за строежа има влязла в сила заповед за премахването му като незаконен , която е изпълнена до степен на привеждането му в негодно за предназначението ползване, като оббстоятелството , че част от строежа е останал /терасата между къщите на страните/ не променя горния извод.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателя, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: сключен ли е договор за изработка, когато стойността на възложената работа е определена ориентировъчно или е определяема, следва ли съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, като им указва непосочването на доказателства за установяване на твърдените от тях факти и длъжен ли е съдът да обсъжда доказателства и защитните тези на страните и да излага мотиви като гаранция за правилността на съдебния акт и защита на страните в прлоцеса. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касацинно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по въпроси за цената по договор за търговска продажба, по приложението на чл.146 ГПК, по приложението на чл.61 ЗЗД, за примането на работата по договор за изработка, за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да се произнесе по спорния предмет на делото.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото от него основание. По отношение на въпроса сключен ли е договор за изработка, когато стойността на възложената работа е определена ориентировъчно или е определяема, не е налице общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е въпрос , свързан с изпълнение на възникнало правоотношение по договор за изработка , докато в случая съдът е приел за недоказано съществуването на облигационна връзка между страните по договор за извършване на СМР. Въпросът дали стойността на работата е определена ориентировъчно или е определима, е напълно ирелевантен за решаването на настоящия спор. Изложението на жалбоподателя не съдържа материалноправен въпрос съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, според които материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В изложението по чл.284, ал.3, ГПК е налице общо позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.1, ГПК и по отношение на въпросите следва ли съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, като им указва непосочването на доказателства за установяване на твърдените от тях факти и длъжен ли е съдът да обсъжда доказателства и защитните тези на страните и да излага мотиви като гаранция за правилността на съдебния акт и защита на страните в прлоцеса. Жалбоподателят по същество излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт – в това число за процесуални нарушения и по въпроси, останали неизяснени , които въззивният съд не е обсъждал, като преповтаря съдържащи се в касационната жалба оплаквания за неправилност на решението. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.
Ще следва да се отбележи и това, че по въпроса за правомощията на въззивния съд, ОСГТК на ВКС се е произнесъл с ТР № 1/2013 год. и процесуалните действия на състава на ОС Благоевград не са в противоречие с него.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподаля ще слдва да заплати на ответника Х. И. Х. направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.02.2016г. по гр.д.№669/2015г. на ОС Благоевград.
ОСЪЖДА А. А. Ч. да заплати на Х. И. Х. сумата 600 лева разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: