О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
гр. София, 13.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2341 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на Д. И. Б., чрез адвокат А. Т., подадена срещу решение № 174 от 13.02.2019 г. по гр. дело № 2490/2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 3655 от 8.08.2018 г. по гр. дело № 15864/2017 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение съдът е отхвърлил предявените от Д. И. Б. срещу Р. Б. М. обективно съединени при условията на евентуалност един спрямо друг искове, както следва: 1) за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата Д. И. Б. е собственик въз основа на наследяване от И. Б. И., починал на 14.01.2013 г., на 1/3 ид. ч. от дворно място, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 213 кв. м идеални части от цялото дворно място с площ 427 кв. м, съставляващо ****, 18, кв. *** на 12-и микрорайон на [населено място], съставляващо ПИ с идентификатор ****** по КК на [населено място], при граници: [улица], парцел 9, парцел 7, парцел 12 и парцел 13, както и на 1/3 ид. ч. от построената в същото дворно място еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ******* по КК на [населено място]; 2) за възстановяване на запазената й част от наследството на И. Б. И., починал на 14.01.2013 г., чрез намаляване на завещателно разпореждане, обективирано в нотариално завещание № 1/28.12.2012 г., том І, рeг. № 7742, дело № 13/2012 г. на нотариус с рeг. № ***, с район на действие Районен съд – Варна, до размера, необходим за попълване на накърнената й с нотариалното завещание запазена част.
За да потвърди обжалваното пред него решение, въззивният съд е приел за неоснователни твърденията в исковата молба за нищожност на извършеното от И. Б. И. завещание като симулативна правна сделка (прикриваща договор за прехвърляне на собствеността срещу задължение за издръжка и гледане), както и поради нарушаване при съставянето му на изискванията на чл. 24 ЗН. Посочил, че в случая ищцата е наследник по закон – дъщеря, на И. Б. И., докато ответницата е негова сестра, която не е призована към наследяване. Позовал се е на т. 4 от ТР № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която приемането на наследството под опис е материална предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване. Посочил е, че Д. Б. не е приела наследството на баща си под опис, поради което е счел искът по чл. 30 ЗН за неоснователен. Въззивният съд е изложил съображения, че Р.М. има качеството на заветник, като се е аргументирал със събраните доказателства за наличието и на друго имущество на И. И., извън посоченото в завещанието. Направил е извод, че предвид вписването на нотариалното завещание в предвидения за това регистър, същото е станало известно на ищцата преди приемането на наследството съгласно чл. 55 ЗН.
Жалбоподателката счита обжалваното решение за незаконосъобразно и неправилно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. Б. се позовава на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателката твърди, на първо място, че по процесуалноправния въпрос: следва ли въззивният съд, при решаване на спора по същество, да се произнесе по всички изложени във въззивната жалба доводи и съответно да прецени всички установени по делото факти и всички доказателства в тяхната съвкупност, Окръжен съд – Варна е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г., І г. о.
На второ място, Д. Б. формулира следния материалноправен въпрос: съставлява ли приемането на наследството под опис материалноправна предпоставка за реализиране на правото на запазена част от наследството тогава, когато завещанието не е било известно на наследника или е било открито след като той вече е приел наследството. Намира, че по този въпрос обжалваното решение влиза в противоречие с ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. (т. 4, последно), съгласно което приемането на наследството под опис не е материална предпоставка за реализиране на правото на запазена част, когато завещание, което не е било известно, е било открито след приемане на наследството по смисъла на чл. 55 ЗН.
На трето място, в изложението към касационната жалба е формулиран материалноправният въпрос: следва ли вписването на нотариалното завещание да се възприеме като узнаване за извършването на завещанието и съответно следва ли завещанието да се счита за известно (в смисъла на цитираното по-горе тълкувателно решение, т. 4, изр. последно) на наследника, упражняващ правото си на запазена част от датата на самото вписване. По този въпрос жалбоподателката се позовава на противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., І г.о.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допуска касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Действително, съгласно формираната трайна съдебна практика по чл. 290 ГПК, включително цитираната от жалбоподателката, въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
В конкретния казус Окръжен съд – Варна е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи. Друг е въпросът, че тези правни изводи не са в интерес на Д. Б..
Вторият въпрос, така както е формулиран, не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и поради това не е решен в противоречие с ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС. Това е така, защото Окръжен съд – Варна не е заключил, че завещанието не е било известно на Д. Б. преди приемане на наследството съгласно чл. 55 ЗН. Обратното – приел е, че същото й е било известно и поради това именно е счел за неоснователни доводите й по делото, основани на цитираното тълкувателно решение, че същата не е била длъжна да приеме наследството по опис, като материална предпоставка за реализиране на правото й по чл. 30 ЗН.
Третият формулиран въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика. Визираното решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., І г. о. се отнася до различен казус, като в него се обсъжда дали вписването на нотариалния акт за собственост по давностно владение е действие за довеждане намерението да се свои имота до знанието на останалите сънаследници. Възприетото от съда в това решение не може да се приложи по аналогия към настоящото дело по въпроса дали с факта на вписване на нотариалното завещание в предвидения за това регистър същото се счита за известно.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 174 от 13.02.2019 г. по гр. дело № 2490/2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 3655 от 8.08.2018 г. по гр. дело № 15864/2017 г. на Районен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: