1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
гр.София, 23.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 909/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. М. Х. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 177 от 27.11.2017 г. по гр.д.№ 456/ 2017 г. в частта му, в която е потвърдено решение на Търговищки окръжен съд по гр.д.№ 33/ 2017 г. и по този начин жалбоподателят е осъден по исковете, квалифицирани по чл.59 ал.1 ЗЗД, да заплати на М. М. П. и С. Х. Х. 40 000 лв, с които се е обогатил като стойност при сделка, извършена с нотариален акт № ***, т.**,н.д.№ 2978/ 2012 г. на нотариус рег.№ ***, със законната лихва от 30.01.2017 г.
С обжалваното въззивно решение са отхвърлени предявените от М. М. П. и С. Х. Х. против Е. М. Х. искове, квалифицирани по чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на сумата 40 000 лв като получена без основание, въз основа на нищожна клауза в договор за доброволна делба и са уважени предявените от Е. М. Х. против М. М. П. и С. Х. Х. искове, квалифицирани по чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 45 000 лв дължими по договор за доброволна делба и 3 079,77 лв лихви за забава. В тези му части въззивното решение не е обжалвано, валидно е и е влязло в сила.
Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправните въпроси „Длъжен ли е съдът при спор между страните за уговореното в договора да извърши тълкуване на тяхната воля, при спазване на законовите критерии в чл.20 от ЗЗД?” и „Следва ли съдът при тълкуване на волята на страните да изследва обстоятелствата при които е сключен договора и да обсъжда събраните свидетелски показания относно проведените преговори и смисъла и целта на договора, при неговото тълкуване, въпреки че се касае за договори на стойност над 5 000 лева”. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Освен това поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационен контрол и поради очевидната му неправилност, тъй като даденото от въззивния съд разрешение при тълкуването на договора е довело до явна несправедливост и подмяна на волята на страните.
Ответните страни М. М. П. и С. Х. Х. оспорват жалбата като поддържат, че по поставените материалноправни въпроси даденото от въззивния съд разрешение съответства на задължителната практика, посочена от самия касатор. По твърденията за очевидна неправилност на решението възразяват, че няма такъв очевиден факт, който да говори за неправилност на изводите на инстанциите по същество. Молят касационно обжалване да не бъде допуснато, евентуално излагат съображения за неоснователност на подадената жалба.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че М. М. П. (по време на брака му със С. Х. Х.) и Е. Х. придобили в съсобственост недвижим имот (птицеферма, състояща се от две сгради в У. по плана на [населено място], област Т.) чрез продажба, като цената е била 100 000 лв. От така уговорената цена ищецът П. заплатил на продавачите 90 000 лв, а ответникът Х. – 10 000 лв. Впоследствие между страните по делото била извършена делба на съсобствения им имот, като Е. Х. получил в индивидуална собственост едната от сградите, а другата била придобита от М. М. П. и С. Х. Х. в режим на съпружеска имуществена общност, като последните двама се задължили да заплатят на Х. сумата 125 000 лв за уравнение на дяловете. При сключването на делбата – спогодба съделителите взели предвид извършените подобрения в имота, но не и платените за придобиването му суми. Това съдът приел за установено от обстоятелството, че в договора изрично било посочено, че страните правят взаимни отстъпки, отчитайки подобренията, каквато клауза липсвала относно цената за придобиването на имота. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че претенциите на М. М. П. и С. Х. Х. срещу ответника Е. Х. за заплащане на сумата 40 000 лв, с която последният неоснователно се е обогатил при придобиването на поделения впоследствие между тях имот, са основателни. По силата на договора имотът е придобит при равни права между ищците и ответника, но последният е разходвал само 10 000 лв за придобиването му. За собствената му ? идеална част е трябвало да заплати 50 000 лв, като с разликата той се е обогатил за чужда сметка. Съдът отхвърлил доводите на Е. Х., че това обогатяване е взето предвид при извършване на делбата на имота, тъй като страните са го отчели при уравнението на дяловете като посочил, че съобразно текста на договора взаимните отстъпки при делбата са направени във връзка с извършените от Х. подобрения в имота, а не във връзка с цената за покупката му.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, вторият поставен от касатора правен въпрос не обуславя обжалваното решение. Съдът не е обсъждал свидетелски показания относно проведените преговори и смисъла и целта на договора при неговото тълкуване, а е изградил фактическите си констатации единствено въз основа на писмените доказателства и съвпадащите твърдения на страните по делото. От тях е приел каква е продажната цена и каква част от нея е платил всеки от купувачите по договора. За тези релевантни факти съдът не се е позовал на свидетелски показания, поради това въпросът допустимо ли би било да ползва такива, не обуславя акта му. Въпросът е необуславящ и поради това, че не е бил поставен във въззивната жалба на Е. Х.. Съгласно чл.269 ГПК, ако не се касае за нищожност или недопустимост на обжалваното пред него първоинстанционно решение, въззивният съд е ограничен в произнасянето си от посоченото в жалбата. След като във въззивната си жалба касаторът не е изложил оплакване по допустимостта на свидетелските показания, съдът не е имал право да се произнася по този въпрос.
Първият материалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Въззивният съд е съобразил установената практика (включително посочената от касатора), че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалният смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание. Ако съдът изпълни тези изисквания, резултатът, до който е достигнал, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Такава проверка може да бъде извършена единствено, ако касационната жалба бъде селектирана за разглеждане по същество.
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и като очевидно неправилно. Във фазата по допускане на жалбата ВКС, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК. Касаторът трябва да поддържа съществуването на конкретни пороци на решението, които могат да бъдат квалифицирани като предвидено в закона основание за неговата отмяна и които, ако се установят във фазата на разглеждане на жалбата по същество, биха наложили отмяната му. В случая касаторът поддържа неправилно приложение на материалния закон при извършеното от инстанцията по същество тълкуване на договора, което не би могло да е очевидно, щом това тълкуване е извършено съобразно изискванията на трайно установената практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 177 от 27.11.2017 г. по гр.д.№ 456/ 2017 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: