1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
гр.София, 23.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 947/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [община] срещу въззивно решение на Добрички окръжен съд № 329 от 11.12.2017 г. по гр. дело № 409/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Балчишки районен съд по гр.д.№ 195/ 2016 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на Д. И. Д. сумата 9 331,39 лв със законната лихва от 04.05.2016 г., 1 887,87 лв лихва за забава за период 28.04.2014 г. – 04.05.2016 г. и разноски по делото.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение поради нарушаване на основното съдопроизводствено правило по чл.236 ал.2 ГПК, задължаващо съда да изложи към решението мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Освен това като основание за допускане на касационното обжалване са повдигнати правните въпроси, които съдът прецизира при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: за задължението на съда да изложи мотиви в решението си, които да обосновават извода му за изискуемост на спорните вземания и допустимо ли е този извод да се основава на предположения; за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да не основава фактическите си констатации само на избрани доказателства; за задължението на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните и за естеството на порока на акта, в който това не е сторено; за задължението на съда да не уважава претенция, когато не е доказано предвиденото в договора между страните условие за възникването на вземането; за задължението на съда да изгради фактическите си констатации в съответствие със събраните по делото доказателства. Счита, че в обжалваното решение тези процесуалноправни въпроси са разрешени в противоречие със задължителна практика на Върховния съд и с практика на Върховния касационен съд.
Ответната страна Д. И. Д. оспорва жалбата с доводи по същество. По отношение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поддържа, че такива липсват, без да излага конкретни съображения.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване e неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил на длъжност „юрисконсулт” при ответника по договор за допълнителен труд при друг работодател, сключен на 02.11.2011 г. Уговореното основно месечно трудово възнаграждение за работа при непълно работно време (4 часа) било 200 лв. С допълнително споразумение от 20.05.2013 г. страните по трудовия договор се съгласили, че на работника ще бъдат изплащани като допълнително трудово възнаграждение присъдените от съда юрисконсултски възнаграждения по дела, по които ищецът е осъществявал процесуално представителство на ответника. Изплащането следвало да се извършва след представяне на доказателства за присъдения от съда размер и за влизане в сила на съдебния акт или че насрещната страна е заплатила това възнаграждение по сметка на работодателя. В споразумението изрично било посочено, че действието му се разпростира и относно воденото от работника т.д.№ 2708/ 2012 г. на Варненски окръжен съд и изп.д.№ 20128100400259 на частен съдебен изпълнител Н. Н.. Осигуровките по дължимите възнаграждения трябвало да останат за сметка на работника. През времетраенето на трудовото правоотношение работникът е представлявал работодателя по т.д.№ 2708/ 2012 г. на Варненски окръжен съд, по ч.гр.д.№ 9125/ 2012 г., ч.гр.д.№ 1124/ 2012 г., ч.гр.д.№ 1772/ 2014 г., ч.гр.д.№ 2185/ 2014 г., ч.гр.д.№ 1097/ 2014 г., всички по описа на Варненски районен съд; изп.д.№ 259/ 2012 г. на частен съдебен изпълнител рег.№ *** и по изпълнителни дела № 538/ 2014 г., № 539/ 2014 г. и № 540/ 2014 г., всички по описа на частен съдебен изпълнител рег.№ ***. Общият размер на присъдените в полза на ответника по тези дела юрисконсултски възнаграждения възлиза на 13 146,41 лв, от които 8 419,53 лв по съдебните и 4 726,88 лв по изпълнителните дела. На 17.04.2014 г. трудовото правоотношение между ищеца и ответника било прекратено, като актовете, с които е присъдено юрисконсултско възнаграждение по водените от работника съдебни и изпълнителни дела, са влезли в сила или са издадени преди тази дата. На 28.04.2014 г. работодателят превел по банков път на работника сумата 1 815,03 лв с посочено основание за плащане „хонорар”. При тези фактически установявания съдът извел от правна страна, че с допълнителното споразумение от 20.05.2013 г. между страните е постигнато съгласие за изменение на съществуващото между тях трудово правоотношение, като е уговорено заплащане на допълнително трудово възнаграждение според положения труд. Съдът отхвърлил доводите на ответника, че споразумението от 20.05.2013 г. е отделен граждански договор между страните като посочил, че тълкуването на волята им при критериите по чл.20 ЗЗД не може да доведе до такъв извод. В текста на споразумението се съдържа изрично препращане към договора от 02.11.2011 г., то е окачествено като „допълващо” този договор и съответства на задълженията на работника, поети с него. По делото е доказано, че за времето на действие на договора между страните ищецът реално е извършил работа, за която е уговорено допълнително възнаграждение със споразумението от 20.05.2013 г., но то е платено от работодателя само частично. Разликата съдът счел за дължима, като намерил искът за основателен с лихва за забава от датата на прекратяване на трудовия договор.
Като основание за допускане на така постановения акт до касационен контрол ответникът поставя както правни въпроси, така и доводи за очевидната му неправилност. Систематическото тълкуване на разпоредбите на ал.2 и на ал.1 на чл.280 ГПК налага извод, че на първо място следва да бъде обсъдено наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и само ако то не е налице, да се пристъпи към обсъждане на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
С оглед изложеното от инстанцията по същество мотиви, поставените процесуалноправни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, според която той е длъжен при постановяване на решението си да изложи мотиви, в които да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, като посочи кои от тях кредитира и кои – не, както и от кои доказателства какви фактически констатации извежда. Съдът е длъжен също да обсъди всички възражения и доводи на страните, както по отношение на правнорелевантните факти, така и по отношение на тяхното значение за спорното право, като посочи кои от тях възприема и кои – не. Той преценява дали спорното право е възникнало и е изискуемо въз основа на представените доказателства, установените от тях факти, като е длъжен да посочи какви са правните твърдения на страните относно изискуемостта и кои от тях възприема. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил така установената практика, а правилността на изводите, до които е достигнал, не подлежи на проверка в производството по селектиране на жалбите за допускане до касационен контрол.
Такава селекция не може да бъде извършена и въз основа на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно само в хипотеза, в която в изложението на касатора са изложени достатъчно аргументирано доводи за такива допуснати от въззивния съд нарушения, чието установяване в производството по разглеждане на жалбата по същество би довело до отмяна на обжалваното решение. В случая касаторът сочи като нарушение неспазването на основното съдопроизводствено правило по чл.236 ал.2 ГПК, което обаче не може да се счита за очевидно, щом при мотивиране на решението си съдът е съобразил установената от Върховния касационен съд практика във връзка с изпълнение на задълженията му при решаване на спора.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Добрички окръжен съд № 329 от 11.12.2017 г. по гр. дело № 409/ 2017 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [община], к.к.А., Е.[ЕИК] да заплати на Д. И. Д., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес], 1 000 (хиляда лева) разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: