О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
гр. София, 19.06.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 235 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. О. С. и Д. О. С. срещу решение № 1845 от 07.10.2014г. по гр.д. № 2032/2014г. на Апелативен съд – София, в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение отхвърля предявения от касаторите, в качеството на наследници на П. Д. Василева /починала в хода на производството/ срещу ЗК „О. – клон България” К. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 42 000 лева до уважения размер от 80 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на О. С. В. вследствие на ПТП на 24.07.2012г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост
Ответникът, ЗК „О. – клон България” К., излага съображения за неоснователност на жалба и иска заплащане на разноски за настоящото производство по чл.78, ал.8 ГПК- юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което е намален размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че справедливия размер обезщетението възлиза на 60 000 лева, като е взел предвид при определянето му: възрастта на починалия /78г./ и на първоначалната ищца /74г./; установената от свидетелските показания връзка на подкрепа и разбиране между тях; през целия им съвместен живот са живели в едно домакинство, като ищцата е разчитала на неговите грижи с оглед на сериозните й здравословни проблеми; тежко преживяната от нея загуба, от една страна, а от друга – обстоятелството, че не е била единствен в случая наследник, тъй като имат двама сина, с които мъката може да бъде споделена, а последните да поемат грижите за майка си, която умира година след смъртта на съпруга; не се сочат и съответно не се установяват особени обстоятелства – като социален и икономически статус на починалия, които да обусловят по-висок размер от обичайно присъжданите в сходни случаи, и предвид социално икономическите условия в страната към момента на увреждането – юли 2012г. Въззивният съд не е споделил съображенията на първата инстанция, че от значение за размера на обезщетението е и обстоятелството, че касаторите – процесуални правоприемници по делото, са загубили свой близък човек. Изложено е, че релевантни за спора в случая са единствени претърпените от първоначалната ищца неимуществени вреди, а не на конституираните на нейно място по време на процеса правоприемници, независимо, че те са и наследници на починалия в катастрофата. Същевременно размерът на обезщетението е редуциран с оглед приетото за основателно възражение за съпричиняване на вредоностния резултат, поради пресичане на необозначено за това място, което възражение не е било разгледано от първата инстанция. От неоспореното от страните заключение на САТЕ се установява, че пострадалият бутайки велосипед, е пресичал еднопосочно двулентово пътно платно на магистрала на необозначено за целта място, което е нарушение на чл.113, ал.1 ЗДвП, предвиждащ пресичане само на пешеходна пътека. Обстоятелството, че катастрофата е станала на магистрален участък, съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1, изр. второ ЗДвП, забраната за пресичането й от пешеходец е безусловна. В случая, освен, че е на непозволено място, пресичането е предприето без съобразяване с пътната обстановка, а именно – разстоянието до приближаващото се ПТП, скоростта му на движение, особено след предприета маневра по изпреварване, която в този участък на пътя не е било забранено. От заключението се установява, че зоната на видимост е по-голяма от необходимия спирачен път, което обуславя извод за предотвратимост на удара от страна на водача на МПС, което означа, че и пешеходецът е имал възможност да види движещия се автомобил и адекватно да реагира на ситуацията – като го изчака да премине, а не да пресича платното на непозволен участък. Изискването на закона към водачите на МПС, като участници в движението са много повече и завишени, поради което и с оглед данните по делото решаващият състав на апелативния съд е приел, че приносът на водача на МПС е 60 км/ч, а на пострадалия пешеходец – 30%, във връзка с което обезщетението е редуцирано на 42 000 лева.
Касаторите в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочат, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по следните обуславящи изхода на спора въпроси: „/1/ Въпросът за справедливия размер на дълижмото застрахователно обезщетение.; /2/ Има ли право съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението да взема предвид социалния и икономическия статус на починалия?; Те сред критериите ли са, по които се определя справедливия размер на обезщетението и липсата на особени доказателства като социален и икономически статус на починалия може ли да доведе до намаление на дължимото обезщетение?; /3/ Има ли право съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението да намали същото поради факта, че ищцата не е единствен наследник?; /4/ Следва ли съдът при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по иск по чл.226, ал.1 КЗ и при съобразяване на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД да отчита лимитите на застрахователното покритие по чл.266 КЗ и съставлява ли лимитът на застрахователното покритие обстоятелство, което съдът е длъжен да обсъди и въз основа на преценката му да заключи какъв размер на обезщетение да присъди?; /5/ Длъжен ли е въззивният съд да преценява и обсъжда всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, както и всички доводи на страните и да обосновава решението си върху приетите от него като резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона?; /6/ Има ли право въззивната инстанция да измени фактическата обстановка, като приема факти и обстоятелства, които не съществуват и които противоречат на събраните по делото доказателства?”. По първия въпрос се поддържа осъществяване на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, твърди се, че останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като последните два въпроса са разрешени и в противоречие с практиката на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първите четири формулирани въпроси са във връзка с критериите, по които следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди, получени при деликт, при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ. Въпреки, че те са включени в предмета на делото, образувано по иск по чл.266 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и са обусловили изхода на спора, поради което е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, те не предпоставят допускане на касационния контрол, тъй като не са осъществени наведените допълнителни предпоставки. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика- ПП №4/1968г. и решения по чл.290 ГПК, в съответствие с която е постановен атакувания съдебен акт. Въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, значими за установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта. С оглед различната фактическа обстановка по делата, не може да се направи извод, че даденото от апелативния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в противоречие с разрешението на този въпрос в посочените от касатора решения. Невярно е съдържащото се във втори и трети въпрос твърдение на кастора, че размерът на обезщетението е намалено от въззивната инстанция, поради липсата на доказателства за социален и икономически статус и поради това, че ищцата не е единствен наследник. Социалният и икономически статус са обсъдени от въззивната инстанция, не като обстоятелства, които водят до намаление на размера на обезщетението, а като такива, които биха могло да обусловят по-висок размер от обичайно присъжданите в сходни случаи обезщетения. Същевременно изложените от решаващия състав мотиви за това, че ищцата има синове, с които да сподели мъката си и които могат да й помагат след смъртта на съпруга й, не съдържат съждение, че размерът на обезщетението се намалява, поради това, че ищцата не е единствен наследник. От друга страна е съобразено, че предмет на делото са претърпените от първоначалната ищца неимуществени вреди от смъртта на съпруга й, а настоящите ищци са процесуални правоприемници в качеството на нейни наследници, както и краткия период на претърпените неимуществени вреди, с оглед на това, че ищцата е починала една година след смъртта на пострадалото при ПТП лице. Въззивната инстанция се е съобразила и със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, относно отчитане на лимитите на застрахователните покрития при съобразяване на критериите за справедливост. Намалението на размера на обезщетението спрямо този, определен от първата инстанция, е последица от преценката на всички обстоятелства от значение за определянето му, вкл. и от извършеното редуциране на размера на обезщетението, поради приетото съпричиняване от страна на пострадалото лице на вредоностния резултат. Дадените в решението разрешения на поставените въпроси са в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва проявлението не само на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но и на останалите две основания – по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Процесуалните въпроси, съдържащи се в изложението към жалбата, също не обуславят допускането на касационния контрол, тъй като в атакуваното решение доказателствата са обсъдени в тяхната съвкупност, като са разгледани доводите и възраженията на страните. Преценката на доказателствата е относима към правилността на решението и не може да бъде релевирана и разглеждана в селективната фаза на касационното производство. Обстоятелството дали пътят е част от магистрала или не, сам по себе си не е обуславящ изхода на спора, тъй като въззивният съд е извел наличието на противоправното поведение на пешеходеца и от разпоредбата на чл.113, ал.1 ЗДвП, според която пресичането следва да се извърши на пешеходна пътека.
С оглед горното, не се доказва осъществяването на наведените предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпреки изхода на делото, на ответника по касацията не следва да бъде присъждано претендираното от него юрисконсултско възнаграждение, тъй като от отговора на жалбата не може да се изведе, че страната е извършила процесуални действия във връзка със селективната фаза на производството пред ВКС. В отговора на касационната жалба страната не е взела каквото и да е становище по основанията за допускане на касационното обжалване т.е. не е извършила процесуални действия относими към тази фаза, като другата фаза – касацията, с оглед недопускане на касационното обжалване, не се развива, поради което разноски за нея не могат да се присъждат.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1845 от 07.10.2014г. по гр.д. № 2032/2014г. на Апелативен съд – София, в обжалваната част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.